4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 183
гр.София, 22 февруари 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми февруари, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Марио Първанов
Членове: Маргарита Георгиева
Ерик Василев
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 3782 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. В. Й., чрез адвокат Н. С. от АК Р. срещу решение № 190 от 19.05.2016 г. по в.гр.д. № 212/2016 г. на Окръжен съд Русе, с което се отменя решение № 1677/17.12.2015 г. по гр.д. № 1106/2015 г. на Русенския районен съд в частта, в която се отхвърля предявения от касатора срещу [фирма], ЕИК[ЕИК], иск за сумата от 20 613,30 лева, представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудовата му книжка през времето от 05.07.2012 г. до 31.03.2015 г., на основание чл.226, ал.2 от Кодекса на труда /КТ/.
Касационната жалба съдържа доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение с твърдения, че е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по процесуалноправни и материалноправни въпроси, които уточнени от настоящият състав на Върховния касационен съд при условията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС се свеждат до правната възможност на работника или служителя да предяви иск за обезщетение по чл.226 КТ, когато работодателят е осъден с влязло в сила решение на същото основание за предходен период и освобождава ли се от отговорност работодателят, ако уволненият работник е полагал труд при друг работодател в периода, през който не е била върната трудовата му книжка, както и в случай, че не е уведомил работника за изгубването й; Изложени са съображения, че повдигнатите въпроси са решени в противоречие с представената практика на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
От [фирма], чрез адвокат М. Ч. от САК е подаден писмен отговор, в който оспорват доводите в касационната жалба с твърдения, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, констатира, че обжалваното въззивно решение подлежи на касационно обжалване, тъй като се претендира обезщетение по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лева. Касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 от ГПК, поради което е редовна и процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е работил по трудово правоотношение при ответника, което е прекратено със Заповед № 108/02.02.2010 г., на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ. Установил е, че между същите страни и на същото основание, но за предходен на исковия период има влязло в сила решение, по което ответникът е бил осъден да заплати обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка на ищеца. Въззивният съд е приел също, че ищецът е работил по трудово правоотношение при друг работодател в периода от 01.06.2011 г. до 14.03.2012 г. и след като има възможност да му бъде издадена нова трудова книжка, ищецът не е претърпял вреди подлежащи на обезщетяване, а предявеният иск по чл.226, ал.2 КТ е неоснователен.
При проверка на касационните основания за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не следва да бъде допуснато касационното обжалване, тъй като поставените от касатора въпроси не са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и не са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
Първият процесуалноправен въпрос не обуславя изхода на делото, тъй като съдът не обсъждал допустимостта на предявения иск по чл.226, ал.2 ГПК, а е посочил, че когато е полагал труд при друг работодател и за него съществува възможност да му бъде издадена нова трудова книжка, не може да се приеме, че на ищеца са му причинени вреди от предишния работодател за незаконното задържане на трудовата книжка, за които може да претендира обезщетение без ограничение.
Вторият поставен въпрос обуславя изхода на делото, но е решен в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, според която, за да се ангажира отговорността на работодателя за незаконно задържане на трудовата книжка е необходимо той да не е изпълнил задълженията си съгласно чл.350, ал.1 КТ и чл.6, ал.3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж, незабавно да оформи и предаде на работника трудовата книжка след прекратяването на трудовото му правоотношение,. В този случай се дължи обезщетение на работника за времето, през което е останал без работа поради незаконните действия на работодателя. Размерът на обезщетението е нормативно определен и не е необходимо работникът или служителят да доказва дали е претърпял вреди освен, ако работодателят оспорва, че в периода на задържането на трудовата книжка, работникът не е реализирал социално осигурен доход. Доказателствената тежест да се установи, че работникът е реализирал доход и в какъв размер е на работодателя, но е правно ирелевантно за присъждането на обезщетение по чл.226, ал.2 КТ по каква причина трудовата книжка не е била върната. В случая, въззивния съд е приел, че ищецът е работил по трудов договор при друг работодател след уволнението му със Заповед № 108/02.02.2010 г., поради което той не е претърпял вреди от задържането на трудовата книжка през исковия период още повече, когато е била налице възможността да му бъде издадена нова трудова книжка. Тези изводи са в съответствие с формираната практика по чл.290 ГПК, включително и представена от касатора – решение № 519 от 09.01.2012 г. по гр.д. № 1741/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 73 от 13.03.2014 г. по гр.д. № 1372/2011 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 606 от 27.09.2010 г. по гр.д. № 908/2009 г. на ВКС, ІV г., в която се приема, че работодателят дължи обезщетение по чл.226, ал.2 КТ, без да е необходимо да се доказват вредите от несвоевременното предаване на трудовата книжка освен, ако в периода на задържането на трудовата книжка работникът е реализирал социално осигурен доход и работодателят установи неговия размер. В случая е установено, че в периода на задържането на трудовата книжка, ищецът е постъпил на работа при друг работодател и е реализирал трудов доход, поради което ответникът не дължи обезщетение, че е препятствал постъпването му на работа. Изводите на въззивния съд в обжалваното решение са в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, в която се приема, че при твърдения за причинени вреди от задържане на трудовата книжка се дължи обезщетение от работодателя само при доказана причинна връзка между незаконното задържане на трудовата книжка и причинените вреди на работника от невъзможността да постъпи на работа при друг работодател.
Третият повдигнат материалноправен въпрос за отговорността на работодателя, ако не е уведомил работника за изгубване на трудовата му книжка не е обсъждан в обжалваното решение и не е обусловил изводите на въззивния съд, поради което е неотносим. Отговорът на поставения въпрос е свързан с доказването на конкретни факти по делото, с оглед на което предположението на касатора за изгубване на трудовата му книжка не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид изложените съображения, изводите на въззивния съд,, че не следва да се ангажира отговорността на работодателя по чл.226, ал.2 КТ са в съответствие със задължителната за съдилищата практика на ВКС по тълкуването и прилагането на закона, поради което поставените въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а при липсата на доводи за необходимостта да се изменени съществуващата или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, не може да се приеме, че повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
От ответника са поискани разноските пред касационната инстанция, но не са представени доказателства за размера на изплатеното адвокатско възнаграждение, поради което съдът не присъжда такива.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 190 от 19.05.2016 г. по в. гр.д. № 212/2016 г. на Окръжен съд Русе.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.