5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 962
гр. София, 13 октомври 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година и в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 959 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 34499/14.12.2016 г. на Г. Н. Т. срещу въззивно решение № 1278/26.10.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 1479/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което като е потвърдено решение от 04.05.2016 г. по гр.д № 19161/2010 г. на Районен съд – Варна, е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против К. К. И., И. А. А. и А. А. А. иск с правно основание чл.135 ЗЗД за прогласяване на относителната недействителност на договор за дарение на Ѕ ид.ч. от правото на строеж върху апартаменти в имот с идентификатор 10135.5504.202, находящ се в [населено място], кв. А., [улица], обективиран в нотариален акт № 135, т. II, рег. № 9039 по нот.д. № 301/2010 г. на нотариус В. Георгиева с рег. № 549 на Нотариалната камара.
В изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК са релевирани доводи за допускане на касационния контрол в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните, обобщени от състава на съда, въпроси: 1/ счита ли се уведомен длъжника за цесията, когато съобщението за прехвърленото вземане, изходящо от цедента е представено с исковата молба на цесионера и е прието като доказателство по делото; респ. има ли цесионера качеството на кредитор спрямо длъжника, когато последният е уведомен за цесията в хода на процеса; 2/ нищожен ли е поради липса на предмет договор за цесия, в който не е посочен конкретен размер на вземането, а само номера на изпълнително дело, по което се твърди, че цедираното вземане е предмет на принудително събиране; 3/ за задължението на въззивната инстанция в мотивите на решението си да анализира и оцени събраните по делото доказателства и да обсъди всички доводи и възражения на страните. По първия въпрос се твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с постановените по реда на чл. 290 ГПК – решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г., II т.о., по третия въпрос – с решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г., II т.о.; решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. № 8912010 г., I г.о.; решение № 68/24.04.2013 г. по т.д. № 78/2010 г., II т.о.; решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г., II т.о., а по втория въпрос – че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
В представен по делото писмен отговор, ответните страни по жалбата К. К. И., А. А. А. и И. А. А., представлявани от адв. Д. Георгиева, поддържат становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
За да отхвърли предявения отменителен иск, въззивният съд е приел, че ищцата, чиято е доказателствената тежест, не е установила качеството си на кредитор спрямо сключилата оспорената разпоредителна сделка ответница К. И.. Твърденията в исковата молба са, че по договор за цесия от 07.08.2009 г. на ищцата са прехвърлени вземанията на Б. А. към И., предмет на изп.д. №109/2008 г. и изп.д. № 217/2009 г. по описа на ЧСИ С. Я. и произтичащи /видно от представените по делото доказателства/ от записи на заповед от 13.05.2009 г. и 20.05.2009 г. за сумите – 10600 евро и 11 000 евро. В договора за цесия е посочено, че цедентът – взискател прехвърля на цесионера вземането си, представляващо „главница и лихви по изп.д. № 109/2008 г. и изп.д. № 217/2009 г.”. Въззивната инстанция е приела, че ищцата – цесионер не се легитимира като кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД, тъй като по делото няма данни цесията да е съобщена на длъжника от цедента Б.А. /чл.99, ал.4 ЗЗД/, поради което договорът не е породил действие по отношение на ответницата К.И.. Посочено е, че приложеното по делото съобщение от цедента за цесията е адресирано до друг длъжник /С. Х. И./ и е ирелевантно по отношение действието на договора за цесия спрямо ответницата К. И.. Съобщаването на цесията на единия солидарен длъжник няма действие по отношение на другия съдлъжник, доколкото всеки от солидарните длъжници е страна по самостоятелно облигационно отношение с кредитора с предмет една и съща престация. В заключение е направен извод за неоснователност на иска за обявяване относителната недействителност на договора за дарение, доколкото ищцата не е установила легитимацията си на кредитор – цесионер спрямо ответницата. Като допълнителни съображения за неоснователността на иска са изложени мотиви, касаещи недействителността на договора за цесия, поради липса на индивидуализация и определяемост на прехвърлените вземания. В тази връзка е посочено, че в случая посочването в договора само на номерата на образуваните изпълнителни дела с взискател – цедента, не представлява индивидуализиране по основание и размер на прехвърляните права.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, релевираните от касационната жалбоподателка основания за селекция на жалбата, не са налице.
Съгласно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос, който може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване е само този, отговорът на който обуславя въззивното решение. В случая, формулираните от жалбоподателката въпроси в първата част на изложението й, касаещи приложението на чл.99 ал.4 ЗЗД, в контекста в който са зададени – дали съдът по иск на цесионера следва да зачете приложен към исковата молба писмен документ, изходящ от цедента, с който цесията се съобщава на длъжника – не е с характеристиките по чл.280, ал. 1 ГПК и е неотносим за делото. Решаващите мотиви на въззивната инстанция за неоснователност на иска по чл.135 ЗЗД са основани на констатация за липса на активна материалноправна легитимация на ищцата като кредитор, която се свързва с момента на уведомяване на длъжника от цедента за прехвърленото вземане. Прието е, че такова уведомяване липсва, тъй като приложеното към исковата молба съобщение е адресирано до друго лице – длъжник, а не до ответницата И.. Уведомяването на един от няколкото длъжници на кредитора, не е уведомяване на всички останали, нито съобщаването на цесията от цесионера има такова действие. Тези изводи на въззивния съд са в съответствие с константната съдебна практика / ТР №142-7/1954 г. на ОСГК на ВС, решение №78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г., ІІ т.о.; решение № 3/ 16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г., І т.о.; включително посоченото от жалбоподателката – решение № 123/24.06.2009 год. по т.д. № 12/2009 год. на ІІ т.о./, съгласно която цесията на вземане има действие спрямо длъжника от деня, когато предишният кредитор му съобщи за станалото прехвърляне. Съобщението, направено от цесионера на длъжника не поражда правно действие. Същевременно, уведомление, изходящо от цедента, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника, съставлява надлежно съобщаване за цесията /чл.99, ал.3 ЗЗД/, с което прехвърлянето на вземането поражда правно действие за длъжника от този момент, съгласно разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД. Такова уведомяване представлява релевантен за спорното право факт, настъпил след предявяване на иска и на основание чл.235, ал.3 ГПК и следва да бъде съобразен от съда. В случая обаче, по делото не е било доказано надлежното уведомяване на длъжника от стария кредитор нито преди завеждането на иска, нито след това, а представеното в тази връзка писмено доказателство е обсъдено, като е прието, че и с него такова уведомяване по отношение на ответницата не е налице.
Следващият въпрос, касаещ валидността на договора за цесия, няма характеристиките на обуславящ правната воля на съда, тъй като изложените в тази част мотиви към решението са допълнителни, а не решаващи за предмета на спора между страните.
По последния поставен от касаторката въпрос за задълженията на въззивната инстанция като съд по съществото на спора е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която атакуваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. След обсъждане на правнорелевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение.
В случая, въззивният съд не се е отклонил от задължението си да обсъди правно релевантните факти, от които произтича спорното право, както и относимите и събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти и в рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК е дал отговор на възраженията и доводите на страните. Обосноваността на изводите на въззивния съд и несъгласието на страната с извършения анализ и оценка на фактите и доказателствата, както и с крайни извод за неоснователност на предявения иск, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
При този изход на делото, основателно е искането на ответните страни по жалбата – А. А. и И. А. за присъждане на разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 1 500 лв. заплатено адвокатско възнаграждение. Искането на ответницата К. И. за присъждане на разноски за тази инстанция е недоказано, тъй като същата не е представила документи за направени такива разходи / т.1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1278/ 26.10.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 1479/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА Г. Н. Т., с ЕГН – [ЕГН], със съдебен адрес – [населено място], [улица]– адв. Н. К., на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на А. А. А., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица] И. А. А., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], разноски за тази инстанция в размер на сумата 1 500 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.