4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№252
ГР. София, 8 април 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 4.03.20 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №4787/19 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Ж. К. срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр.д. №853/19 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивното решение са отхвърлени за размера над присъдените в тежест на всеки от ответниците по 74,44 лв. до пълния претендиран размер от по 223,32 лв. предявените от касаторката срещу М. К. и Н. К. искове по чл.61, ал.2 ЗЗД, за заплащане от ответниците на съответващата на дяловете им от наследството на общия наследодател на страните Х. К., поч. 17.04.11 г., част от заплатената от ищцата последна вноска от наследствения на страните дълг по договор за банков кредит №1184/19.03.08 г. Отхвърлени са изцяло исковете на касаторката срещу двамата ответници за заплащането на сумата от по 5 436 лв., представляваща месечно възнаграждение, съобразно наследствените им дялове, за извършеното от ищцата управление на работите по обслужване на сънаследствения дълг на страните за периода м.01.2012 г. – м.03.2018 г., с цел съхранение на наследствените имоти в общ интерес.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, но е допустима само срещу частта от въззивното решение по вторите субективно съединени искове, с цена над 5 000 лв. По първите субективно съединени искове, с цена под 5 000 лв., въззивното решение по гражданското дело е влязло в сила на осн. чл.280, ал.3 ГПК и жалбата срещу тази част от решението следва да остане без разглеждане като недопустима.
За допускане обжалването на въззивното решение в подлежащата на такова част касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК.
Намира, че въззивния съд е разрешил в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС значимият за спора правен въпрос: Дали изводите на въззивния съд по претенцията за заплащане на сумата от по 5 436 лв., претендирана като месечно възнаграждение за посочения по-горе период, за извършено управление на работата по обслужване на наследствения дълг на страните, с цел съхранение на наследствените имоти в общ интерес, са формирани при комплексна преценка на всички събрани по делото доказателства и при осъществяване от съда на задължението му по чл.236, ал.2 ГПК да обсъди всички доказателства и доводи на страните и да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на правния спор?
Намира, че от значение за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото е правният въпрос: Извършеното управление на работата по обслужване на наследствен дълг на страните, при погасяването на парично задължение на наследодателя към трето лице / в случая кредитен институт/, изпълнено само от един от наследниците след смъртта на наследодателя и откриването на наследството, което ползва всички наследници като намаление на пасива на наследствената маса, съставлява ли по своята правна същност изпълнение на чуждо задължение без пълномощие и подлежи ли на обезщетяване или е изпълнение на нравствен дълг спрямо паметта на наследодателя, с поемане на отговорността за съхраняване и опазване на наследственото имущество? Според касатора въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото от ВКС в р. по гр.д. №884/09 г. на второ г.о.
По допускане на обжалването на въззивното решение в посочената по-горе част, ВКС намира следното:
Въззивният съд е отхвърлил исковете като е приел, че извършените от ищцата действия по погасяване на дължимия кредит в процесния период, не обосновават основателност на претенцията й за заплащане на месечно възнаграждение от страна на ответниците, съизмеримо с минималната работна заплата. За основателни са приети възраженията на ответниците, че не са възлагали на ищцата извършването на управленска дейност, както и че тя се е водила от собствения си интерес да погасява редовно задълженията по договора за банков кредит, по който е солидарно задължена спрямо кредитора за целия размер на кредита. По този начин тя е предпазила собственото си имущество от евентуално принудително изпълнение. Ищцата е изпълнила и един свой нравствен дълг спрямо паметта на наследодателя, поемайки отговорността за съхраняване и опазване на наследственото имущество.
При тези изводи на въззивния съд по съществото на спора не се установяват основания по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването на въззивното решение във връзка с първия от поставените въпроси. Въззивният съд е преценил относимите към спора доказателства и е обсъдил становищата и доводите на страните. Изложил е и своите правни изводи по съществото му. Съдържащото се в мотивите на въззивното решение споделяне на и препращане към част от изводите в мотивите към първоинстанционното решение е допустимо при потвърждаването му, съгл. чл.272 ГПК, както е посочено и в цитираната от касатора практика на ВКС – напр. р. по гр.д. №191/11 г. на второ г.о., р. по гр.д. №1609/14 г. на четвърто г.о. и др.
Не са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на обжалването и по въпросите, поставени в контекста на тези основания:
Соченото от касатора р. по гр.д. №884/09 г. на второ г.о. на ВКС е неотносимо към случая. То е постановено по иск с пр. осн. чл.12, ал.2 ЗН. В цитираното там Решение Nо 891 / 11.11.1986 година по гр.д. Nо 517/86 г. на ВС- I отд. , е прието, че „основанието по чл. 12 ал.2 ЗН е самостоятелен фактически състав на обективно некаузално подпомагане на наследодателя за количествено и стойностно увеличение приживе на неговото имущество, което е останало в наследството след смъртта му Това подпомагане може да е изразено като икономическото съдействие, осуетяващо намаление на имуществото на наследодателя чрез погасяване на дълг , без наличие на договорни отношения, съставлява принос по см. на чл. 12 ал.2 ЗН”.
Настоящият случай не е такъв – ищцата твърди, че е извършила действията по изплащане на дълга с цел съхранение на наследството след откриването му в общ на наследниците / страни по спора/ интерес. Предмет на иска, както е посочил и първоинстанционният съд, не е възмездяването на извършените от нея разходи по обслужване на дълга, нито заплатеното чуждо / съгл. чл.60, ал.1 ЗН/ задължение. Тя претендира за възнаграждение, което се дължи на управителя на наследството по чл.59 ЗН, който е трето за наследниците с неизвестно местожителство лице и действа като техен законен представител. За разлика от управителя на наследството обаче, приелите го наследници действат и в свой интерес и са длъжни да полагат грижата, каквато полагат за собствените си работи /чл.60 и 65 ЗН/.
Наведените в изложението доводи за неправилност на въззивното решение – необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила, ВКС не разглежда в това производство. В ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК е посочено, че осн. по чл.280, ал.1 са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания.
Не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение в посочената по-горе обжалваема негова част и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение по гр.д. №85382019 г. от 16.07.19 г. в частта по исковете с цена 5 436 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Ж. К. срещу същото въззивно решение по исковете с цена 223,32 лв.
Определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: