О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 213
София, 13.05.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова частно гражданско дело № 1271 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 626/14.01.2019 г., подадена от П. А. М., чрез адв. Е. Е. и адв. М. Г., против въззивно определение № 3899/12.12.2018 г. по възз.ч.гр.д. № 6000/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение като неоснователна частната жалба на П. А. М. против определение № 20374/01.10.2018 г. по гр.д. № 8743/2018 г. по описа на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото по отношение на предявения евентуален иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 32, ал. 1, изр. 2 КРБ.
В частната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното определение и се иска неговата отмяна. Касаторът навежда твърдения, че предмет на предявения евентуален иск е съществуването на субективното му право на чест, достойнство и добро име в определено състояние и този иск е допустим съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, целта на процеса била да се установи съществуването на правото, което е нарушено. Счита, че въззивният съд незаконосъобразно не е взел предвид и уточнението на евентуалния иск, направено след постановяване на първостопенното определение, с което производството по делото е прекратено. Заявил, че е налице правен интерес от предявяването на исковете, доколкото е поискано установяване на конкретните лични права на ищеца, които са нарушени от конкретни посегателства на ответната страна. Нещо повече самата Конституция предвижда право на защита срещу посегателства – чл. 57, ал. 2 КРБ. Твърди се, че единственият способ за защита срещу извършеното посегателство е посредством установяване на субективното право на ищеца в настоящото му състояние, а именно накърнено право на чест, достойнство и добро име по чл. 32, ал.1, изр. 2, предл. 2 КРБ, като резултат от разгласени от ответника неверни факти.
Приложено е изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, в което се поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна по жалбата.
Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, срещу определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, от легитимирана страна с правен интерес да го атакува и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно определение е потвърдено първостепенното определение за прекратяване на делото поради предявяване на недопустим иск. Съобразявайки съдържанието на подадената искова молба, Софийски апелативен съд е посочил, че П. А. М. е предявил евентуален иск с правно основание чл. 124, ал. 4, предл. 2 ГПК, а в закона липсва предвидена възможност за предявяване на искове за установяване на факта на нарушени конституционни права, вкл. и правото на чест, достойнство и добро име. Произнесъл се е и по оплакванията, наведени в частна жалба. Посочил е, че с предявения иск се цели установяване на факта на нарушението на констититуционни права на ищеца. Твърдението, че се иска от ищеца установяване съществуването на субективното право в определено състояние е лишено от правен интерес, тъй като правото на чест, достойнство и добро име както на ищеца, така и на всеки човек, са закрепени и гарантирани от Конституцията, както и от международните актове по закрила на човешките права. Тези права съществуват ex lege, поради което не е допустимо установяването им по съдебен ред. Софийски апелативен съд е приел, че нарушението на тези права е факт с правно значение и тъй като липсва предвидена в закона възможност за предявяване на искове за установяване на факта на нарушение на правото на чест, достойнство и добро име, първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е прекратил производството по евентуално съединения иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване по повдигнатите от касатора въпроси: „Конституционното право на чест, достойнство и добро име по чл. 32, ал. 1, изпр. 2 КРБ поражда ли правен интерес за гражданина да установи състоянието на нарушеност на това право с установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК или осъдетелният иск по чл. 45 ЗЗД за репариране на произтекли вреди от нарушението е единствената правна възможност за неговата защита?“, „Съвместимо ли е становището на въззивния съд, че защитата на правото на чест, достойнство и добро име по чл. 32, ал. 1, изр.2 КРБ може да бъде осъществена единствено и само посредством осъдителен иск по чл. 45 ЗЗД, с формулировката на конституционната норма, която предвижда защита от „посегателство“ без да се изисква настъпването на вредоносен резултат?“, „Разполага ли гражданинът, който твърди посегателството върху правото му на чест, достойнство и добро име под формата на „застрашаване“, а не на „нарушаване“ с право на защита по чл. 56 КРБ? Допустимо ли е в този случай гражданинът да се позове на непосредственото действие на Конституцията и да основе иска си на чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 56 и чл. 32, ал. 1, изр. 2 КРБ?“, „Искането за установяване на съществуването на субективно право в определено състояние иск за установяване на право по чл. 124, ал. 1 ГПК ли е или е иск за установяване на факт с правно значение по чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК?“, „Съвместимо ли е тълкуването, дадено от въззивния съд на чл. 124, ал. 4 ГПК с нормативното тълкуване на чл. 56 КРБ в решение № 3/17.05.1994 г. по к.д. № 1/1994 г., съгласно което правото на защита на основаните права на гражданите по чл. 56 КРБ действа съвместно с други норми на Конституцията и законите, но може да действа самостоятелно като последна защитна възможност, щом други не са предвидени?“, „Допустим ли е иск по чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване на посегателство върху правото на чест, достойнство и добре име по чл. 32, ал. 1, изр. 2 КРБ при наличие на обстоятелства, изключващи вината на дееца и препятстващи отговорността му за вреди по чл. 45 ЗЗД? Има ли значение отговора на този въпрос дали установителният иск е предявен като главен или евентуален?“.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания акт. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Трайно е разбирането, че правната квалификация на твърдените от страните обстоятелства и заявените претенции се извършва от съда, а неправилната правна квалификация е порок на съдебния акт, обосноваващ неговата неправилност. Чрез формулираните въпроси касаторът се домогва да обоснове извод за различна на правна квалификация на предявения от него иск, ето защо и те могат да послужат единствено като касационни основания, не и основания за допускане до касационно обжалване. Въпросите са общотеоретични и не засягат конкретно правно разрешение на съда, поради което също не отговарят на изискванията на общо основание.
Настоящият състав намира за необходимо да изясни, че независимо от различните формулировки на претенцията, гражданският съд е сезиран с иск за установяване на конкретен факт с правно значение. „Състоянието на нарушение“ всъщност представлява факт от обективната действителност. Законодателят е предвидил по исков път да се установи съществуването на конкретно субективно право, но доколкото конституционнопризнатите права са неотменими и неоспорими и произтичат ex lege – липсва правен интерес за предявяването на иск в този случай. От нарушаването на правото на чест, достойнство и добро име произтича правото на титуляра му да поиска обезщетение. Нарушението на правото, независимо дали е увредено или застрашено, е предпоставка за ангажирането отговорността на нарушителя, като по гражданснко-правен ред се търси деликтната му отговорност. Разбирането, че установителният иск е субсидиарна форма на защита / решение № 133 от 22.11.2011 г. по т.д. № 17/2011 г., ТК., І т.о. на ВКС, решение № 675 от 22.11.2010 г. по гр.д. № 124/2010 г., ГК., ІІІ г.о.на ВКС/, намира своето приложение и в настоящия процес. Съгласно чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, но само доколкото е налице законоустановен ред за това. Правилото на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК е ясно и категорично, и липсва необходимост от допълнителното му изясняване. Аргументите на жалбоподателя относно правната квалификация на заявените права, не могат да убедят съда, че се касае до различно искане от това да бъде установено извършването на едно конкретно нарушение. Правото на касатора на чест, достойнство и добро име е лично и неотменимо, за да се установи твърдяното от него състояние на нарушеност и застрашеност, се изисква да се установи наличието на конкретен факт – неправомерно деяние. Предмет на делото ще е установяването на този факт, а не установяването на състоянието на правото към момента, тъй като засягането му не може да съществува самостоятелно в обективната действителност и винаги е последица от конкретно деяние. Упражняването на правото на защита на правото по чл. 32 КРБ е гарантирано чрез предявяването на деликтния иск по чл. 45 ЗЗД. За да бъде уважен този иск се изисква да се установи, че е настъпила вреда, а в случая засегнати са конституционно гарантирани права на ищеца. Ако тази предпоставка не бъде установена при разглеждането на предявения деликтен иск, то няма как да бъде установена, бидейки предмет на иск за установяване на състояние на нарушеност на право на ищеца, дори в случай да е допустим такъв иск по чл. 124, ал. 4 ГПК. Изложеното във връзка със съединяването на процесните искове представлява още един аргумент в полза на недопустимостта на процеса по предявения евентуално съединен иск.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 3899/12.12.2018 г. по възз.ч.гр.д. № 6000/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение като неоснователна частната жалба на П. А. М. против определение № 20374/01.10.2018 г. по гр.д. № 8743/2018 г. по описа на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото по отношение на предявения евентуален иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 32, ал. 1, изр. 2 КРБ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: