4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 333
София, 19 юли 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова частно гражданско дело № 2295 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 1746/01.03.2019 г., подадена от М. Г. К. – П., приподписана от адв. С. С., против въззивно определение № 29/25.01.2019 г. на Апелативен съд – Бургас по възз.гр.д. № 427/2018 г., с което е оставена без уважение частната ? жалба против определение № 589/27.03.2018 г., постановено по гр.д. № 18/2018 г. по описа на Окръжен съд – Бургас. С първоинстанционното определение е отделено производството по гр.д. № 18/2018 г. против НАП – Бургас с цена на иска 50 000 лв., представляващи обезщетение за причинени неимуществени вреди от НАП – Бургас и то е изпратено по компетентност на Административен съд – Бургас.
Наведени са оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение, твърди се, че същото е постановено в нарушение на материалния закон, на процесуалните правила и е необосновано, иска се неговата отмяна. Оплаквания срещу атакуваното определение са развити и в приложения документ „касационни основания за касационно обжалване“.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с формулирани въпроси.
В книжата, изходящи от жалбоподателката, се съдържа и искане да бъде направено преюдициално запитване към Европейския съд за правата на човека – Страсбург.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещните страни, уведомени за жалбата – Върховен административен съд и Национална агенция по приходите.
Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 вр. чл. 62, ал. 2 ГПК, срещу обжалваемо определение, от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение за разделяне на делото и изпращането на производството срещу НАП по компетентност на Административния съд-Бургас по реда на чл. 118 ГПК. Съдът е констатирал, че производството по делото е образувано по искова молба на М. К.-П., с която са предявени искове срещу НАП и ВАС за осъждане на всеки от ответниците да ? заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., ведно със съответните лихви и разноски. Твърдението на ищцата е, че издаденият от НАП – ТД – Бургас ревизионен акт с № Р-02-1400563-091-001/28.01.2015 г. е нищожен, поради което претендира НАП да ? заплати обезщетение. Претенцията срещу ВАС се основава на твърдението, че с решение № 8518/03.07.2017 г. по адм.д. № 2121/2017 г. съдът е отхвърлил жалбата срещу посочения ревизионен акт, в резултат на което ищцата е преживяла стрес, притеснения и са ? били нарушени правата. Първоинстанционният съд е оставил исковата молба движение и е разделил производството, като е приел, че исковете против НАП имат за предмет отговорност от осъществяване на административна дейност по см. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и съгласно чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ се разглеждат по реда на АПК. В атакуваното определение въззивната инстанция изрично е посочила, че дейността на данъчната администрация по издаване на ревизионни актове е административна дейност, поради което компетентен да се произнесе по претенцията на ищцата срещу административния орган е административния съд.
По отношение на отправеното преюдициално запитване настоящият състав намира за необходимо да посочи на жалбоподателката, че съгласно Европейската конвенция за защита правата на човека и основаните свободи не съществува процедура, по която да отправи преюдициално запитване до Европейския съд по правата на човека /със седалище в Страсбург/. Отделно за яснота следва да се посочи, че случаите, в които е допустимо да се отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз /със седалище в Люксембург/, са изрично регламентирани в чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз, респ. чл. 628 и сл. ГПК и по настоящото дело не е налице такава хипотеза.
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая липсва основание за допускане на касационно обжалване.
Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Противно на изложените в жалбата доводи и съображения, гражданският съд е разделил производството по реда на чл. 118 ГПК, като е намерил, че претенцията за присъждане на обезщетение за вреди от административна дейност подлежи на разглеждане по реда на АПК. Производство по иска на М. Г. К. – П. против НАП е изпратено на компетентния административен съд, който да се произнесе. Дейността на съда е изцяло съобразена с повелите на императивния процесуален закон, съобразено е и материалното право – чл. 1 ЗОДОВ, не се пренебрегнати и дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в Тълкувателно постановление № 1/29.09.2016 г. по тълк.д. № 1/2015 г. на I и II колегия на ВАС и ОСГТК на ВКС, предвид което съдебен акт, постановен от съд, който не е компетентен по правилата за подведомствеността, разпределящи делата между граждански и административни съдилища, е недопустим.
Поставените от жалбоподателката въпроси: „Представлява ли РА, който е връчван на РЛ по установения за това законен ред и в установения по ДОПК преклузивен срок, съответно не му е била предоставена възможност за защита по него пред административния орган ОДОП, годен за последващо администриране акт? В състояние ли е съдът /граждански или административен/, в съдебен процес по ЗОДОВ, да се произнася относно нищожност на такъв акт?“ и „Кой държавен орган – административен /ОДОП/ или съдебен следва да се произнесе по въпроса за нищожността и незаконосъобразността на невръчени РА, РД и доказателствата към тях при отпаднало, по силата на съдебно решение, връчване по чл. 32 ДОПК? И кой е родово компетентният съд, който следва да се произнася по отговорността на държавата по дела , по които нито административният орган, нито съдебният, са се произнесли относно нищожността /незаконосъобразността/ на адм. акт- административен, граждански или и двата, в зависимост от иска?“ не отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не са от значение за решаващата воля на въззивния съд. Разрешението на съда е в резултат от преценката му за предмета на делото, обусловяваща подведомствеността на административните съдилища. Въпрос в тази връзка не е зададен. Нещо повече поставените питания от жалбоподателката са общотеоретични и надхвърлят обхвата на настоящия процесуален спор относно подведомствеността. Липсата на формулиран въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат допълнителните предпоставки за това. Само за изчерпателност следва да се посочи, че бланкетното посочване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно, за да се приеме, че е налице претендираното специално основание, а изложението на жалбоподателката следва да съдържа мотивировка защо повдигнатият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 29/25.01.2019 г. по ч.гр.д. № 427/2018 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: