4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 234
гр. София, 12 май 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева частно гражданско дело № 1590 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 2315/22.03.2017 г. на К. Д. Н. срещу въззивно определение № 198/13.03.2017 г., постановено по възз.ч.гр.д. № 119/2017 г. по описа на Окръжен съд – Враца, с което като е потвърдено определение от 26.01.2017 г. по гр.д. № 141/2017 г. на Районен съд – Враца, е оставен без уважение отвод за неподведомственост на българския съд на спора за предоставяне упражняването на родителските права и определяне режима на лични отношения с малолетното дете А. К. Н..
В частната касационна жалба са изложени доводи за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Моли се за отмяна и прекратяване на производството по делото, като се сочи, че съгласно чл. 8, § 1 от Регламент (ЕО) 2201/2003 г. общата международна компетентност по делата свързани с родителската отговорност е на държавата-членка, където е обичайното местопребиваване на детето по времето на предявяване на иска. В случая, жалбоподателят твърди, че обичайното местопребиваване на детето А. Н. е в [населено място], А., поради което компетентен да разгледа спора е австрийският съд.
В изложението си по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК жалбоподателят сочи, че са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по въпроса за съдържанието на понятието „обичайно местопребиваване на детето“ по смисъла на Регламент (ЕО) 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г., респ. за значението на продължителността на пребиваване на детето в съответната държава-членка, за да се приеме, че пребиваването му там е „обичайно“.
Ответната страна по жалбата –И. П. К., в писмен отговор е изложила доводи за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен акт.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Първоинстанционното производство е образувано пред РС – Враца по иск на И. П. К. за предоставяне упражняването на родителските права, определяне на режима на лични контакти, издръжката и местоживеенето на малолетното дете А. К. Н.. В хода на производството ответникът – жалбоподател е направил възражение за неподведомственост на спора на българския съд, като е изложил твърдения, че обичайното местопребиваване на детето е в [населено място], А.. С определение от 26.01.2017 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение отвода за неподведомственост, като е посочил, че както към момента на предявяване на иска, така и преди това, не се установява обичайното местопребиваване на детето да не е в България, поради което българският съд е компетентен да разгледа делото.
Подадената срещу определението на РС – Враца частна жалба е оставена от въззивния съд без уважение. Посочено е, че престоят на детето за период от три месеца в [населено място], А., макар да е бил съпроводен с регистрация в паспортната служба и записване на детето в детска градина, не обусловя компетентност на съда в друга държава-членка, доколкото за да бъде местопребиваването обичайно, то следва да се характеризира с определена трайност и редовност, при съблюдаване на висшия интерес на детето, критерия на близостта и определената интеграция на детето в социална и семейна среда. Установено е, че след краткия си престой в А., детето се е завърнало в България, където е обичайното му местопребиваване, поради което, съгласно чл.8 от Регламент (ЕО) 2201/2003, компетентен да се разгледа спора между родителите е българският съд.
При тези решаващи изводи на въззивния съд, поставените в изложението въпроси са правно значими, но касационният контрол не следва да се допуска, тъй като приетото от въззивната инстанция е в съответствие със създадената задължителна за съобразяване практика на ВКС и нормите на Регламент (ЕО) 2201/2003 г.
Според § 12 и § 13 от Преамбюла на Регламент № 2201/2003, основанията за определяне на компетентността по делата за родителската отговорност са оформени в светлината на най-добрия интерес на детето и особено критерия на близостта. Това означава, че компетентността на първо място трябва да се отнася към държавата – членка на обичайното пребиваване на детето. В интерес на детето Регламентът позволява по силата на изключение и при спазване на определени условия на съда, който е компетентен, да може да прехвърли делото на съда на друга държава членка, ако този съд е по-подходящ да разгледа делото. Общата компетентност по делата свързани с родителската отговорност за детето е определена от чл. 8, § 1 и § 2 за съдилищата на държавата – членка, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава по времето, когато съдът е сезиран, като § 1 се прилага при спазване на условията на чл. 9, чл.10 и чл.12. С нормата на чл.12 е предвидена пророгация на общата компетентност, като според §3 съдилищата на държавите – членки също са компетентни, когато: б. „а”- детето има основна връзка с тази държава-членка и особено по силата на факта, че детето е гражданин на тази държава-членка; и „б” – компетентността на съдилищата е била изрично или по друг недвусмислен начин приета от съпрузите или от носителите на родителска отговорност към момента на сезирането на съда и е във висш интерес на детето.
Както се посочи, съгласно уредбата на общата компетентност по чл.8 от Регламент № 2201/2003 по делата, свързани с родителската отговорност за детето, тази компетентност е на съдилищата на държава-членка, „където детето има обичайно местопребиваване по времето, когато съдът е сезиран”. В решение на Съда /ІІІ състав/ на ЕО от 02.04.2009 г. по дело С-523/07 по преюдициално запитване е разяснено, че понятието за обичайно пребиваване по смисъла на чл.8, §1 от Регламент № 2201/2003 (ЕО) трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда. За тази цел трябва по-специално да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Националната юрисдикция следва да установи обичайното пребиваване на детето, като държи сметка за съвкупността от фактическите обстоятелства, специфични за всеки конкретен случай. Разяснено е още, че обичайното пребиваване на едно дете според чл.8, § 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 се намира на мястото, където е центърът на неговите интереси, както и че престоят на детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно местопребиваване. Временно отсъствие на детето не поставя под въпрос продължаването на обичайното пребиваване.
Следователно, както цитираните норми (и съобразно европейското, и съобразно българското право), така и съдебната практика, ясно свързват съдебната компетентност по делата за родителската отговорност с тази на държавата-членка, където детето има обичайно местопребиваване по времето, когато исковата молба е подадена. В правоприлагането е установено разбирането за обичайното местопребиваване на детето като фактическо положение и е нормативно уреден въпросът за компетентния национален съд. Тълкуването и прилагането на съотносимите норми е изяснено в практиката на българския съд и на С..
В този смисъл, приетото от въззивната инстанция в атакуваното определение, че компетентността на първо място следва да се отнася към държавата-членка на обичайното местопребиваване на детето, чиито признаци са фактически, а не формални /като адресна или друга регистрация на детето за кратък период в друга държава/, е в съответствие както с приложимите норми, така и със задължителната за съобразяване съдебна практика. Международната компетентност по спора, съобразно правилата на Регламент 2201/2003 е на българския съд, тъй като престоят на детето в [населено място], А. не променя обичайното му местопребиваване, което е в Република България, вкл. и към момента на сезиране на българския съд.
Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 198 от 13.03.2017 г., постановено по възз.ч.гр.д. № 119/2017 г. по описа на Окръжен съд- Враца.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.