О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 366
гр.София, 29 март 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Марио Първанов
Членове: Маргарита Георгиева
Ерик Василев
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 4429 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. В. Д., чрез адвокат В. В. от САК срещу решение № 1326/27.06.2016 г., постановено по в. гр.д. № 740/2016 г. на Апелативен съд София, с което частично се отменя решение № 8202/30.11.2015 г. по гр.д. № 3059/2015 г. на Софийски градски съд в частта, в която е уважен предявения иск на основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, за обезщетение на неимуществени вреди за разликата над 5000 лева до присъдените 8000 лева (при общ предявен размер от 50 000 лева), като вместо това е отхвърлен иска.
Касационна жалба против решението въззивния съд в частта, в която е отхвърлен предявения иск за неимуществени вреди над 5000 лева до пълния предявен размер е постъпила от ищеца с твърдения, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по обуславящи изхода на делото въпроси, а именно: Кои установени по делото обстоятелства следва да се съобразяват при определянето на паричния еквивалент на претърпените неимуществени вреди, както и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ. Изложени са съображения, че повдигнатите въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.ІІ от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и се решават противоречиво от съдилищата, с оглед на което касаторът счита, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, тъй като многократно са били повдигнати обвинения на ищеца за извършени от него престъпления от общ характер през целия период от около осем години, по които не е постановена осъдителна присъда, а наказателното производство винаги е било връщано на прокуратурата с указания за отстраняване на процесуални нарушения, докато е постановено прекратяване поради изтичане на абсолютната погасителна давност. Съдът е установил, че ищецът е привлечен като обвиняем от 16.10.2007 г., когато е бил задържан за 72 часа и му е взета мярка за неотклонение „подписка”, която също е отменена от въззивния съд на 26.10.2007 г., за престъпление по чл.209, ал.1, вр. чл.20, ал.3, вр. ал.1, вр.26, ал.1 НК, но поради пропуски на обвинението, образуваното производство е било прекратявано от съда през целия период с конкретни указания, които не са били изпълнени. При тези релевантни за спора обстоятелства за продължилото наказателно преследване от повдигането на обвинение до прекратяване на производството поради изтичане на абсолютната погасителна давност и съобразявайки въздействието върху физическото и емоционално състояние на ищеца от преживените негативни изживявания, въззивният съд е приел, че наказателното производство не е приключило в разумен срок, съгласно чл.6, §1 от Конвенцията за защита на правата на гражданите и основаните свободи, поради което на пострадалия се дължи обезщетение по справедливост в размер на 5000 лева.
При проверката за допустимост на подадената касационна жалба, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения: Поставените в изложението правни въпроси обуславят изхода на делото, но не могат да обосноват допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдиганите многократно на ищеца обвинения от прокуратурата в продължение на период от почти осем години /в които винаги са констатирани пропуски в обвинителните актове и допуснати процесуални нарушения/ и причинените му неимуществени вреди, което е в съответствие с дадените разяснения в ТР №1/2001 г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК, т.19, в което се посочва, че при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивната инстанция е обсъдила подробно събраните доказателства от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението и въз основа на тях е приела, че степента на въздействие от продължителността на наказателното преследване върху личния живот на ищеца не се отличава със значително по-висок интензитет от обичайния, с което е определила размера на обезщетението в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, формирана в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата.
Поставеният материалноправен въпрос за прилагане на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД също не обуславя допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като обжалваното решение не е постановено в противоречие с разясненията дадени в ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, според което държавата се освобождава от отговорност, ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които се установи съпричиняване на вредоносния резултат. В случаите на частично оправдаване по обвиненията, при доказана причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди, също се дължи обезщетение за неимуществени вреди, което се определя глобално по справедливост според чл.52 ЗЗД. В обжалваното решение се приема, че ищецът не е осъден поради изтичането на абсолютната погасителна давност и липсва присъда на наказателния съд, но продължителността на наказателно производство е нарушило правото по чл.6, §1 от Конвенцията за защита на правата на гражданите и основаните свободи /Конвенцията/ по висящо производство /тъй като няма данни за влизане в сила на разпореждането за прекратяване/, което и на този етап – до предявяването на иска за обезщетение по чл.2б ЗОДОВ, не е било разгледано и не е приключило в разумен срок, поради което липсва соченото от касатора противоречие с ТР № 3/2005 г. . по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
Не може да се приеме, че поставените въпроси, във връзка с определянето на паричния еквивалент на претърпените неимуществени вреди, както и за прилагане на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД са разрешени в противоречие със съдебните решения, представляващи задължителна съдебна практика или се решават противоречиво от съдилищата, когато в тях е определен размер на обезщетение за неимуществени вреди въз основа на различни обстоятелства за вида и продължителността на наказателното преследване, както и конкретно установените по всяко от делата негативни проявления на продължителността на производството във физическата и емоционална сфера на пострадалите и техните семейства. В случая, съдът е извършил преценка за причинно-следствената връзка между настъпилия вредоносен резултат и продължилото в неразумни срокове наказателно преследване, като е отчел релевантните за случая обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението – продължителността на наказателното преследване и действително претърпените страдания и безпокойство, включително и интензитета на наказателната репресия през този период. Определеното от въззивният съд обезщетение на пострадалия е в съответствие с практиката на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК – напр. решение по гр.д. № 1902/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., в което се приема, че конкретното проявление на вредата, изразяваща се в накърняване на доброто име и съпътстващите я страдания и огорчения за ищеца, следва да се преценяват конкретно във всеки конкретен случай и зависят от степента на засягане моралните ценности и неимуществени права, като обезщетението се определя въз основа на обществения критерий за справедливост и обществено-икономическите условия на живот.
В случая, не може да се приеме, че наказателното производство е продължило в разумен срок след като в продължение на около осем години са повдигани обвинения, които винаги са били съпроводени с процесуални нарушения и пропуски, които не са отстранени и са станали причина да не бъде постановена присъда, подкрепяща или опровергаваща твърденията в обвинителните актове на прокуратурата. Въззивната инстанция е уважила предявения иск за обезщетение по чл.2б ЗОДОВ, но е отчела, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди, с оглед на което е приела за неоснователна претенцията над 5000 лева. В този смисъл, решението на въззивния съд е постановено в съответствие с практиката на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона, а приобщените доказателства по делото са преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство по чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като съдебната практика по поставените въпроси е уеднаквена, което изключва основанието за противоречиво решаване от съдилищата при тълкуването на едни и същи разпоредби на закона. За да е налице соченото основание е необходимо правните въпроси да са разрешени в обжалваното въззивно решение в противоречие с други влезли в сила решения на съдилищата, които представляват незадължителна съдебна практика и по които въпроси не е постановено решение за уеднаквяване на практиката, според т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което в случая са налице, включително и посочени от касатора, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1326 от 27.06.2016 г., постановено по в. гр.д. № 740/2016 г. на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.