5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 666
гр. София, 09.10. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 525 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 166766/11.12.2017 г. на Н. Н. К., чрез адвокат П. С. от САК, срещу въззивно решение № 7209/30.10.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 14644/2016 г. на Софийския градски съд, в частта, с която е потвърдено решение № 12367/ 04.08.2016 г. по гр. д. № 21983/2015 г. на Софийския районен съд и Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, да заплати на жалбоподателя сумата 2 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление, по което с влязла в сила присъда ищецът е оправдан, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.10.2013 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен искът за разликата до пълния предявен размер от 12 000 лева. В частта по иска за имуществените вреди въззивното решение e влязло в сила.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят поддържа, касационният контрол следва да се допусне в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по въпросите: 1/ за приложението на принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за морални вреди; 2/ следва ли размерът на обезщетението за неимуществени вреди да бъде съобразен с икономическата обстановка в страната и съдебната практика по сходни случаи; 3/ за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и да се произнесе по всички правни доводи на ищеца, които са от значение за дължимия размер обезщетението; 4/ допустимо ли е да се доказват със свидетелски показания влошено здравословно състояние и/или обстоятелства около прекратяване на трудовото правоотношение; 5/ ако определен факт не е доказан със събраните по делото гласни доказателства, може ли съдът служебно да назначи експертиза за установяване на този факт.Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с приложената към жалбата задължителна съдебна практика на ВС и ВКС.
Ответната страна – Прокуратурата на РБ – не е представила писмен отговор.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд в атакуваната му част.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че по формулираните от касатора въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационния контрол, предвид следното:
Въпроси № 1 и № 2 касаят приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и са релевантни за изхода на делото, но същите не са разрешени от въззивния съд в противоречие със сочената в изложението на касатора константна съдебна практика. Безпротиворечиво ВС и ВКС е приемал, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят са – тежестта на неоснователно повдигнатото обвинение; продължителността на наказателното производство; вида и тежестта на мярката за неотклонение; извършените с участието на лицето процесуални действия; данните за личността на увредения, начина на живот, респ. личния и социалния му живот, положението му в обществото, икономическата конюнктура и др. Следователно, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Унификация при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е невъзможна, от значение е създаденият от съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. В този смисъл, справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а от процесуален аспект следва да се анализират и оценят в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти.
Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Обжалваното решение съответства на приетото по поставените въпроси в ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК и множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК / в т.ч. и цитираните от касатора/, поради което не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В случая, въззивната инстанция след анализ и оценка на събраните по делото доказателства, за да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди е съобразила – вида и тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение; разумният срок, в който е продължило наказателното производство; взетата най-лека мярка за неотклонение – „подписка”; броя и продължителността на извършените с участието на ищеца процесуални действия; интензитета на негативните преживявания; както и конкретното отражение на незаконно упражнената процесуална принуда върху самочувствието, честта и достойнство на ищеца; степента на засягане на взаимоотношенията му с приятелите и колегите. Преценявайки в съвкупност релевантните за случая обстоятелства, съдът е направил извод, че за претърпените морални вреди е справедливо пострадалият да бъде възмезден със сумата 2 000 лв., ведно със законната лихва от 24.10.2013 г., която сума е достатъчна да репарира последиците от незаконно упражнената процесуална принуда. Дали и други, твърдяни от ищеца, факти и обстоятелства, които обосновават по-висок размер на обезщетението, са доказани и е следвало да се вземат предвид, са фактически въпроси и не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Въпрос №3 – за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, които са от значение за дължимия размер обезщетението, също е разрешен в съответствие със съдебната практика, на която се позовава касаторът. В решението си Софийски градски съд е обсъдил гласните доказателства поотделно и в съвкупност с останалите /както го задължава процесуалният закон/, като на тази база е счел, че от показанията на разпитаните свидетели не се установява твърдяното влошаване на здравословното състояние на ищеца, респ. и причинна връзка с незаконното обвинение. В конкретния случай, аргументацията в изложението на касатора изразява несъгласието му с изводите на въззивния съд, досежно приетото по въпроса за недоказаност на твърденията за влошено здравословно състояние. Тези оплаквания касаят правилността на обжалваното решение и не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
По въпроса /№4/ дали е допустимо да се доказват със свидетелски показания влошено здравословно състояние и/или обстоятелства около прекратяване на трудовото правоотношение, въззивният съд също не се е произнесъл в отклонение с посоченото от касатора решение на ВКС, тъй като е допуснал събирането на гласни доказателства за установяване на посочените обстоятелства, но суверенно при изграждане на преценката си за надеждността на доказателствата е приел, че не следва да ги кредитира. Конкретно по отношение на прекратяването на трудовото правоотношение, въззивната инстанция е съпоставила показанията на свидетелите с основанието, посочено в заповедта на работодателя и поради констатираното несъответствие е дал вяра на писменото доказателство.
Въпросът /№5/ дали ако определен факт не е доказан със събраните по делото гласни доказателства, съдът може служебно да назначи експертиза за установяването му, е релевантен, но не обуславя основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за селектиране на жалбата. Според приетото по т.3 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК, въззивният съд има правомощието служебно да назначи експертиза, но предпоставка да го реализира е във въззивната жалба да се съдържа оплакване, че първата инстанция е допуснала процесуално нарушение, което е попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът служебно да се назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси. В конкретния случай въззивникът-касатор не е поискал с въззивната си жалба назначаване на съдебно-медицинска експертиза за установяване на твърдяните заболявания, проявили се след образуваното срещу него наказателно производство, нито е изложил съображения, че първоинстанционният съд е нарушил процесуалните правила във връзка с установяването на този релевантен за делото факт и събирането на това доказателствено средство. Въззивната инстанция не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, освен ако последните не засягат валидността или допустимостта на обжалвания акт. Предвид това, без съответното позоваване от страна на ищеца във въззивната му жалба, СГС не е имал задължение служебно да назначава съдебно-медицинска експертиза, за да се докажат /евентуално/ факти, за които страната носи тежестта в процеса да ги установи.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 7209 от 30.10.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 14644/2016 г. на Софийски градски съд в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.