О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 619
гр.София, 05 юни 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на деветнадесети април, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Марио Първанов
Членове: Маргарита Георгиева
Ерик Василев
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 4985 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], общ.Вълчи, област В., чрез управителя З. Б. К. и касационни жалби на ищеца И. Т. Т., чрез адвокат А. А. от АК Д., срещу решение № 591 от 28.04.2016 г. по в.гр.д. № 3145/2015 г. на Окръжен съд Варна и допълнително решение от 11.08.2016 г. по същото дело, с които се отменя решение № 161/02.10.2015 г. по гр.д. № 742/2014 г. на Районен съд Девня в частта, в която, на основание чл.194, ал.2 ГПК, се признава за недоказано оспорването на истинността на Заповеди за командировка № 162/02.11.2012 г., № 40/25.03.2012 г., № 36/19.03.2012 г. и № 22/04.03.2012 г. по отношение подписа на И. Т. Т.; в частта, в която е отхвърлен предявения от И. Т. Т. срещу [фирма], ЕИК[ЕИК], иск, на основание чл.150, вр.чл.262, ал.1, т.1 КТ, за сумата 34,14 лева – неизплатено възнаграждение за извънредни часове за работа през периода от месец март 2011 г. до месец февруари 2013 г., ведно със законната лихва от 20.05.2014 г. до окончателното й изплащане, като погасен чрез прихващане с насрещното вземане на [фирма] за сумата от 34,14 лева – платена от [фирма] за сметка на И. Т. Т. глоба, наложена му с НП № А.-135-1/14.12.2011 г., изд. от [община], обл. В.; в частта, в която е отхвърлен иска по чл.215 КТ, за сумата 820,26 лева – неизплатени командировъчни за периода от 07.07.2011 г. до 21.02.2013 г., като погасен чрез прихващане със сумата от 16,76 лева – платена от ответника глоба, наложена на ищеца с НП №А.-135-1/14.12.2011г., изд. от [община], обл. В. и за сумата от 803,50 лева – платена от ответника глоба, наложена на ищеца с НП №23-0001720/20.12.2011г., изд. от ДАИ – В.; в частта, в която е отхвърлен иска за горницата над 820,26 лева до 1348.76 лева като неоснователен, както и в частта, в която И. Т. Т. е осъден да заплати на [фирма] разноски за първата инстанция, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК – за разликата над 1900 лева до присъдените 2943,50 лева и вместо това е уважен предявения иск на И. Т. Т. за сумата от 34,14 лева, за отработените от него 12 часа извънреден труд за работа през работните дни през м.11.2011 г., м.01.2013 г. и м.02.2013 г., на основание чл.150, вр.чл.262, ал.1, т.1 КТ, ведно със законната лихва от 20.05.2014 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 1348,76 лева – неизплатени командировъчни за периода от 07.07.2011 г. до 21.02.2013 г., на основание чл.215 КТ и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, като са присъдени на ищеца разноски за първата инстанция в размер на 31,30 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК; признати са за неистински Заповеди за командировка № 162/02.11.2012 г., № 40/25.03.2012 г., № 36/19.03.2012 г. и № 22/04.03.2012 г., в частта относно авторството на подписа на И. Т. Т.; осъдени са И. Т. Т. и М. Р. П. да заплатят на [фирма] сумата от 1 425,13 лева – разноски за въззивната инстанция, на основание чл.78, ал.3 ГПК; присъдени са разноски за въззивната инстанция на И. Т. Т. в размер на 29,95 лева, на основание чл.78, ал.1 ГПК и по сметка на В. сумата от 110,64 лева, представляваща дължима държавна такса по първоинстанционното и въззивното дело, на основание чл.78, ал.6 ГПК. С допълнителното решение № 1091 от 11.08.2016 г. по в. гр.д. № 3145/2015 г. на Варненския окръжен съд е оставена без уважение молбата на И. Т. Т., чрез адвокат А. А. от АК Д., за изменение на решение № 591 от 28.04.2016 г. по в.гр.д. № 3145/2015 г. на В. в частта за разноските, на основание чл.248 ГПК и за допълване на решението с изричен диспозитив, съдържащ указанието по чл.194, ал.3, изр.2 ГПК, на основание чл. 250 ГПК.
Срещу въззивното решение в частта, в която е отменено решение № 161 от 02.10.2015 г. по гр.д. № 742/2014 г. на Районен съд Девня и са определени разноските по делото е подадена касационна жалба от [фирма], представлявано от управителя З. Б. К.. Касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 ГПК, поради което е редовна и процесуално допустима. В нея се твърди, че решението на въззивния съд е постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба на [фирма] се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1. При оспорване от ищеца по реда на чл.193 ГПК на подписите му, положени върху заповеди за командировка с номера № 22/04.03.2012 г., № 36/19.03.2012 г., № 40/25.03.2012 г. и № 162/02.11.2012 г., с които подписи не се установяват неизгодни за ищеца факти, въззивният съд следва ли да провежда производство за проверка на истинността на процесните заповеди за командировка по реда на чл.194 ГПК; 2. Основателно ли е направено от ответното дружество в хода на производството по делото възражение за прихващане на свое вземане от ищеца, представляващо заплатени без основание от ответното дружество на ищеца суми за наложени му глоби, с вземанията на ищеца от ответното дружество, представляващи обезщетения за командировка. Изложени са съображения, че по поставените материалноправни въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК – решение № 270/19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г. на ІV г.о., решение № 249/12.11.2012 г. по гр.д. № 270/2012 г. на ІІ г.о. и решение № 295/18.06.2012 г. по гр.д. № 251/2012 г. по ІV г.о. Касоторът е повдигнал и процесуалноправен въпрос – „Разполага ли въззивният съд с процесуална възможност на основание оплакване, направено от ищеца с въззивната му жалба, да измени първоинстанционното решение в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответното дружество сумата в размер на 2 943,50 лева, представляваща направени разноски на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК, ако ищецът не е поискал изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК“, който според касатора е решен в противоречие с решение № 35 от 25.03.2013 г. по т.д. № 467/2012 г. на І т.о.
Ответникът по касационната жалба И. Т. Т., чрез адв. А. И. А. от АК Д., е подал писмен отговор, в който излага становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Изложени са съображения, че сумата, за която се обжалва въззивното решение е под определения минимум по чл.280, ал.2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване.
Касационна жалба срещу въззивното решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове и са присъдени разноски на ответника е подадена и от И. Т. Т., чрез адвокат А. А. от АК Д.. Жалбата е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 ГПК, поради което е редовна и процесуално допустима. В нея се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към тази касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по обуславящи изхода на делото въпроси, а именно: 1. По кой текст от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения се определя адвокатското възнаграждение по делото – по чл.7, ал.1, т.1. или по чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г. – твърди се, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с ТР № 6/2012 г. на ОСГТК; 2. „Относно установяване на извънредния труд по чл.262 КТ” – се посочва противоречие с решение № 228/24.06.2011 г. по гр.д. № 1625/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о.; 3. „Относно не представянето на исканите документи”, който въпрос според касатора е решен в противоречие с практиката на ВКС – определение № 136 от 15.04.2015 г. по гр. дело № 7540/2013 г. на ІІІ г.о. Касаторът поддържа и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, във връзка с доказването на извънреден труд, като се твърди противоречие с практиката на съдилищата – решение № 615/06.01.2015 г. по в.гр.д. № 1254/2013 г. на Великотърновския окръжен съд, решение № 388/30.07.2013 г. по в.гр.д. № 876/2013 г. на Великотърновския окръжен съд, решение № 1796/03.04.2013 г. по гр.д. № 13912/2013 г. на Варненския окръжен съд и решение по гр.д. № 2811/2015 г. на Варненския окръжен съд. В изложението се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като са изложени твърдения за недопустими действия от страна на ответното дружество, възпрепятстване на доказване от страна на ответното дружество, неизпълнение на задължения по чл.42 ЗСч и чл.38 ДОПК и са поставени въпросите: Има ли право съдът да се произнася, без да съобразява чл.9 и чл.10 ГПК относно равенството на страните и установяване на истината, как може съдът да приема твърдения, дори липса на твърдения от страна на А. 2002 и въпреки че са направени едва пред въззивната инстанция, как съдът може да ги приема за истина, въпреки че преклузивният срок е изтекъл и липсват всякакви доказателства. Защо съдът при равенство на страните не задължава ответната страна да представи доказателства; Има ли равенство на страните, когато работник търси извънреден труд, при неправилно водене на счетоводството; Представените от ответното дружество доказателства с по-голяма сила ли се приемат от съда, когато става въпрос за дружество, а не за работник; Трябва ли съдът да се опита да открие истината, както и по въпроса за осъществения извънреден труд. Също така са изложени оплаквания относно недопускане на направени от ищеца искания и непроизнасяне по представени доказателства.
Касационна жалба е подадена от И. Т. Т., чрез адвокат А. А. от АК Д. и срещу допълнителното въззивно решение в частта, в която е отхвърлена молбата за изменение на решението в частта му за разноските на ответника, съответно от 1900 лева за първата и 1450 лева за втората инстанция, на 150 лева – съгласно чл.7, ал.1, т.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Тази жалба има характер на частна жалба срещу постановения от съда акт за изменение на решението в частта му за разноските на основание чл.248 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], общ. Вълчи дол, обл. В., чрез пълномощника си Т. И. Б., е подал писмен отговор, в който излага становище за нередовност на касационната жалба, а по същество за нейната неоснователност. Моли за присъждане на разноските, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения: За да постанови своето решение, въззивният съд е приел, че ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника, в периода от м. март 2011 г. до м. февруари 2013 г., но работодателят оспорва, че И. Т. Т. е полагал извънреден труд. В дружеството не е водена книга за извънреден труд, а при липсата на съхранявани от работодателя пътни листи, дневни актове, тахошайби и информацията от тях за управляваните от ищеца тежкотоварни автомобили, поради унищожаването им след изтичане на срока за съхранение, въззивният съд е приел, че исковите претенции могат да бъдат доказвани с всички доказателствени средства. Съобразявайки събраните гласни доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съдът е достигнал до извода, че не се доказва ищецът да е полагал в исковия период извънреден труд, освен при работата му след изтичане на 8-часовия работен ден през м. 03.2011 г., м. 04.2011 г., м. 05.2011 г., м. 06.2011 г., м. 11.2011 г., м. 01.2013 г. и м. 02.2013 г. Въззивният съд е приел също, че изявлението за прихващане на ответната страна е неоснователно, тъй като удръжки от трудовото възнаграждение на работника не могат да се правят без негово съгласие, освен в изрично предвидените случаи – чл.272 КТ.
По предявения иск на основание чл.215 КТ, в обжалваното решение се приема, че в периода от м. юли 2011 г. до м. февруари 2013 г. ищецът е работил на обект „Д. Мост 2“, поради което за работодателя е възникнало задължение да изплаща командировъчни пари, но според заключението на вещото лице задължението е изпълнено частично и работодателят дължи на работника сумата от 820,26 лева. Направеното оспорване на заповедите за командировка е прието за доказано по четири от тях, тъй като подписът на лицето, посочено като получател на парите, не е положен от ищеца и работодателят дължи още 528.50 лева или претенцията на ищеца по чл.215 КТ е основателна до размер на 1348,76 лева, която се дължи със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
При тези изводи на въззивния съд, поставените въпроси в изложението към касационната жалба на [фирма] не дават основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е налице общата предпоставка за достъп до касация. Допускането на касационно обжалване се преценява с оглед дадените конкретни правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос, според т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, повдигнатите в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси – дали въззивният съд следва да провежда производство за проверка истинността на процесните заповеди за командировка по реда на чл.194 ГПК, основателно ли е направеното възражение за прихващане с платените от ответното дружество суми за наложени глоби на ищеца, както и разполага ли въззивният съд с процесуална възможност да измени решението на първоинстанционния съд в частта му за разноските на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК, въз основа на довод във въззивната жалба, без да е поискано изменение на решението по реда на чл.248 ГПК, по своята същност представляват оплаквания срещу процесуалните действия и изводи на съда и независимо че са формулирани като въпроси, не обосновават допускане до касационно обжалване. В производството по чл.288 ГПК не могат да се проверяват направените от съда изводи по приложение на материалния закон във връзка с установените по надлежния ред факти, тъй като касационните оплаквания за неправилност могат да бъдат преценени от Върховния касационен съд само след допускане на касационно обжалване на решение, тъй като основанията по чл.280, ал.1 ГПК са различни от тези по чл.281, т.3 ГПК, на които всъщност се позовава касаторът.
Отделно от изложеното, цитираната съдебна практика на Върховния касационен съд е неотносима по отношение на първия и третия въпрос – в решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г. на ІV г.о. е дадено разрешение по въпроса за необходимостта да се обсъдят всички доводи и възражения на страните, тъй като въззивната инстанция не действа като контролно-отменителна инстанция, а осъществява решаваща дейност; в решение № 249 от 12.11.2012 г. по гр.д. № 270/2012 г. на ІІ г.о., съдът се е произнесъл по въпроса за възможността съдът да основе своите фактически и правни изводи, въз основа на конкретен документ, каквато хипотеза в случая не е налице, а с решение № 35 от 25.03.2013 г. по т.д. № 467/2012 г. на І т.о. се разглежда допустимостта на въззивното обжалване само по отношение на разноските, като е прието, че при липсата на аналогична разпоредба на чл.70 ГПК от 1952 г. (отм.), решението в тази част е недопустимо. Следователно, в случая са различни както фактическите обстоятелства, така и твърденията на касатора – въззивният съд е изменил първоинстанционното решение като е присъдил разноски по правилата на чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК, но без да е поискал изменение на решението в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК, тъй като е променил крайния резултат в решението. Не може да се приеме, че има противоречие със съдебната практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, когато дадените разрешения за допустимостта или правилността на въззивното решение се основават на различни обстоятелства от изложените в обжалваното решение.
По втория материалноправен въпрос – основателно ли е възражение за прихващане на платени от ответното дружество глоби на ищеца, с негово вземане за трудово възнаграждение, изводите на въззивния съд са съобразени изцяло със сочената от касатора съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК – решение № 295 от 18.06.2012 г. по гр. дело № 251/2012 г. по ІV г.о., в което се приема, че не е допустимо прихващане срещу вземане за трудово възнаграждение, върху което не се допуска предварително изпълнение и без съгласие на работника.
Предвид изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите, поставени в изложението към жалбата на [фирма]. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение в частта му за присъдените разноски на двете страни по спора. Въпросът за изменение на решението в частта за разноските е уреден в чл.248 ГПК, поради което по същество, компетентен да се произнесе по това искане е въззивният съд.
Повдигнатият в изложението към касационната жалба на И. Т. Т. въпрос, във връзка с установяването на извънреден труд по чл.262 КТ, обуславя изхода на делото, но не е решен в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика – решение № 228 от 24.06.2011 г. по гр. дело № 1625/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. и даденото с него разрешение, че доказването на извънредния труд в рамките на съдебното производство се извършва с всички доказателствени средства – писмени, гласни /свидетелски показания/, заключения на вещи лица и пр., както се приема и от въззивния съд. В тази връзка, доводите за процесуалните нарушения на съда, във връзка с отхвърляне на исканите от касатора, но непредставени доказателства за установяване на правнорелевантните факти по делото, не могат да бъдат разгледани в производството по чл.288 ГПК, в което се преценяват основанията за допустимост по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Отделно от изложеното, въззивният съд не се е произнесъл в решението по въпроса за значението на исканите документи за спора, а цитираното от процесуалния представител на касатора И. Т. Т. определение № 136 от 15.04.2015 г. по гр. дело № 7540/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о.е постановено по реда на чл.288 ГПК и не представлява задължителна съдебна практика, според разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което поставеният въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване поради противоречие със задължителната практика на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК,.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на поставените въпроси поради противоречивото им решаване от съдилищата, по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, доколкото приложното поле на тази хипотеза не обхваща случаите, когато обжалваното решение противоречи на решения на съдилищата, за които няма данни да са влезли в сила или съдебната практика по повдигнатите въпроси е уеднаквена с решения по чл.290 ГПК. В този смисъл, не е налице специфичната предпоставка за достъп до касация, а именно – противоречие с влезли в сила решения на съдилищата, според т.3 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Не следва да бъдат допускано касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросите в тази част на изложението са поставени общотеоретично и съдържат фактически, а не правни съображения така, както са възприети от касатора. След като липсват аргументи за необходимостта да се изменени съществуващата или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, във връзка със установяването и доказването на извънреден труд, не може да се приеме, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните разпоредби, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По касационната жалба на И. Т. Т., чрез адвокат А. А. от АК Д., която има характер на частна жалба срещу постановения от съда акт за изменение на решението в частта за разноските, на основание чл.248 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: С ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т.16 се прие, че адвокатските възнаграждения по трудови дела, т.е. споровете между работника или служителя и работодателя относно възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения, както и споровете по изпълнението на колективните трудови договори, независимо дали исковете са неоценяеми или с определен материален интерес се определят по чл.7, ал.1, т.1 от Наредба № 1/ 2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения. След постановяване на тълкувателното решение, обаче, има изменение в разпоредбата на чл.7, ал.1, т.1 от Наредба № 1/ 2004 г. (изм. ДВ, бр.28 от 2014 г.), според което минималните адвокатски възнаграждения за трудови дела с определен интерес се определят съобразно размерите по чл.7, ал.2 от наредбата. В този смисъл разноските на страните са определени правилно и в съответствие с изискванията на материалния закон.
Предвид изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба на И. Т. Т., с характер на частна жалба, подадена срещу допълнителното въззивно решение в частта, в която е отхвърлена молбата за изменение на разноските по реда на чл.248 ГПК е неоснователна, а постановеното допълнително решение в обжалваната част е правилно и следва да бъде оставено в сила.
С оглед неоснователността на подадените касационни жалби на двете страни по делото, съдът не присъжда разноски за настоящата инстанция.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 591 от 28.04.2016 г. по в.гр.д. № 3145/2015 г. на Окръжен съд Варна.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ искането в касационната жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], общ.Вълчи, област В., чрез управителя З. Б. К. за отмяна на въззивното решение в частта му за присъдените разноски и връща делото на въззивния съд за произнасяне реда на чл.248 ГПК.
ОСТАВЯ В СИЛА допълнително решение № 1091 от 11.08.2016 г. по в.гр.д. № 3145/2015 г. на Окръжен съд Варна в частта, в която е оставена без уважение молбата с вх.№ 15958/03.06.2016 г. на И. Т. Т., на основание чл.248 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.