О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 419
гр.София, 16.11.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева частно гражданско дело № 3518 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на В. Л. Д., представляван от адв. Д. Р., срещу въззивно определение № 14540/28.06.2018 г., постановено по възз.ч.гр.д. № 8418/ 2018 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено разпореждане № 295750/17.12.2017г. по гр.д. № 73618/2016 г. на Софийски районен съд. С първоинстанционния съдебен акт е прекратено производството по делото, поради неотстранени от ищеца нередовности по исковата му молба.
В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно и се моли за неговата отмяна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска касационното обжалване да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК по въпроси, които обобщени от състава на ВКС, касаят действието по време на нормата на чл. 2б ЗОДОВ; както и за задължението на съда да уведоми страната за произнасянето си по молба, с която е поискано удължаване на срок.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на В. Д. срещу Прокуратурата на Република България, с която е поискано присъждане на обезщетение в размер на 6 000 лв. за неимуществени вреди, причинени от нарушение на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Претенцията за вреди е предявена във връзка с наказателно производство, което според твърденията на ищеца е продължило 4 години, 1 месец и 3 дни и е приключило с постановена оправдателна присъда от 24.03.2011 г. по нохд № 1015/2010 г. на СРС, влязла в сила на 13.06.2011 г.
С разпореждане № 126546/22.05.2017 г. по гр.д. № 73618/2016 г. Софийският районен съд е приел, че фактите и обстоятелствата, изложени от ищеца, следва да се квалифицират като предявен иск по чл. 49 ЗЗД, тъй като не е налице специалният състав по чл.2б ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата в лицето на правозащитния й орган – прокуратурата. Разпоредбата е влязла в сила повече от 6 месеца след приключване на наказателното производство срещу ищеца и в този случай не намира приложение. Дадени са указания да се внесе държавна такса в размер на 240 лв., което ищецът не е сторил нито в едноседмичния срок, нито до датата на постановяване на разпореждане № 295750/17.12.2017 г. по гр.д. № 73618/2016 г. на СРС, с което е разпоредено връщане на исковата молба като нередовна. С атакуваното въззивно определение № 14540/28.06.2018 г. по възз.ч.гр.д. № 8418/2018 г. Софийският градски съд е потвърдил първоинстанционния съдебен акт, като е приел, че исковата молба е останала нередовна, поради невнесена държавна такса за разглеждането й. Като неоснователни са преценени доводите на ищеца за възприета от СРС неправилна правна квалификация на предявения иск – по чл.49 ЗЗД вместо по чл.2б ЗОДОВ. Във връзка с доводите за несъобщаване на разпореждането, с което е отказано удължаване на срока за внасяне на таксата, съдът е посочил, че от м.юни /когато е поискано удължаване на срока/ до м.декември 2017 г. /когато делото е прекратено/ страната е била длъжна да се информира за движението на делото, като в този продължителен период таксата не е била внесена, което обуславя законосъобразност на извода за липса на предпоставки производството по делото да продължи.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че при тези решаващи изводи на въззивния съд, не е налице соченото от касатора основание за селектиране на жалбата му. предпоставки за допускане на касационното обжалване. Въпросът за действието по време на нормата на чл.2б ЗОДОВ и правната квалификация на иск за вреди от забавено правораздаване, когато производството е приключило извън срока по § 9 ПЗР ЗИД ЗОДОВ, е изяснен непротиворечиво в практиката на ВКС. Константно е разбирането, че материалноправната норма на чл. 2б, ал. 1 ГПК има действие от датата на влизането й в сила, откогато обезщетението за вреди от забавени съдопроизводствени действия може да се търси само по реда на ЗОДОВ – чл.8, ал.1 ЗОДОВ. По приключени производства, искът с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е допустим, когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а” от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение – чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, като право да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета „а” от ЗСВ имат и лицата, чиито национални досъдебни и съдебни производства са приключили към датата на влизане на закона в сила и не са изтекли повече от шест месеца от постановяване на окончателния акт – § 9 ПЗР ЗИД ЗОДОВ /ДВ, бр. 98/2012 г./. В останалите случаи, когато производството е приключило с окончателен акт преди повече от шест месеца от влизане в сила на измененията в ЗОДОВ, публикувани в ДВ, бр. 98/2012 г., лицата не могат да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета „а” от ЗСВ, нито да предявят иск за обезщетение на основание чл. 2б ЗОДОВ. В тази хипотеза, държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи, които в нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС не са извършени в разумен срок, на основание чл. 49 ЗЗД. В случая, съдът e посочил, че правната квалификация на спорното право е по чл. 49 ЗЗД, тъй като наказателното производство срещу ищеца е приключило на 13.06.2011 г. и не е приложим специалният ред по ЗОДОВ за търсене на обезщетение за нарушаване на правото на ищеца по чл.6 ЕКЗПЧОС, тъй като разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ /ДВ, бр. 98 от 11.12.2012 г./ е влязла в сила повече от 6 месеца по-късно. Приетото съответства на практиката на ВКС, намерила израз в решение № 210/15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г., III г.о., решение № 12/27.01.2016 г. по гр. д. № 4014/2015 г.,ІV г.о., решение № 62/09.03.2016 г. по гр. д. № 3714/2015 г., III г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и определение № 535/11.07.2014 г. по ч.гр.д.№2927/2014 г., ІV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
По въпроса дали съдът е длъжен да уведоми страната за произнасянето си по молба по чл. 63, ал. 1 ГПК, с която се иска продължаване на срок, също е налице последователна практика на ВКС. Съгласно чл. 7, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да връчи на страните препис от актовете, които подлежат на самостоятелно обжалване. Актът на съда, с който се уважава, или отхвърля искане по чл. 63, ал. 1 ГПК за продължаване на законен или определен от съда срок, не подлежи на инстанционен контрол и не се съобщава на страната. В тази насока е и разпоредбата на чл. 63, ал.2 ГПК, според която новоопределеният срок започва да тече от изтичането на първоначалния. Моментът е точно фиксиран в процесуалния закон и не е обвързан от датата, на която страната е узнала, че срокът е продължен. Страната е длъжна да извърши необходимото и сама да проследи дали искането за продължаване на срока е уважено и за какъв срок. В съответствие с тези разрешения, въззивният съд е приел, че за СРС не е съществувало задължение да уведоми ищеца за произнасянето си по молбата по чл. 63 ГПК. След като указанията за внасяне на държавна такса не са изпълнени нито в дадения едноседмичен срок, нито по-късно /в последващия 6- месечен период до постановяване на разпореждането за връщане/, исковата молба е останала нередовна и е подлежала на връщане, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №14540/28.06.2018г., постановено по възз.ч.гр.д. № 8418/2018г. по описа на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.