О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 937
[населено място], 20.12.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №2313 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, вр. чл.295 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от С. Я. С., чрез процесуален представител адв.П., срещу решение от 09.01.2017г., постановено по в.гр.д.№1313/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 27.02.2013г. по гр.д.№11290/2010г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която е отхвърлен предявения от С. Я. С. срещу В. С. П., Е. Р. П. и [фирма] искове с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД относно договор за покупко-продажба от 12.05.04 г., извършен с нотариален акт № 133/04 г. и договор от 14.05.09 г., нот. акт № 96/09 г., и иска, с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба В. С. П., Е. Р. П. и [фирма] не вземат становище по жалбата.
Постъпил е отговор на касационната жалба от третото лице-помагач на страната на ответника [фирма] като правоприемник на конституираното при новото разглеждане трето лице –помагач [фирма], което оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
По делото е било безспорно, че с договор за изграждане и продажба на готов строителен продукт от 13.10.2005г. В. П. се задължава да изгради и продаде на ищеца С.С. апартамент №.2 в [населено място], подробно описан, за сумата 30 000евро, със задължения на продавача да предаде обекта с акт 16 в срок от 24месеца от издаване на протокол за строителна линия /чл.ІІІ.3/, да снабди с нотариален акт купувача при подписване на акт 15 /чл.ІІІ.4/; купувачът е изправен и е платил дължимата продажна цена на продавача съгласно договореното; продавачът не му е прехвърлил правото на собственост върху апартамента, макар сградата да е била изградена;
правата на продавача по отношение на процеснитя имот произхожда от н. А. №.53/2004г. за учредяване на право на строеж от собствениците на УПИ срещу задължение да построи на тяхно името и изцяло за своя сметка посочените в акта обекти, сред които процесния ап.2 не фигурира; предвидено е, че всички останали обекти остават собственост на строителя приемател;
с н. А. №.133 от 12.05.2004г. В. П.. и Е.. П. продават на [фирма] правото на строеж за изграждане на обекти в процесната сграда – сред които е и процесният ап. №.2, за сумата 112995,50 евро – която, съгласно отразеното в акта, продавачите са заявили, че са получили изцяло по банков път от купувача;
с договор от 12.05.04г. [фирма] се задължава да предостави за временно възмездно ползване по лизингова схема описаните в горецитирания нот. акт обекти и да прехвърли на В. П. собствеността върху тях след изплащане на договорената цена на периодични вноски и в срок определен в лизинговата схема, за сумата 112995,50 евро, платима в срок до 12.11.2004г.; лизинговата схема не е приложена към договора;
в приемо-предавателен протокол от 12.05.04г. към договора от 12.05.2004г. е отразено, че лизингодателят е предал на лизингополучателя владението върху правото на строеж/евентуално построената сграда в резултат на упражненото право на строеж за описаните в договора обекти чрез въвода на лизингополучателя в парцела, като на същия е предоставена възможността да владее и упражнява правото на строеж върху имота;
в нотариална покана от 11.07.05г. на [фирма], адресирана до В. П., е отразено, че по силата на договора от 12.05.2004г. той се е задължил да върне на дружеството заетата сума 270621,75лв., която е следвало да бъде изплатена на 10 вноски в срок до 12.03.2005г.; издължени са първите 6 вноски – 155654,18лв., като оставащите 4 са в общ размер на 510236,27лв. – главница 220999,99лв., лихва 27281,91лв., наказателна лихва 261658,56лв.; поради това се отправя покана в срок до 15.08.2005г. да бъде върнат неиздължения остатък 510236,27лв., както и подновената застраховка с платена първа вноска в размер на 645,43лв.; в противен случай договорните отношения ще бъдат считани за прекратени и ще се наложи реализиране на обезпеченията по прекратените правоотношения и защита по съдебен ред;
с решение от 14.12.20.05г. на СГС, ФО, е вписана промяна в наименованието на [фирма] на [фирма];
с н. А. №.36 от 14.05.2009г. [фирма] продава на [фирма] горните обекти, сред които и процесния ап.№.2;
с договор за цесия от 14.05.2009г. [фирма]- в ликвидация, продава на [фирма] всички свои права, вкл. неудовлетворените си вземания към В. П., произтичащи от договора от 12.05.04г.
считано от 2011г. наименованието на [фирма] е променено на [фирма]; исковата молба по настоящото дело е заведена на 01.07.2011г.
По делото се спори нищожен ли е инкорпорираният във формата на н. а. №133/12.05.04г. договор за покупко-продажба като привидна сделка /прикриваща договор за заем/, недействителен ли е инкорпорираният в н. а. №.36/14.05.09г. договор за покупко-продажба доколкото предходната сделка е нищожна и никой не може да прехвърли повече права, отколко сам притежава, налице ли са предпоставките за обявяване на предварителните договори за окончателни.
При тървото разглежднане на делото от въззивната инстаниця исковете са приети за неоснователни. Посочено е, че процесният апартамент е бил отчужден от първия ответник и съпругата му на трето лице с договор за покупко-продажба, сключен в изискуемата форма още преди да бъде подписан предварителния договор с ищеца. Прието е, че по делото не е установено така сключеният договор да е привиден. Посочено е, че установяването на това обстоятелство с оглед разпоредбата на чл.154 ГПК е в тежест на ищеца и той не ангажира такива доказателства при условията на главно и пълно доказване /вкл. предвид изричното оспорване от страна на ответника [фирма], в това число при условията на чл.165 ал.2 ГПК. Посочено е също, че по делото не са ангажирани обратен документ – т.е. документ, подписан от страните по сделката, удостоверяващ действителната им воля, или други доказателства, вкл. свидетелски показания в тази връзка. Прието е, че представеният протокол за предаване на владение на лизинговия обект по договор за лизинг от 12.05.2004г. не съставлява обратен документ в горецитирания смисъл – той не съдържа изрично изявление относно действителната воля на страните по инкорпорираната в н. а. №.133/12.05.2004г. сделка, а единствено удостоверява въвода на ответника във владение на имотите, предмет на правото на строеж. Приет е за ирелевантен за изхода на делото въпроса доколко може да се предоставя на лизинг право на строеж. Прието е, че признанието на иска от първия ответник В. П. и твърденията му за симулация също не я доказват, доколкото те нямат характер на свидетелски показания и липсва съответно изявление в същия смисъл от насрещната страна по оспорения договор. По аналогични съображения е посочено, че симулацията не може да се приеме за доказана и предвид неявяването му за отговор на поставените по реда на чл.176 ГПК въпроси – изводите на съда относно приложението на чл.176 ал.3 ГПК следва да се правят с оглед на всички обстоятелства по делото и вътрешното му убеждение. Посочено е, че представената нотариална покана за разваляне на договора за лизинг също не доказва наличието на воля, различна от обективираната в н. акт №.133/12.05.2004г., още повече, че няма съвпадение между сочената в нея сума и тази по договора за лизинг, респективно не може да се установи, че евентуални заемни отношения са именно във връзка с инкорпорираната в горепосочения нотариален акт сделка. При тези обстоятелства е прието, че сделката не е нищожна на основание чл.26 ал.2 пр.5 ЗЗД. Изложени са и съображения, че дори да се приеме, че сделката е привидна, то на 14.05.2009г., т.е. преди предявяване на иска на 11.07.2011г., процесният имот е бил прехвърлен от приобретателя по н. акт №.133/12.05.2004г. /с договор за покупко-продажба във формата на н. акт №.36/14.05.2009г./ на трето лице, при което положение, на основание чл.17 ал.2 ЗЗД и доколкото добросъвестността се предполага, правата на последното би следвало да се запазят. Изложени са съображения, че основанието за придобиване на правото на собственост в този случай от третите лица е самия закон, а не правоприемство от праводателя – налице е първично основание за придобиване на собственост, като третите лица не извеждат своето право от това на привидния приобретател – защото той го няма. В този случай, при колизията между интересите на действителния собственик по привидната сделка и на третите добросъвестни лица, законът дава предпочитание на последните.
Същевременно е прието, че извършената на 14.05.2009г. сделка е действителна и е породила вещноправно действие – доколкото по делото не е установено договорът във формата на н. акт №.133/12.05.2004г., от който черпи правата си праводателя на [фирма], да е симулативен и следователно нищожен. Отделно от това е прието е, че дори това да бе така или по друга причина продавачът да не бе собственик на имота, то сключеният договор не би бил нищожен или недействителен, по съображения, че договор, с който несобственик продава чужда вещ, поражда облигационно действие и обвързва страните, но няма транслативно действие. Поради това и доколкото е налице неизпълнение на задължението на продавача да прехвърли собсвеността, купувачът може да го развали.
По тези съображения е прието, че отчуждителят не е собственик на процесния апартамент – не е бил такъв към момента на подписване на предварителния договор и впоследствие не е придобил правото на собственост, поради това и не би могъл валидно да го прехвърли. Поради това и предвид изискването на чл.363 ГПК, искът за обявяване на предварителния договор за окончателен е приет за неоснователен.
В отменителното касационно решение № 94/31.03.14 г., постановено по гр.д. 5791/14 г. по описа на ВКС, е прието, че договорът за лизинг, макар да няма естество на обратно писмо, съставлява доказателство, преодоляващо забраната за допускане на гласни доказателства при налично писмено доказателство, правещо вероятна симулацията. Делото е върнато за ново разглеждане, при което да бъде допуснат разпит на свидетели за действителната воля на страните по заявените като симулативни сделки, които следва да се преценят съвкупно с направеното от ответника – физическо лице В. П. признание на иска, направено в съдебното заседание от 07.03.2012 г. Припомнена е и оборимостта на презумпцията за добросъвестност на приобретателя по нищожна сделка, като при доказване на симулативността на сключения между обещателя по предварителния договор и първото търговско дружество сделка, последващата, макар и сключена преди вписването на исковата молба, не е безусловно ползваща приобреателя, а добросъвестността на последния може да бъде оборена. На тази база при последващо прехвърляне, няма да се породи вещноправна транслация на правото, предмет на сделката и искът с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД може да бъде уважен по отношение на описания апартамент.
При повторното разглеждане на делото въззивният съд е допуснал на въззивника свидетел при довеждане в изпълнение указанията в отменителното касационно решеине. В съдбното заседание, проведено на 26.10.2016 г., е разпитан доведение от въззивника свидетел Я..
Въззивният съд е приел в решението си, че свидетелят не дава показания, свързани с прехвърлителната сделка, с оглед твърдението за чиято симулация ищецът обосновава права, а свидетелства за обстоятелството, че с три поредни плащания ищецът е заплатил на ответника П. уговорената продажна цена, като единият път бил съставен документ, а за документирането на последващите плащания – свидетелят няма информация. Поради липсата на други доказателствени искания съдебното дирене е обявено за приключено.
Въззивният съд е приел, че
въпреки допускането на свидетел за същността на дисимулираната сделка, прикрита с изповяданата с н.а.№ 133 от12.05.2004 г. такава, доказателства за прикритата сделка не са ангажирани. Прието е също, че не е преодоляна и презумпцията за добросъвестност на приобретател, черпещ права от нищожна сделка, сключена преди да бъде вписана исковата молба за прогласяване нищожността. Посочено е, че на тази база въззивният състав не може да направи изводи, различни от съдържащите се в отмененото въззивно решеине. Изложени са съображенията на съда, че за да обоснове валидност на сключения между ищеца и обещателя по предварителния договор П. предварителен договор, чието обявяване за окончателен се иска, ищецът заявява, но не доказва, че последващата сделка, сключена между обещателя и трето спрямо правоотношението лице е нищожна поради симулация на сделката. Прието е, че по делото не е доказано и, че последващият приобретател е знаел, че правата му са следствие от нищожна сделка и поради това той е недобросъвестен. Изложени са съображения, че от своя страна фактите, относно които въззивникът се домогва да ангажира доказателства, биха имали значение само при установяване принадлежност на правото на собственост над имота – апартамент № 2, описан в исковата молба в патримониума на първия ответник и при наличие на предпоставки за получаване на защита чрез конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 ГПК. Посочено е, че тъй като такива предпоставки няма, е безсмислено да се обсъжда допустимостта на гласни доказателства относно плащане на суми, произтичщи от сделка, за които не е съставен писмен документ.
Касаторът сочи в р.І на изложението по 284, ал.3, т.1 ГПК, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с посочени решения на ВКС, но не сочи правния въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС.
Касаторът сочи в р.І на изложението по 284, ал.3, т.1 ГПК, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: „необходимо ли е при дакозване на привидност на една сделка с гласни доказателства свидетелят да е присъставл лично на тази сделка, или на прикритата такава, или е достатъчно да даде показания относно наличието на прикрита сделка, за каквато сделка черпи сведения от един от участниците в нея“; „може ли при повторното разглеждане на делото от съда, на който ВКС е върнал делото за повторно разглеждане, да не изпълни точно указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона – чл.294, ал.1 ГПК. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е обосновал формулираните въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. На основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят само е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Тези предпоставки не са налице, тъй като нормите на чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД, чл.154 ГПК, чл.165, ал.2 ГПК и на чл.294, ал.1 ГПК са ясни и не се нуждаят от тълкуване, а по приложението им има установена и ненуждаеща се от промяна съдебна практика, в съответсвие с която е постановено въззивното решение.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 09.01.2017г., постановено по в.гр.д.№1313/2015г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: