1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 576
гр.София, 15.07.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 503 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Господин К. и В. К., представлявани от адв. М. К., срещу въззивно решение № IV-71/23.07.2018 г., постановено в производство по реда на чл. 196 и сл. от ГПК – отм. по възз.гр.д. № 541/2009 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е оставено в сила решение № 923/21.08.2009 г. по гр.д. № 1862/2007 г. на Бургаския районен съд. С първоинстанционния съдебен акт, на основание чл.19, ал.3 ЗЗД, е обявен за окончателен сключения на 21.06.2005 г. между жалбоподателите – обещатели и купувачката А. В. Й., предварителен договор от 21.06.2005 г. за продажба на недвижим имот – апартамент № 15, с площ от 58.84 кв. м., заедно с прилежащо избено и таванско помещение, както и 2 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж на терена, находящ се в [населено място], на [улица], вх. В, ет. 4.
В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1/ когато текстът на писмените договори е с дължина повече от един лист, страната, която представя договора и се позовава на него, при оспорване носи ли тежестта да докаже, че неподписаните от договарящите листи (страници) са част от съдържанието на договора и се включват в него; 2/ при липса на изрична уговорка, че предварителният договор служи като разписка за получаване на продажната цена, същият представлява ли доказателство за твърдяното от ищеца плащане; 3/ чия е тежестта за доказване на валидно сключен предварителен договор с твърдяно в исковата молба съдържание, при въведено възражение на една от страните, че отношенията се регламентират от представения по делото договор, че той се състои от два отделни листа, написани едностранно, от които подписан е само вторият, а всички съществени клаузи на договора се съдържат в неподписания първи лист и при положение, че не е налице свързващ елемент между двата листа; 4/ следва ли да се кредитират констатациите в постановлението за прекратяване на досъдебното производство, когато последното е във връзка с процесния предварителен договор; 5/ следва ли да се търси точната воля на страните по представения предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, съобразно чл. 20 ЗЗД; 6/ длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доказателствени искания и доводи и да ги обсъди в мотивите си. По поставените въпроси жалбоподателите твърдят противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, като същевременно сочат, че е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, поради значителния материален и обществен интерес с оглед зачестили случаи на „противозаконно отнемане на големи недвижими имоти в центъра на [населено място]“.
Ответната страна по жалбата – А. В. Й., представлявана от адв. И. М., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
За да приеме, че предявеният иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД е основателен и да го уважи, въззивният съд е посочил, че на 21.06.2005 г. между страните е сключен валиден предварителен договор за продажба на недвижим имот – апартамент № 15, находящ се в [населено място], [улица], вх. В, ет. 4; че имотът е индивидуализиран и е договорена цена от 60 000 лв., която е заплатена изцяло от купувачката при сключването му, като това обстоятелство се установява по несъмнен начин от съдържанието на договора; че продавачите – съпрузи са собственици на имота и не са изпълнили в уговорения срок задължението си да сключат окончателен договор в предвидената от закона нотариална форма. Във връзка с поддържаните от ответниците възражения, че не са сключвали и подписвали такъв договор с ищцата; че от двата листа съставящи документа само вторият е подписан, а на първия, съдържащ съществените клаузи, липсват подписи на страните; че първият лист от договора е подменен; ответниците не са имали нито намерение, нито мотив да продават апартамента си; ищцата не е разполагала с парични средства да плати цената; че в случая става въпрос за имотна измама, кражба на подписи, документно престъпление и т.н., съдът е спрял гражданското производство до приключване на образуваното досъдебно производство срещу ищцата. Наказателното производство е приключило окончателно с постановление от 28.04.2017 г. за прекратяване, поради липса на извършено от А. Й. престъпление.
Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и експертните заключения, при правилно разпределена доказателствена тежест в процеса, съдът е приел за установено, че подписите в предварителния договор, положени на местата за продавачи, са изпълнени и принадлежат на ответниците. Обсъдено е, но не е кредитирано особеното мнение на едно от вещите лица в състава на всяка от назначените две тройни графологически експертизи, досежно авторството на подписа на В. К.. Изводите на съда са формирани след анализ и оценка на всички относими за спора факти и обстоятелства като е посочено, че мнозинството от експертите (по единичните и двете тройни експертизи) са категорични в изводите си за авторството на подписите на продавачите, а особеното мнение (и то само за подписа на В.К.) се основава на констатирани различия не в общите признаци на обекта на изследване, а на частен признак (един щрих) при изпълнението на подписа на ответницата К.. Изяснено е, че при изследването на документа не са установени данни за подправка, поради липса на признаци, сочещи на предварителна подготовка, копиране, моливни щрихи или предварително обвеждане на подписите. При тези данни е възприет извод, че оспореният писмен документ е автентичен.
За недоказани са приети и твърденията на ответниците за осъществена от ищцата материална подправка чрез подмяна на първия лист от процесния договор. В тази насока съдът е обсъдил ангажираните от страните доказателства и е кредитирал заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, според което двете представени по делото страници (листи) от разглеждания предварителен договор са напечатани на компютър, форматирани са еднакво и е установена идентичност на хартията, принтера и тонера, на който са принтирани. Посочено е още, че ответниците не са въвели доводи да са подписвали друг документ, състоящ се от два напечатани листа, единият от които да е подменен и представен от ищцата като втора страница на предварителния договор.
Поддържаните от ответниците възражения за недействителност на предварителния договор, поради липса на съгласие ( в т.ч. по чл.26, ал.2 СК – отм.), липса на основание и противоречие с добрите нрави са счетени за неоснователни и недоказани. При установената истинност (автентичност) на договора като документ, съдът е посочил, че твърденията на обещателите – продавачи за липса на постигнато съгласие относно продажната цена, респ. за неплащането й от страна на купувачката, се опровергават от съдържанието на отразените в договорните клаузи изявления. Прилагайки правилото по чл.20 ЗЗД съдът е посочил, че клаузата по чл.2 от договора, според която в деня на сключването му продавачите са получили изцяло и в брой уговорената в чл.1 продажна цена от 60 000 лв., е напълно ясна и същевременно има характер на разписка, установяваща постигнатото между страните съгласие за размера на цената и получаването на парите. Прието е, че не оборват презумпцията по чл.26, ал.2, изр.2-ро ЗЗД доводите на ответниците за „житейска нелогичност” на продажбата, за липса на нужда да продават имота си, тъй като са разполагали с достатъчно средства за живот; че в същия период са отказвали предложения на други лица да им продадат апартамента си; че ищцата не е разполагала с толкова средства за да извърши плащането. Обсъждайки подробно събраните по делото доказателства и заключенията на вещите лица по назначените три съдебно-технически експертизи, съдът е направил извод, че договорът не е сключен в противоречие на добрите нрави, с оглед твърдяната от ответниците нееквивалентност на престациите. Посочено е, че такова противоречие би било налице при явно несъответствие на насрещните престации, което предполага съдът да прецени всички уговорки в тяхната взаимна връзка, целта на договора и дали сделката удовлетворява допустим от закона интерес за страните. В тази връзка е посочено, че договорената цена от 60 000лв. не се установява да е драстично нееквивалентна на престацията на продавачите. Тази цена е в пъти по-висока от данъчната оценка на имота към момента на сключване на договора и е съизмерима с пазарната оценка на вещта, доколкото експертните заключения по този въпрос варират в диапазона от 70 100 лв. до 71 300 лв. и само едно от вещите лица изразява мнение, че пазарната цена към м.06.2005 г. е 83 600 лв. Обсъждайки заключенията на експертите съгласно чл.202 ГПК (чл.157 ГПК – отм.), съдът е направил извод, че разликата не е в размер, сочещ на противоречие на договора с добрите нрави, а е в границите на допустимото, с оглед принципа за свобода на договарянето.
В заключение е прието, че предварителният договор е валидно сключен, същият обвързва ответниците, те са неизправна страна по него и договорът следва да се обяви за окончателен от съда.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, поддържаните от касаторите основания за допускане на касационното обжалване не се установяват.
Първият и третият въпрос в изложението касаят доказателствената сила на частния документ и оспорването му в процеса от страна, която го е подписала. Според константната съдебна практика договорът има характер на частен диспозитивен документ. Съгласно чл. 180 ГПК (чл. 144 ГПК – отм.) частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. В това се състои тяхната формалната доказателствена сила. С оспорване истинността на частния диспозитивен документ се цели преодоляване на формалната му доказателствена сила чрез доказване неавтентичността на документа, т.е. че материализираното в него волеизявление не е направено от лицето, посочено като издател. В практиката на ВКС (напр. – решение № 74/13.05.2015 г. по гр. дело № 4426/2014 г., III г. о., решение № 26/19.03.2018 г. по гр. д. № 554/2017 г., IV г. о. и др.) е разяснено, че автентичността на документа зависи не само от авторството на подписа, но и от авторството на подписаното изявление, защото подправеното съдържание не може да бъде прието за изявление на лицето, чийто е подписът. Поради това, когато се твърди, че съдържанието на текста е било подправено след изготвянето на документа, при установяване на посочените факти се оборва формалната доказателствена сила, че изявлението принадлежи на лицето, посочено за негов автор. И в двата случая – при оспорване на подписа и/или на съдържанието на представен по делото частен документ, е налице оспорване на истинността му. Доказателствената тежест се носи от страната, която го оспорва, ако той е подписан от нея – правило, изведено от презумпцията за истинност на подписания документ и регламентирано в чл.193, ал. 3, изр. 2-ро ГПК (чл.154, ал.3, изр.2-ро ГПК – отм.). Съгласно чл. 194, ал. 1 ГПК ( чл.155 ГПК – отм.) в производството по чл. 193 ГПК (чл.154 ГПК – отм.) съдът извършва проверка на автентичността на документа с всички доказателствени средства, включително и чрез разпит на свидетели. Действително, при спор относно верността на отразеното в частния диспозитивен документ не е нужно откриване на производство по чл.193 ГПК, но в този случай съдът преценява документа като писмено доказателство според правилата по чл.178 – чл.189 ГПК ( чл.142 – чл.151 ГПК- отм.) и изгражда фактическите си изводи по вътрешно убеждение, след съвкупната преценка на всички обстоятелства и всички събрани по делото доказателства (чл.12 ГПК, чл.188 ГПК – отм.).
В случая, въззивният съд не се отклонил от тези правни разрешения. Съобразил е, че възражението на ответниците за неавтентичност на предварителния договор касае подправянето на документа като подписи и съдържание. При правилно разпределение на доказателствената тежест и след подробен анализ на събраните по делото доказателства в тяхната взаимна връзка, в т.ч. на приетите заключения на съдебно-графологическите и съдебно-техническата експертизи, съдът е направил извод, че представеният предварителен договор представлява автентичен единен документ, респ., че оспорването от страна на ответниците на положените от тях подписи за продавачи в договора и на волеизявленията им, съдържащи се в двете страници (листи) от документа не е доказано, а напротив – установено е обратното. Следва да се посочи, че относно създаването и подписването на частен писмен документ, разпоредбата на чл.180 ГПК (чл.144 ГПК – отм. ) не поставя специални условия, още по-малко изискване – когато текстът е разположен на повече от една страница, всяка страница от частния документ да бъде подписана от издателите му, за да се счита за валидно удостоверено авторството на волеизявлението. Поначало, както се посочи, задължителната доказателствена сила на документите е в рамките, установени със закона, а за всичко друго доказателствената им сила се определя от съда по вътрешно убеждение, формирано не произволно, а след преценка на всички обстоятелства по делото.
В случая, съдът е анализирал представения документ, като е приел, че няма данни за извършена материална подправка – двете представени страници (листи) от разглеждания предварителен договор са форматирани еднакво, установена е идентичност на хартията, принтера и тонера, на който са принтирани; текстът между първия и втория лист е логически свързан и изключва възможността за подмяна на първия лист. Цитираното определение № 842/12.07.2012 г. по гр.д.№678/2012 г., ІV г.о. на ВКС, на което според касаторите въззивното решение противоречи, е постановено в производство по чл.288 ГПК ( с определението не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение) и не представлява задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не може да обуслови селектирането на жалбата. Извън това, изложеното от състава на ВКС в определението не влиза в противоречие с обжалваното решение, доколкото съдът е изследвал именно въпроса дали представеният предварителен договор представлява единен документ и е изложил мотиви защо приема за установено това обстоятелство.
Въпрос № 2 в изложението – при липса на изрична уговорка, че предварителният договор служи като разписка за получаване на продажната цена, същият представлява ли доказателство за твърдяното от ищеца плащане – е некоректно формулиран. Въззивният съд е приел, че клаузата по чл.2 от предварителния договор е ясно формулирана (в т.см. и не налага тълкуване), а разгледана в логическа връзка с останалите клаузи, и при приложение на правилото по чл.20 ЗЗД, удостоверява извършено от купувачката плащане на договорената за имота продажна цена. Следва да се посочи, че в тази част договорът има характер на частен свидетелстващ документ. Тежестта да се опровергае верността му, при положение, че преди това е установена автентичността на документа, е на оспорващите го страни, които са го подписали, но оспорват изявленията си. Този, който твърди, че признатият от него факт в действителност не се е осъществил, трябва да го установи, което в случая не е сторено от ответниците.
Въпрос № 4 – следва ли да се кредитират констатациите в постановлението за прекратяване на досъдебното производство, когато последното е във връзка с процесния предварителен договор – е неотносим, защото не е обусловил решаващите изводи на съда и няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Отделно от това, в изложението липсва каквато и да е конкретна аргументация за контекста, в който се поставя въпросът.
Формулираният въпрос №5 е обуславящ за спора, но същият е разрешен в съответствие с константната практика на ВКС, включително и цитираната от касаторите (напр. – решение № 83/ 11.02.2010 г. по гр.д. № 4605/2008 г., I г.о., решение № 502/26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 г., IV г.о., решение № 430/20.01.2015 г. по гр. д. № 1673/ 2014 г., IV г.о., решение 106/16.07.2018 г. по гр. д. № 4088/2017 г., III г.о. на ВКС и др.), поради което поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК не са налице. Безпротиворечиво ВКС е приемал, че на тълкуване, според критериите на чл. 20 ЗЗД, подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с него правни последици. Тълкуването се извършва съобразно критериите по чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите; прилагането на чл. 20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на съглашението и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Договорът не подлежи на тълкуване, когато съдържащите се в него уговорки са ясни и точни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните да се обвържат с определени права и задължения, за да постигнат желан от тях и позволен от закона правен резултат. Като двустранна правна сделка, договорът се сключва със съвпадането на две насрещни волеизявления и правилата за тълкуването му са правила за тълкуване на тези волеизявления, а допълнително се отчитат и анализират съпътстващите сключването на договора факти.
В случая, въззивната инстанция е съобразила тези основни положения. Разглеждайки клаузите на сделката съобразно правилото на чл.20 ЗЗД, съдът е приел, че е налице съвпадане на волеизявленията на страните относно съществените елементи на предварителния договор за продажба на недвижим имот – вещта е индивидуализирана, посочен е размерът на договорената продажна цена, ясно определени са насрещните права и задължения на страните. Несъгласието на касаторите с приетото за установено от въззивния съд и правилността на възприетите изводи касае обосноваността на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК и поради това не може да обуслови селектирането на жалбата.
По последния въпрос в изложението, относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и наведените от страните доводи, също не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е релевантен за спора, но е разрешен в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително цитираната от касаторите. Съгласно приетото по т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, дейността на въззивната инстанция е решаваща, а не проверяваща и е продължение, а не повторение на дейността на първата инстанция, поради което въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи в решението. В мотивите по т.2 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК приема, че въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации в рамките на въведените във въззивната жалба оплаквания, като за да признае или отрече претендираните от страните права, съдът следва да обсъди и анализира в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои от тях намира за установени и кои намира за недоказани и защо; да обсъди всички процесуални искания на страните, основаващи се на тези факти, както и доводите, които имат значение за решаването на делото в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК (вж. – решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г., ІV г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/ 2010 г., ІV г.о., решение № 27/02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г., ІV г.о., решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г., I т. о., решение № 63/ 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., II т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г., II т. о. и др.). В случая, в съответствие с цитираните правни разрешения, въззивният съд се е произнесъл в рамките на очертаните с въззивната жалба предели на правния спор по оплакванията за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон и като е изпълнил задължението си да извърши анализ на правнорелевантните факти и относимите за спора доказателства, поотделно и в съвкупност, е достигнал до крайния извод за основателност на предявения иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, респ. за законосъобразност на постановеното първоинстанционно решение.
С оглед на изложеното, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № IV-71 от 23.07.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 541/2009 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.