5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№258
ГР. София, 8 април 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 26.02.20 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №4468/19 г., за да се произнесе, намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на КПКОНПИ срещу въззивното решение на Окръжен съд Враца/ ОС/ по гр.д. №295/19 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е потвърдено постановеното от първоинстанционния съд решение при признание на иска, с което на осн. чл.26, ал.2, изр. първо, предложение последно ЗЗД е прогласена нищожността на сделката, извършена с нот. акт №33/23.12.2009 г., нот. дело №360/09 г. на нотариус с район на действие РС Мездра, по силата на която ищецът Д. А. е продал на Д. А. и Т. А., чрез законния им представител Д. А. описаните в акта два недвижими имота за посочената цена, равняваща се на данъчната оценка на имотите. КПКОНПИ е встъпила по делото като трето лице – помагач на ответниците.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр.2 и 3 ГПК.
Намира, че въззивното решение противоречи на цитираната практика на ВКС по следните правни въпроси от предмета на спора /уточнени и конкретизирани от съда, за да се избегнат повторенията – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК/:
1. Допустимо ли е да се обяви за нищожна поради привидност по чл.26, ал.2 ЗЗД продажбата на недвижим имот при признание на иска от ответниците по чл.237, ал.2 ГПК, когато признатото право противоречи на закона и добрите нрави или е признато право, с което страната не може да се разпорежда, поради наложени обезпечителни мерки / възбрана/, допуснати от съда по ЗОПДНПИ, отм. и вписана искова молба по чл.74 ЗОПДНПИ, отм.? Според касатора, след наложената възбрана, сделките на разпореждане с имота са недействителни, а признанието на иска има характер на разпореждане с имота. В този смисъл законът забранява съдът да постановява решение при признание на иска, ако е признато право, с което страната не може да се разпорежда.
2. Кои са елементите/ факторите, които дават обективен израз на критерия „добри нрави” по см. на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД и съдът следва да съобрази при извършена конкретна преценка, и придал ли е законодателят правна значимост на накърняването на добрите нрави с цел защита на обществените отношения като цяло, а не с оглед на индивидуалния интерес на конкретен правен субект, съобразявайки принципа на справедливостта?
3. Следва ли да се зачете признанието на иска от ответниците, когато е признато право, с което ответниците не могат да се разпореждат, тъй като единият от имотите по нот. акт те вече са продали, а върху другия е наложена обезпечителна възбрана в производството по ЗОПДНПИ и е вписана искова молба по чл.74 от ЗОПДНПИ, отм.? Излагат се аргументите, изложени и към въпрос 1.
4. Как следва да се тълкува от съда признанието на иск от ответника, при приложени по делото доказателства, че същият не е собственик на част от недвижимия имот – като измама, противоречие със закона, с добрите нрави или нещо друго?
Поставените въпроси , според касатора са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото поради липса на съдебна практика за подобни казуси, когато се иска обявяване на нищожност на сделка с имот, след вписване на исковата молба по чл.74 ЗОПДНПИ, с която се иска отнемането му в полза на държавата.
Вероятната недопустимост и очевидната неправилност на решението касаторът обосновава с неприложимостта на постановяване на решение при признание на иска по искове за собственост, съгл. р. по гр.д. №5289/13 г. на първо г.о. на ВКС, и с доводи от съществото на спора относно сключването на обявената за нищожна продажба и поведението на страните по нея в материалното правоотношение и като главни страни в процеса.
По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да потвърди постановеното от първоинстанционния съд при признание на иска решение, въззивният съд е приел, че то не противоречи на добрите нрави, защото обявената нищожност на процесната продажба по нот. акт №33/09 г., е непротивопоставима на държавата по предявения от КПКОНПИ иск с пр. осн. чл.74 ЗОПДНПИ, отм. Основал е този си извод на чл.54 ЗОПДНПИ, отм., според който прехвърлянето на правото на собственост, учредяването и прехвърлянето на вещни права и учредяването на вещни тежести върху възбранения недвижим имот, както и разпореждането със запорираните движими вещи, ценни книжа, дялове и вземания, извършени след момента, от който възбраната или запорът се смятат за наложени, нямат действие спрямо държавата. Затова, според въззивния съд, дори да има нарушаване на добрите нрави с признанието на иска от ответниците с цел осуетяване правата на държавата по иска с пр. осн. чл.74 ЗОПДНПИ, това признание няма действие спрямо държавата, която чрез КПКОНПИ може да осъществи правата си върху имота, независимо от това в чий патримониум се намира той.
Тези решаващи изводи не противоречат на практиката на ВКС, а поставените от касатора въпроси и част от цитираната практика са неотносими към тях.
На осн. чл.17, ал.2 и 3 ЗЗД правата, които трети лица са придобили добросъвестно от приобретателя по привидното съглашение, се запазват, освен ако се отнася до права върху недвижими имоти, придобити след вписването на иска за установяване на привидността.Това правило се прилага и спрямо кредиторите на приобретателя по привидното съглашение, които са наложили запор или възбрана върху предмета, до който то се отнася.
В случая исковата молба по чл.74 ЗОПДНПИ, с която се иска отнемане в полза на държавата и на имотите по нот. акт №33/09 г., е вписана на 1.06.18 г. Върху имота, предмет на иска по чл.26, ал.2 ЗЗД, е вписана обезпечителна възбрана с опр. от 23.02.18 г. по ч.гр.д. №107/18 г. на Врачански ОС, според твърденията на КПКОНПИ във въззивната й жалба, л.4 от въззивното дело и приложените доказателства.
Исковата молба за признаване нищожността на продажбата по нот. акт №33/09 г. е заведена на 5.09.18 г. и вписана на 1.10.18 г. Постановеното по нея решение за признаване нищожността на продажбата като привидна на осн. чл.26, ал.2, изр. 1, пр. последно ЗЗД е непротивопоставимо на вписалата обезпечителна възбрана върху имота, като кредитор на приобретателя по привидната сделка, държава чрез КПКОНПИ. В този смисъл, при позоваване и на разпоредбите на чл.452 и 453,т.2 ГПК, е цитираното от касатора р. по гр.д. №2775/18 г. на ВКС, трето г.о., както и практиката по ЗСГ, отм. за сходни случаи – напр. р. по гр.д. №108 –ІІ/77 г. на първо г.о. на ВС.
Искът по чл.26, ал.2 ЗЗД е облигационен. Постановеното по него решение в случая, при вписаните възбрана и искова молба по чл.74 ЗОПДНПИ, независимо дали е обикновено или при признание на иска има действие между главните страни, но не обвързва и не засяга правата на държавата, встъпила чрез КПКОНПИ като трето лице – помагач на страната на ответниците.
Постановеното при признание на иска с пр. осн. чл.26, ал.2 ЗЗД решение е непротивопоставимо на държавата чрез КПКОНПИ и на друго, по-общо основание – в правната теория и съдебната практика/ р. по т.д. №2822/15 г. на второ т.о. на ВКС/ се приема, че решението при признание на иска има по-тесни субективни предели, за разлика от обикновеното решение. То обвързва само насрещните главни страни и техните правоприемници, но не се разпростира спрямо подпомагащите страни и третите лица, защото те не биха могли да влияят върху съдържанието на решението, основано на признание на иска, а то може да се отрази неблагоприятно върху правната им сфера / БГПП, девето изд., стр.457/.
Когато поради характера на спорното право или по силата на закона решението има по –широки субективни предели / напр. иск за собственост, иск по чл.694, ал.8, вр. с ал.1-3 ТЗ/ решение при признание на иска не се постановява – в този см. са р. по гр.д. №5289/13 г. на първо г.о. на ВКС и р. по т.д. №2822/15 г. на второ т.о. на ВКС.
Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването – решаващите правни изводи във въззивното решение съответстват на практиката на ВКС, поради което решението не е вероятно недопустимо и не са налице основания за допускане на обжалването му по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Решението не е и очевидно неправилно, защото не са налице предпоставките на това основание, разяснени в практиката на ВКС – напр. опр. по ч.т.д. №3006/19 г. на второ т.о.
По изложените съображения ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Враца по гр.д. № 295/19 г. от 23.07.19 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: