ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 148
София, 04.03.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА СТОИЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2261 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационната жалба на адвокат А.Г. като процесуален представител на А. А. З. от [населено място] и по насрещната касационна жалба на адвокат Е. Я. като процесуален представител на М. Г. К. от [населено място] срещу въззивното решение на Окръжен съд Благоевград /БОС/ от 28.ХІ.2018г. по гр.д. № 812/2018г.
Ответницата по касационната жалба на Ал.З. М. К. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Я. е заела становище, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски за касационното производство.
Касационната жалба на З. е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение, подписано с особено мнение на един от членовете на състава, БОС е пътвърдил решението на РС Разлог от 30.V.2018г. по гр.д. № 1509/2017г., допълнено с решение от 02.VІІ.2018г., с които А.З. е осъден да заплати на М.К. 6000лв. обезщетение за неимуществени вреди, резултат от разпространени от ответника в публикувано на 14.ІХ.2017г. във в-к „С.” писмо и изявление със заглавие „Пенсионираният учител А.З.: Родственицата ни нотариус М. К. ме лиши от наследствен дял в „З. м” в Р., приписала на баба й 3 пъти по-голяма квота от определеното от съда”, ведно със законната лихва от 14.ІХ.2017г., както и 1412.04лв. разноски, и искът за разликата до пълния прредявен размер 10000лв. е отхвърлен.
Въззивният съд е приел, препращайки и към мотивите на първоинстанционния, че ответникът не е оспорил авторството на писмото, на което публикацията във вестника се базира. С израза в нея „Тя залива съда с неистински документи” той е приписал на ищцата нотариус извършване на престъпление – използване на документи с невярно съдържание, съставляващо клевета по смисъла на чл.147 ал.1 НК. Истинността на това негово твърдение не е доказана в хода на делото, поради което е осъществен клеветнически деликт, за което той следва да носи отговорност. Прието е, че други клевети и/или обидни изрази в публикацията не се съдържат.
Публикувана е невярна информация, при това на първа страница на вестник, който се чете и разпространява в целия Югозападен регион на РБ и в интернет изданието, относно публична личност – нотариус, бивш общински съветник и бивш адвокат, в резултат на което се е стигнало до внушаване на негативна нагласа в обществото към ищцата. Статията накърнява доброто име, репутацията, достойнството и честта на К. в обществото и в професионалните среди, в които тя общува. Установена от съдебно-психологическа експертиза е и промяна в психическото й състояние след 14.ІХ.2017г., свързана с наличие на безпокойство, завишено напрежение, тревожност, безсъние, поява на психосоматична реакция под формата на обрив на тялото, при което й била поставена диагноза „разстройство на адаптацията”, установена е преживяна психотравмена криза, възприемане от К. на статията като сериозно вмешателство в живота й по стресиращ начин; към момента на изследването тя е преминавала през последния етап на кризата – на преориентация, като доста от негативните симптоми са преминали. Причинена е вреда във връзка с увреждащото действие на ответника, изразяваща се не само в отрицателните последици в емоционално и психическо отношение, но и във връзка с длъжността на ищцата „нотариус” – след публикацията са последвали въпроси от нейни близки, познати, колеги, граждани, което означава породено недоверие и съмнение, нормално причиняващо й негативни емоции, още повече, че е публична личност, дължаща на обществото обяснение за поведението си. Презумпцията за вина на ответника не е оборена. Кредитирани са показанията на свидетелите на ищцата – Е. /бивш нейн съпруг/ съобразно чл.172 ГПК и Б. /б.р. със страните/, но не и показанията на св.Г., който признава, че не е в добри отношения с ищцата и съди дъщеря й по друго дело, компрометиращо истинността на съобщените от него данни. Прието е, че присъдената сума съответства на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, отчитайки и че само един израз от многото инкриминирани покрива признаците на клевета, а обиди въобще липсват в публикацията.
В особеното мнение е прието, че изразът „Тя залива съда с неистински документи” не индивидуализира в достатъчна степен лицето, което посочва и представя пред съда документи, а от друга страна, няма внушения за извършено престъпление – създаване на неистински документ. За да е противоправно деянието, следва да има разгласяване на позорно обстоятелство за пострадалия или приписване на извършено от него престъпление, за което знае, че не е извършено. Следва да е налице твърдение с конкретно съдържание, носещо информация за точно определено обстоятелство или явление, което е позорно и да предизвиква еднозначна отрицателна обществена оценка, а не да представлява оценъчно съждение. В статията и в исковата молба не се съдържат твърдения за позорящи ищцата обстоятелства. Ответникът е изразил личната си оценка във връзка с участието си като страна в имуществен спор, основана на вътрешни преживявания и лични възприятия. Не са налице обективни обстоятелства, опровергаващи или пъотвърждаващи верността на тези субективни възприятия, съждения, увмозаключения, функция на правото на свободно изразяване на гражданите. Мнението и оценката на фактите не подлежат на възражение за истинност или не, и не могат да бъдат средство за осъществяване на деликт. Липсата на твърдение, че К. е създала неистински документи, обуславя извод, че информацията за неистински документ не е конкретна и ясна. Използваните изрази, с които не се излагат твърдения за факти, не са израз на противоправно поведение на ответника и не са от естество да предизвикат отрицателна обществена оценка за личността на ищцата.
В касационната жалба се твърди нищожност и недопустимост на въззивното решение, обосновани с неразбиране на предмета на делото и неотстраняване на допуснатия от първоинстанционния съд порок, изразяващ се в неизвършване на доклад по делото. По същите причини се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение.
ВКС намира, че въззивното решение е валидно. Следва да се посочи, че обосноваващите твърдението за нищожност на атакуваното решение обстоятелства нямат отношение в тази насока, защото нищожно е решение, когато то е постановено от ненадлежен орган, от ненадлежен състав на съда, извън пределите на правораздавателната му власт, не е изготвено в писмена форма, не е подписано от съдия или когато волята на съда не може да бъде изведена поради неразбираемост на мотивите, нито една от които хипотези в случая не се твърди.
Решението не е и недопустимо, тъй като е постановено в рамките на заявените в исковата молба основание и петитум.
При тези обстоятелства не са налице основанията по чл.280 ал.2 пр.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Тези обстоятелства не обосновават и основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Не се сочат пороци, а и съдът не констатира такива, изразяващи се в особено съществени нарушения на процесуалния и материалния закони и на правилата на формалната логика, видими пряко от съдържанието на решението, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства и на приложените норми.
В касационната жалба се сочи, че ВКС следва да направи преценка относно баланса между основни права от съществено значение за демократичното общество, съобразявайки по-широките граници на допустимата критика по отношение на публични личности, разликата между съобщаването на факти, годни да допринесат за дебат в обществото, и такива, целящи накърняване репутацията на лице, посегателството върху репутацията да е достигнала степен на сериозност и да е осъществено по начин, негативно отразяващ се върху правото на личен живот, дали информацията е с принос към дебат от общи интерес и дали вече е била поместена в друга публикация, начинът на получаване, публикуване на информацията и представяне в нея на засегнатото лице, както и достоверността й.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд по въпроси в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, а именно: 1. до къде се простира служебното начало при разпределяне на доказателствената тежест, допускане на доказателства и даване на указания при въззивното разглеждане на делото; при констатиране на пропуск в доклада на първоинстанционния съд следва ли въззивният съд да даде указания за ангажиране на доказателства; 2. следва ли основание за отхвърляне на иска да е недоказване на факти, невключени в предмета на доказване с доклада; 3. може ли въззивният съд да промени подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания по доказателствената тежест; 4. може ли съдът да приеме за недоказани факти от решаващо значение, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, без да изготви нов доклад; 5. следва ли съдът да възприеме възражение за липса на пасивна процесуална легитимация, направено едва в писмената защита, и в тази хипотеза следва ли да се възобнови съдебното дирене, като се даде възможност на насрещната страна за защита; 6. длъжен ли е ищецът да доказва факти, които ответникът не е оспорил в срок с отговора на исковата молба, и 7. годно доказателство ли е приет от съда оригинал от вестник с редакционно каре и вписан издател и без възражение, този факт нуждае ли се от нарочно доказване. В касационната жалба се поставя и въпросът следва ли да се съобрази и разграничението между оценъчни съждения /субективни преценки, съставляващи коментар на факти/ и твърдения за факти в печатно произведение, позорящи адресата, както е прието в практиката на ВКС.
Така поставените въпроси не обосновават допускането на касационно обжалване.
Във връзка с първия и седмия въпроси следва да се посочи, че нито жалбоподателят – ответник, нито ищцата не са релевирали във въззивните си жалби оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по делото /какъвто е изготвен и приет в първото по делото съдебно заседание след дадена на страните възможност да изложат становищата си във връзка с него/, относно годността на приетия от съда оригинал от вестника и нуждае ли се този факт от нарочно доказване. С оглед на това и по силата на чл.269 ГПК въззивният съд не е бил и длъжен да се произнася в тази връзка, което е в съответствие с даденото от ОСГТК с т.1 и т.2 от ТР № 1/2013г. разрешение.
Бланкетни са въпросите от втори до четвърти включително и шести. С тях /както и в изложението и в касационната жалба/ не се конкретизират: фактите, които според касатора са недоказани и не са включени в предмета на доказване, но са послужили като основание за уважаване на иска, подлежащите на доказване факти, които съдът е променил, недоказаните факти, които съдът е приел, въпреки непосочването им като нуждаещи се от доказване, фактите, които ответникът не е оспорил и които подлежат или не подлежат на доказване от ищеца. При това положение е невъзможна преценката от касационния съд за значението на въпросите относно изхода на спора по делото, респективно, за наличието на твърдяните основания за допускане на касационно обжалване по тях.
Неотносим към резултата по спора, до който е достигнал въззивният съд, е петият въпрос. При извършения от касационния съд преглед на делото не се установи в инстанционното производство да е представена писмена защита от страните със заявено в нея възражение за липса на пасивна процесуална легитимация /без да се уточнява във въпроса и чие е възражението/. Няма и формирани от въззивния съд изводи в тази насока. Следва да се посочи освен това, че предявеният и разгледан иск е срещу Ал.З., процесуално легитимирана страна по претенцията по чл.45 ЗЗД с оглед твърденията в исковата молба, че претърпените от ищцата неимуществени вреди са резултат от неговите неправомерни действия.
В съответствие със сочената от касатора практика на ВКС /решения по гр.д. № 7046/2014г. ІV ГО, по гр.д. № 1251/2012г. ІІІ ГО и по гр.д. № 1376/2011г. ІV ГО/ въззивният съд е съобразил разграничението между оценъчните съждения, за каквито деликтна отговорност не се носи /освен ако представляват обида/, и твърденията за факти, приемайки, че изразът „Тя залива съда с неистински документи” е такова твърдение, с което ответникът е приписал на ищцата нотариус извършване на престъпление – използване на документи с невярно съдържание, съставляващо клевета по смисъла на чл.147 ал.1 НК.
Изложените съображения налагат извод, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
С оглед този извод и на основание чл.287 ал.4 ГПК подадената от М. Г.К. насрещна касационна жалба не следва да бъде разглеждана.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касация М. Г.К. следва да бъдат присъдени 900лв. разноски за настоящата инстанция – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 25.ІІ.2019г.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на касатора не се следват разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Благоевградския окръжен съд № 5386 от 28.ХІ.2018г. по в.гр.д № 812/2018г.
ОСЪЖДА А. А. З. от [населено място] да заплати на М. Г. К. със съдебен адрес в [населено място] 900лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: