О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№276
гр.София, 09.04.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 3660 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Ц. К. П., А. Т. С. и С. Т. С., приподписана от адв.И., срещу решение от 14.06.2019г., постановено по в.гр.д.№ 4222/2018г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 04.10.2017г. по гр.д.№ 7615/2017г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Ц. К. П., А. Т. С. и С. Т. С. срещу Столична община искове с правно основание чл.59 ЗЗД.
Касаторите считат, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата Столична община, чрез процесуален представител юрисконсулт Г., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от Ц. К. П., А. Т. С. и С. Т. С. срещу Столична община искове с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за периода от 05.10.2015 г. до 02.05.2017 г. за ползите, от които ищците са били лишени с оглед ползването от ответника на собствения на ищците недвижим имот, представляващ поземлен имот с площ от 0.973 дка, с административен адрес [населено място], район В., кв.Д. – Стадиона, при съседи: имоти с идентификатори 68134.1971.3213, 68134.1971.2983, 68134.1971.3124 и 68134.1971.1977.
Следва да се има предвид, че констатацията на въззивната инстанция е, че по отношение на правилността на решението на СРС / потвърдено по същество от СГС/ въззивната жалба не съдържа конкретни оплаквания и произнасянето на въззивния съд в този случай е ограничено от нормата на чл.269, изр.2 ГПК.
Извън хипотезите на нищожност, недопустимост или неправилност поради неправилно приложение на императивни материалноправни норми, при разглеждане на делото и постановяване на решението си въззивният съд е ограничен от посочените във въззивната жалба конкретни пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на първоинстанционното решение.
Както е констатирал и въззивният съд, въззивната жалба, е бланкетна, не съдържа конкретни оплаквания за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение. Софийски градски съд е бил сезиран с бланкетна въззивна жалба от ищците, съдържаща общо оплакване, че решението на първоинстанционния съд е порочно, поради което се иска неговата отмяна и постановяване на решение, с което исковите претенции бъдат уважени.
В т.4 на ТР № 1/00 г. на ОСГК на ВКС е прието, че непосочването от въззивника в какво се изразява порочността на първоинстанционното решение не е основание за оставянето на въззивната жалба без движение и за нейното връщане, която принципна постановка е валидна и при действието на сега действащия ГПК /в сила от 01.03.2008г./. Ето защо, подадената въззивна жалба, която не съдържа конкретни оплаквания за порочност на първоинстанционното решение не е нередовна и доводите на касаторите в тази насока са неоснователни.
Бланкетната въззивна жалба е допустима, но сезира въззивния съд да извърши проверка само в рамките на служебните му задължения. Създадена е постоянна практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 246/23.10.2013г. по гр. д. № 3418/2013г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 216/19.01.2015г. по гр. д. № 2008/2014г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 172/10.04.2017г. по т. д. № 2312/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и други съдебни актове, съгласно която при подадена в срок въззивна жалба, в която не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, въззивната жалба е редовна по аргумент от чл. 262, ал. 1 във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК. По подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци по правилността на обжалваното решение и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма е недопустимо извършване на цялостна проверка на правилността на обжалваното първоинстанционно решение. В Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 е прието, че при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Поради това и с оглед правомощията на въззивната инстанция, при подадена бланкетна въззивна жалба въззивната инстанция следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилното приложение на императивните материалноправни норми.
Като съд по съществото на спора въззивният съд е длъжен да се произнася служебно по валидността на обжалваното първоинстанционно решение, както и за допустимостта му – в обжалваната негова част. По отношение правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на там посочените негови фактически констатации. В този смисъл са и разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. В случая съдът е бил сезиран с бланкетна въззивна жалба /каквато била е подадената в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК/, която е допустима /посочването на оплаквания, обуславящи порочността на първоинстанционното решение не е задължителен елемент от въззивната жалба – арг. чл. 262, ал. 1 ГПК/, поради което е бил длъжен да извърши проверка само в рамките на служебните му задължения. Такъв контрол върху първоинстанционното решение е упражнен, а възможностите на жалбоподателите да сочат впоследствие пороци на решението, обуславящи неговата неправилност /след като не са налице очертаните по-горе две хипотези на служебен контрол/, са преклудирани. Съобразявайки предметните предели на въззивното производство съдът, в това число препращайки към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК относно приетата фактическа обстановка, е разрешил материалноправния спор в съответствие с правомощията си по чл. 269 ГПК.
Касаторите считат, че е налице основание за допускане на касационно ожбалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не сочат материалноправен или процесуалноправен въпрос, който считат, че е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито посочват такава практика. В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС.
Касаторите считат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: „В случаите, когато една страна държи без правно основание конкретен недвижим имот и същата го предостави безвъзмездно за ползване на друго лице въз основа на писмен договор, вписан в Агенцията по вписванията, то за кого настъпва обогатяването по смисъла на чл.59, ал.1 ЗЗД“. Поставеният въпрос не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване – не е разрешен във въззивното решение, нито е стоял за разрешаване от въззивния съд, тъй като във въззивната жалба не е релевирано оплакване за неправилност на даденото от първоинстанционния съд разрешение. Доводите на касаторите, че въззивният съд е препратил към мотивите/споделил правните изводи на първоинстанционния съд по този въпрос, не кореспондират със съдържанието на въззивното решение. Отделно от това, не е налице и соченото от касаторите допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторите само са посочили разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не са посочили и не са аргументирали поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото, както е разяснено в т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен състав не намира обжалваното решение да е очевидно неправилно. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения. Становището на касатора за неправилност на въззивното решение поради това, че е постановено при наршение на метериалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, е несъстоятелно, предвид отъждествяване на неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК с очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 14.06.2019г., постановено по в.гр.д.№ 4222/2018г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: