6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 121
гр.София, 19.03.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева частно гражданско дело № 776 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Т. К. Т. срещу въззивно определение № 360/21.11.2018 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 437/2018 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е оставена без уважение частна жалба вх. № 5557/02.08.2018 г. на жалбоподателя срещу разпореждане № 573 от 12.07.2018 г. по гр. д. № 469/2014 г. на Ловешкия окръжен съд. С разпореждането на ЛОС, на основание чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК, е върната като нередовна въззивната жалба на Т. Т..
Жалбоподателят сочи, че атакуваното определение е незаконосъобразно и моли за неговата отмяна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3, като счита, че касационното обжалване следва да се допусне по въпроси, които уточнени от състава на ВКС, се свеждат до следното: 1/длъжен ли е съдът да се произнася по всяко едно от алтернативните искания за освобождаване от държавна такса по реда на чл. 83, ал.2 ГПК и по ЗОПДИППД (отм.); 2/ липсата на средства за заплащане на държавната такса за обжалване на решението в производство по ЗОПДИППД (отм.), допустимо ли е да прегради по-нататъшното развитие на делото.
Ответната страна по частната касационна жалба – Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ) – оспорва наличието на основания за допускане до касационен контрол на жалбата, като изтъква, че атакуваното определение е правилно и законосъобразно.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното определение апелативният съд е приел, че разпореждането на Ловешкия окръжен съд от 12.07.2018 г. за връщане на въззивната жалба на страната срещу решение № 34 от 08.02.2016 г. по гр.д. № 469/2014 г. на ОС – Ловеч, е правилно, тъй като указанията на първоинстанционния съд за внасяне на дължимата за въззивното производството държавна такса (сумата от 9 034,65 лв.), са надлежно съобщени на страната на 29.03.2016 г., чрез нейния пълномощник адв.П., но са останали неизпълнени в течение на производството.
Апелативният съд е посочил, че страната се е възползвала от възможностите да подаде молба за освобождаване от държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, което искане с влязлото в сила определение №868/30.11.2017 г. на ОС – Ловеч е оставено без уважение. Поискано е и на основание чл. 23, ал. 4, т. 7 ЗОПДИППД (отм.). разрешение за разпореждане със запорирано и възбранено имущество, като съдът е дал разрешение ( с определение № 665/12.10.2016 г. по гр.д.№469/2014 г. на ЛОС, потвърдено с определение №8/23.01.2017 г. по възз.ч.гр.д.№12/2017г. на ВТАС) за превеждане на наличността от банкова сметка в „Уникредит Булбанк” – 1354 евро и 38,41 лева (удостоверение № 0564-64-015080 от 09.11.2017г.) по сметка на АС – Велико Търново. Продажбата на 1/4 ид.част от две ниви в м. „П.”, [населено място], не е разрешена (определение №19/20.02.2018 г. по възз.ч.гр.д.№21/2018 г. на ВТАС, недопуснато до касационно обжалване с определение №272/12.06.2018 г. по ч.гр.д.№1934/2018 г. на ВКС, ІV г.о.), тъй като е установено, че същите са предмет на конфискация, постановена с влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 298/2013 г. на ЛОС. При тези данни, апелативният съд е счел, че обжалваното първоинстанционно определение, с което е постановено връщане на подадената от страната въззивна жалба е правилно и го е потвърдил.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че първият въпрос в изложението въпрос не обуславя допускането на касационния контрол, тъй като по такъв проблем въззивният съд не се е произнасял.
Налице е предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по втория изведен правен въпрос, имащ отношение към правото на достъп до правосъдие на ответниците в производството по ЗОПДИППД (отм.), обусловено от задължението им за предварително заплащане на държавна такса при обжалване на постановеното съдебно решение за отнемане в полза на държавата на притежавано от тях имущество, което имущество е предмет на наложени обезпечителни мерки.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
В практиката си ВКС безпротиворечиво е приемал, че в производството по ЗОПДИППД (отм.), извършване на плащания или други разпоредителни действия с имущество, върху което са наложени обезпечителни мерки, се разрешава от съда в случаите на невъзможност на страната да поеме разходите с друго свое имущество.
Според изричното правило на чл. 23, ал. 4, т. 7 ЗОПДИППД (отм.), разрешението за извършване на разпоредителни действия с имущество, предмет на обезпечителни мерки, се дава от съда в случай на невъзможност на ответната страна да заплати разходите за разноски за производството. Този факт се установява от доказателствата, приети по делото и в производството по чл. 23, ал. 5 ЗОПДИППД (отм.). Стойността на имуществото, което се освобождава следва да съответства на стойността на съдебните разноски, поради което преценката за кое имущество да се разреши разпоредителна сделка се извършва с оглед на конкретните обстоятелства. Съдът обаче, не е ограничен в рамките на посоченото в молбата на страната имущество (вж. в т.см. – определение № 325 от 30.05.2011 г. по ч. гр. д. № 286/2011 г., IV г. о. ВКС, определение № 494 от 04.07.2012 г. по ч. гр. д. № 393/2012 г., IV г. о. ВКС, определение № 194 от 25.04.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 422/2018 г., IV г. о. и др.). В този смисъл, преценката кое от запорираните имущества следва да бъде освободено се определя освен от стойността, която трябва да е приблизително адекватна на размера на дължимите съдебни разноски, още и от възможностите за бързо осребряване, за да може делото да бъде разгледано в разумен срок.
В мотивите на решение № 3/08.07.2008 г. по конст.д. № 3/2008 г. Конституционният съд на РБ посочва, че дължимостта на държавни такси за съдебното производство се определя от обстоятелството, че правораздаването е публична услуга. Заплащането на такса се свързва не само с възмездяване на тази услуга, но и с мотивиране на гражданите и юридическите лица към добросъвестно упражняване на процесуалните им права, като завеждат искове, които са потенциално основателни, и се предотврати увеличаване броя на неоснователните съдебни спорове.
В контекста на изложеното, когато в производството по ЗОПДИППД (отм.) е установено, че ответникът не разполага с достатъчно средства за внасяне на дължимата държавна такса по делото, а запорираното или възбранено имущество е на значително по-висока стойност от необходимите разноски, или не може да бъде реализирано на пазара в разумен срок, няма пречка съдът да освободи страната от предварително внасяне на разноски по делото и да присъди дължимата държавна такса с решението си и с оглед изхода на делото (вж. – определение № 433 от 15.12.2014 г. по гр. д. № 1597/2014 г., IV г. о. на ВКС). В този смисъл са и възприетите последващи законодателни разрешения, касаещи производствата по исковете на държавата за отнемане на незаконно придобито имущество – чл. 78, ал.2 ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 157, ал. 2 ЗПКОНПИ, с които е предвидено, че съдът събира дължимата държавна такса с решението си (а не предварително) и в зависимост от изхода на делото.
От изложеното следва, че липсата на достатъчно средства за разноски по делото не може да бъде пречка за продължаване на производството по делото, образувано по реда на ЗОПДИППД (отм.) и приключването му в разумен срок, след като е установено, че предварителното внасяне на дължимата от ответника държавна такса за обжалване се явява за него прекомерна финансова тежест, с което се ограничава достъпа му до съд. Подобно ограничение не може да бъде оправдано с легитимни цели, каквито при събирането на държавни такси за исковите производства са – възмездяване на правораздаването като публична услуга и ограничаване броя на неоснователните претенции.
При дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, атакуваното въззивно определение и потвърденото с него преграждащо хода на делото определение на първата инстанция, са неправилни и подлежат на отмяна.
В случая, ответникът по иска по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) Т. К. Т. е подал въззивна жалба вх. № 1752 от 09.03.2016 г. срещу първоинстанционното решение, производството по която е било оставено без движение с разпореждане от 18.06.2016 г. с указания до жалбоподателя да внесе държавна такса по жалбата в размер на 9 034,65 лева. С молба от 05.04.2016 г. Т. Т. е поискал да бъде освободен от внасяне на държавна такса по делото, поради наложените обезпечителни мерки върху цялото му имущество, както и при условията на евентуалност да му бъде разрешено да се разпореди с имущество, обект на обезпечителните марки. След указания на съда да посочи конкретно имущество, с определение № 868/13.11.2017 г. по гр.д. № 469/2014 г. на Окръжен съд – Ловеч, молбата на Т. Т. за освобождаване при условията на чл. 83, ал. 2 ГПК от внасяне на държавна такса по жалбата е оставена без уважение; а на основание чл. 23, ал. 4, т. 7 ЗОПДИППД (отм.) му е разрешено да извърши разпоредителни действия с по ј ид. части от поземлени имоти в м.„П.”. В хода на инстанционния контрол, определението в тази част, с която е разрешено извършването на разпоредителни действия с посочените имоти, е отменено от апелативния съд с определение № 19 от 20.02.2018 г. по възз.ч. гр. д. № 21/2018 г., като е прието, че молителят не притежава право на собственост върху поземлените имоти в м.„П.”, поради постановената с влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 298/2013 г. на Ловешкия окръжен съд конфискация на имотите. С определение № 272/ 12.06.2018 г. по ч.гр.д.№1934/2018 г. на ВКС, ІV г.о., не е допуснато касационно обжалване на въззивното определение, като в мотивите си съставът на ВКС изрично е посочил, че липсата на достатъчно средства за разноски по делото не може да бъде пречка за продължаване на производството по делото и приключването му в разумен срок.
В случая е безспорно, че наличните парични суми по запорираните банкови сметки на жалбоподателя не са достатъчни за заплащане на дължимата държавна такса от 9 034,65 лева – в депозитната му сметка в „Уникредит Б.” наличността е в размер на 1 354 евро и 38,41 лева (удостоверение № 0564-64-015080 от 09.11.2017 г.). Същевременно, общият размер на таксата, съпоставен с възможностите на страната да я заплати и етапа на съдебното производство, изискващ предварително внасяне, за да бъде разгледана по същество въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, очевидно представлява значителна финансова тежест за жалбоподателя и на практика ограничава достъпа му до съд. При това положение, съдът следва ясно да укаже на страната, че е нейно задължението и тя следва да извърши превод на наличната сума от банковите си сметки по сметката на АС – В.Търново, като за целта представи пред банката разрешението за разпореждане, дадено още с определение № 665/12.10.2016 г. по гр.д.№ 469/2014 г. на ЛОС. След това, съдът има възможност за разликата до дължимата сума за таксата да освободи страната от предварителното й внасяне, като постанови, че присъждането й ще се извърши с решението и с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция. Във всички случаи, достъпа на страната до правосъдие не може да се препятства поради липсата на достатъчно налични средства за заплащане на държавната такса, или да се поставя под условие и в зависимост от възможността да се продаде имущество, предмет на обезпечителна мярка. Извън това, при конкретните обстоятелства и с оглед периода, изтекъл от постановяване на решението на ЛОС и до сега (три години), е неоправдано да се забавя още разглеждането на въззивната жалба на Т.Т. за неопределено дълго време – до продажбата на имущество, което съдът тепърва да определи и да даде разрешение.
Предвид изложеното, въззивното определение, с което е потвърдено преграждащото хода на делото разпореждане на ЛОС за връщане на въззивната жалба на страната, поради невнасяне на дължимата за производството държавна такса за въззивно обжалване, са неправилни и подлежат на отмяна. Делото следва да се върне на първата инстанция, която да предприеме необходимите процесуални действия по администриране на въззивната жалба на страната с оглед указанията, дадени в мотивите на настоящото определение.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 360 от 21.11.2018 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 437/2018 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане № 573 от 12.07.2018 г. по гр. д. № 469/2014 г. на Ловешкия окръжен съд.
ОТМЕНЯ въззивно определение № 360 от 21.11.2018 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 437/2018 г. на Великотърновския апелативен съд и потвърдено с него разпореждане № 573 от 12.07.2018 г. по гр. д. № 469/2014г. на Ловешкия окръжен съд.
ВРЪЩА делото на ОС – Ловеч за извършване на необходимите съдопроизводствени действия съгласно указанията, дадени в настоящото определение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.