О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 724
гр.София, 26 юни 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на десети май, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Марио Първанов
Членове: Маргарита Георгиева
Ерик Василев
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 157 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. м. – К., представляван от директора П. Д. М., чрез адвокат Ю. Я. АК С., срещу постановеното, след връщане на делото от Върховния касационен съд, въззивно решение № 160 от 06.10.2016 г. по в.гр.д. № 318/2016 г. на Окръжен съд Сливен, с което се потвърждава решение № 53 от 21.07.2015 г. по гр.д. № 28/2015 г. на Районен съд Котел, с което са уважени предявените от С. Й. И. искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, за признаване на незаконно и отмяната на Заповед № РД-13-04/16.12.2014 г. на директора на И. музей – К., на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, с която му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“; за възстановяване на заеманата от него преди уволнението длъжност „уредник“ в структурата на И.м.с място на работа „К. к.“, [населено място] и за заплащане на сумата от 305,73 лева, представляваща обезщетение за времето, през което е останал без работа поради незаконното уволнение от 17.12.2014 г. до 05.01.2015 г. и сумата от 1,80 лева – обезщетение за времето от 05.01.2015 г. до 17.01.2015 г., през което ищецът е работил на по-ниско платена работа, ведно със законната лихва от 16.02.2015 г. до изплащането.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 ГПК, поради което е редовна и процесуално допустима. В нея се твърди, че решението на въззивния съд е постановено при съществено нарушение на материалния закон и процесуалните правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по обуславящи изхода на делото въпроси, които касаторът счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: Следва ли съдът в решението си да се позовава на заключението на комплексната психологично-кардиологична експертиза, която се основава главно на твърдения, направени от ищеца; Преодолял ли е работодателят закрилата, от която се ползва ищеца по чл. 333, ал. 1 КТ и „Може ли съдът да основе решението си на факти, възможността, за представянето на които са били преклудирани”. Изложени са съображения, че доказателствената тежест да докаже, че страда от някое от заболяванията, посочени в чл.1, ал.1 от Наредба № 5/20.02.1987 г. за болестите, при които работниците боледуващи от тях имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ, е на ищеца, но с приемане на заключението на експертизата и позоваването на нея от съда, според касатора представлява съществено нарушение на процесуалните правила. Отделно се твърди, че едва след връщане на делото на окръжния съд, ищецът е споменал за посещение при психиатър в края на м. август – началото на м. септември 2014 г., когато възможността му да твърди факти и да сочи доказателства, които са му били известни още при депозирането на исковата молба, вече е била преклудирана. Към изложението е приложена съдебна практика на ВКС – решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на ІV г.о., определение № 443 от 29.06.2011 г. по т.д. № 1087/2010 г. на ІІ т.о. по чл.288 ГПК, решение № 81 от 01.07.2009 г. по т.д. № 708/2008 г. на ІІ т.о., решение № 61 от 30.04.2010 г. по т.д. № 741/2009 г. на І т.о. и решение № 341 от 27.07.2010 г. по гр. дело № 1218/2009 г. на ІV г.о.
Ответникът по касационната жалба С. Й. И., чрез адвокат Л. А. от АК С., е подал писмен отговор, в който оспорва доводите като твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и претендира разноски по делото.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е работил по трудов договор при ответника на длъжността „уредник” с място на работа „К. к.“ в [населено място], който е бил прекратен със заповед № РД-13-04/16.12.2014 г. на директора на И. музей – К., на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ. Съобразявайки психиатрично-кардиологична експертиза по делото, съдът е установил, че към момента на налагане на дисциплинарното наказание „уволнение” за описаното в пункт 6 от уволнителната заповед нарушение, ищецът е страдал от „умерено тежък депресивен епизод”, което психично заболяване попада в списъка на заболяванията, посочени в чл.1, ал.1, т.5 от Наредба № 5/20.02.1987 г., поради което наложеното дисциплинарно наказание е незаконно, тъй като не са спазени изискванията на чл.333, ал.1 КТ по отношение на ищеца. Според въззивната инстанция, няма значение дали работникът е уведомил работодателя за заболяването си, след като не е поискано разрешение от инспекцията по труда, преди да бъде наложено дисциплинарно наказание, уволнението следва да бъде отменено като незаконосъобразно.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради следните съображения: Съгласно разясненията в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. В представеното изложение по чл.284, ал.3 ГПК, касаторът е формулирал въпроси, по отношение на които не е налице общата предпоставка за достъп до касация. Първият и третият от тях са фактически, а не правни въпроси, тъй като са свързани с преценката на събраните по делото доказателства, въз основа на които съдът е установил правнорелевантни факти. Отговорът на поставените въпроси е свързан с възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и неговите изводи след направения анализ на доказателствения материал, т.е. с правилността на обжалваното решение. По своята същност тези въпроси представляват касационни оплаквания срещу фактическите и правни изводи на съда, които не могат да бъдат проверявани в производството по чл.288 ГПК, а само след като бъде допуснато касационно обжалване по конкретно поставен от касатора правен въпрос, по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият поставен материалноправен въпрос обуславя изхода на делото, но е решен в съответствие с трайната практика на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК, според която работодателят е длъжен да поиска разрешение от инспекцията по труда за прекратяване на трудовото правоотношение с работник или служител, за всеки отделен случай, когато в закона е предвидена закрила при уволнение по чл.333, ал.1 КТ, независимо дали е било дадено предписание на работодателя. В случая, въззивният съд е съобразил указанията на Върховния касационен съд, за произнасяне на поставения още с исковата молба довод за нарушение на изискванията във връзка със закрилата по чл.333, ал.1 КТ, като е приел, че работодателят не е преодолял закрилата, от която се ползва ищеца. Даденото разрешение е в съответствие с практиката на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК – напр. решение № 174 от 30.07.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1269/2011 г., ІІІ г.о., в което се приема, че закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ има обективен характер и работодателят е задължен да събира предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, дали страдат от болестите, посочени в наредбата, като уволнението е незаконно, ако така информация не е била изискана и е установено наличие на заболяване по чл.333, ал.1, т.3 КТ. В същия смисъл и решение № 168/11.06.2012 г. по гр.д. № 1113/2011 г. ВКС, ІІІ г.о., според което за предварителната закрила по чл.333, ал.1,т.3 от КТ е достатъчно към момента на връчване на заповедта за уволнение работникът обективно да страда от заболяване по Наредба № 5/87 г., независимо дали работодателят е знаел за това, освен ако работникът умишлено го е въвел в заблуждение, давайки след поискване невярна предварителна информация, че не страда от заболяване по наредбата.
Предвид гореизложеното и крайните изводи в обжалваното решение, че без предварително разрешение на инспекцията по труда за уволнението, заповедта за прекратяване на трудовия договор на ищеца е незаконна и следва да се отмени, без да се преценява тежестта на дисциплинарното нарушение, поставените въпроси в изложението към касационната жалба не обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. След като съдебната практика е уеднаквена и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че поставените от касатора въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба С. Й. И. е поискал заплатените на адвокат Л. А. от АК С. разноски по договор за правна защита и съдействие от 29.12.2016 г., които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 160 от 06.10.2016 г. по в.гр.д. № 318/2016 г. на Окръжен съд Сливен.
ОСЪЖДА И. м. – К., БУЛСТАТ[ЕИК], представляван от директора П. Д. М., да заплати на С. Й. И., ЕГН [ЕГН], чрез Л. А. от АК С., разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 300 (триста) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.