О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 57
София, 24.01.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 2556 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от „Теленор България“ ЕАД, чрез юрисконсулт Р. Р., против въззивно решение № 1882/26.03.2018 г. по възз.гр.д. № 82/2018 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 222873 от 26.09.2017 г. по гр.д. № 20284/2017 г. по описа на Софийски районен съд, с което на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е отменено уволнението на Д. И. Д., извършено със заповед № 3567/17.02.2017 г. на изпълнителния директор, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ Д. И. Д. е възстановен на заеманата длъжност „регионален мениджър Бизнес продажби – И. 1“ и на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ „Теленор България“ ЕАД е осъдено да му заплати сумата от 17 400 лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа поради незаконно уволнение за времето от 18.02.2017 г. до 18.08.2017г., ведно със законната лихва.
Касаторът счита, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация Д. И. Д., подаден чрез адв. Е. А., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество атакуваното решение е правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на III г.о. отделение на ГК на ВКС, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира следното:
Предмет на делото са обективно кумулативно съединени искове за отмяна на уволнението на Д. И. Д. като незаконосъобразно, възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност при работодателя „Теленор България“ ЕАД и присъждане на обезщетение за оставането без работа на служителя, вследствие на незаконното уволнение. Софийски градски съд е посочил като безспорни следните обстоятелства: Д. И. Д. и „Теленор България“ ЕАД са били обвързани от трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор и изменено с впоследствие сключени допълнителни споразумения, служителят е заемал при работодателя ръководна длъжност „регионален мениджър Бизнес продажби – Изток 1“, трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 328, ал. 2 КТ със заповед № 3567/17.02.2017 г., издадена от изпълнителния директор. Като доказателство по делото е приложен договор за управление от 03.07.2016 г., с който на М. П. Ф. е възложен постът изпълнителен директор. Съдът е приел, че представеният договор не съдържа характеристиките на възмездно гражданскоправно мандатно правоотношение с предвидени конкретни бизнес задачи и съответно възнаграждение. Посочил е, че липсва регламентация между страните към момента на договарянето, свързана с поставяне на ясни бизнес цели за успешно развитие на търговската дейност с конкретни икономически показатели, а именно: производителност, рентабилност, оборот, печалби, брой работни места, финансови задължения и инвестиции, които управляващият трябва да постигне или въз основа на тях да състави окончателна бизнес програма в определени срокове и впоследствие да я изпълни, независимо дали програмата е нова или припокрива цели по предходен работен план срещу уговорено съответно възнаграждение. Във връзка с релевираните възражения във въззивната жалба съдът подробно е разгледал конкретните разпоредби от договора и е посочил, че съдържат единствено правомощия на изпълнителния директор, от които не може да се изведат неговите бъдещи бизнес цели или начина и срока на последващото им набелязване. Съдът е посочил, че в останалите приложените по делото доказателства не се съдържа бизнес програма за постигане на определени икономически и финансови резултати. Приложени са единствено документи, касаещи вече постигнати финансови резултати на работодателя за първото тримесечие на 2017 г., те не само че следват сключването на договора, но имат отчетен, а не изискуемия прогнозен характер. Съдът е приел, че не е доказано новият изпълнителен директор да разполага с права и задължения по договор за управление, респективно с работодателски правомощия, следователно не може законосъобразно да упражни правото си по чл. 328, ал. 2 КТ. То се предпоставя не само от промяната на ръководителя, но и от наличието на сключен нов договор за управление, съобразен с очаквани конкретни икономически резултати за новия мандат от управлението на предприятието. Поради изложеното въззивният съд е потвърдил извода на първостепенния и е уважил предявените искове.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване.
Формулирани са следните въпроси: „Изискването на чл. 2, ал. 1 от Наредба за управление на еднолични търговски дружества с държавно участие, което е залегнало при тълкуване на договора за управление по чл. 328, ал. 2 КТ по аналогия в съдебната практика на ВКС, приложимо ли е по договор за управление на търговско акционерно дружество?“; „Изискването на чл. 2, ал. 1 от Наредбата за управление на еднолични търговски дружества с държавно участие дерогира ли изискванията на чл. 244, ал. 7 ТЗ , чл. 237, ал. 4 ТЗ , чл. 240 ТЗ, чл. 237, ал. 5 ТЗ, за да бъде определена правната природа на договора за възлагане на управлението за такъв?“; „При тълкуване на разпоредбата на чл. 328, ал. 2 КТ следва ли да се вземе предвид правната форма на търговеца, като се отчитат различните изисквания, като например императивното изискване за акционерните дружества за съставяне и обявяване на годишен финансов отчет и доклад на дейността, който съгласно чл. 247, ал. 3 ТЗ „съдържа в себе си и планираната стопанска политика през следващата година, в това число очакваните инвестиции и развитие на персонала, очакваният доход от инвестиции и развитието на дружеството, както и предстоящите сделки от съществено значение за дейността на дружеството?“; „Достатъчно ли е бизнес целите на акционерното дружество да бъдат изложени в доклада по дейността съгласно чл. 247, ал. 3 ТЗ, съставен и подписан от Изпълнителния директор, за да бъде зачетено уволнението на ръководен служител по чл. 328, ал. 2 КТ за законосъобразно?“, „Публичното обявяване на доклада за дейността на „Теленор България“ ЕАД и заложените в него бизнес цели за 2017 г. съгласно чл. 247, ал. 3 ТЗ прави ли известни тези обстоятелства на всяко трето лице, включително на съда от датата на тяхното обявяване ? Трябва ли съдът да се съобрази с този факт при постановяване на съдебното решение?“. Те са поставени като се акцентира върху правно-организационната форма на търговското дружество на работодателя и изпълнението на задълженията му за обявяване на обстоятелства по Търговския закон. Предмет на делото е законосъобразното упражняване на субективното потестативно право на работодателя едностранно да прекрати трудовото правоотношение със служител на ръководна длъжност при смяна на управителя и сключен нов договор за управление, съдържащ бизнес задача с конкретни икономически показатели. Въпросите отразяват доводите на касатора, поддържани в целия процес, че поради нормативните задълженията на акционерно дружество да публикува доклади за дейността си не следвало да се доказва наличието на бизнес цели в новия договор за управление, като елемент от фактическия състав на уволнителното основание по чл. 328, ал. 2 КТ. Предвиденото право на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение е ограничено както от наличието на конкретен период, през който може да бъде упражнено – 9 месеца от сключването на договора, по отношение определен кръг от служители, така и от конкретни изисквания за мандатното гражданскоправно отношение обуславящо съществуването му. Действително новият управител може да избере екип от специалисти, заемащи съответни ръководни длъжности, но неговото право да прекрати трудовите отношения със служителите, заемащи тази длъжност в предходен момент не е неограничено. Той го упражнява в изпълнение на конкретни икономически цели и показатели, които следва да постигне през времето на своето управление и за които би носил отговорност в случай на неизпълнение. Поставянето на тези конкретни цели следва да бъде доказано, за да се приеме, че е възникнало правото на работодателя по чл. 328, ал.2 КТ. В този смисъл е и трайната и последователна практика на ВКС, обективирана в множество решения /решение № 261 от 30.10.2017 г. по гр.д. № 593/2017 г., ГК., ІV г.о. на ВКС, решение № 92 от 28.04.2017 г. по гр.д. № 3478/2016 г., ГК, ІV г.о. на ВКС, решение № 237 от 10.01.2017 г. по гр.д. № 919/2016 г, ГК, ІІІ г.о. на ВКС, решение № 68 от 16.05.2018 г. по гр.д. № 3105/2017 г., ГК, ІІІ г.о. на ВКС, решение № 259 от 20.12.2017 г. по гр. д. № 1235/2017 г., ГК., ІV г.о. на ВКС/. Както е отбелязал първостепенния съд това разбиране на съдилищата е съвсем предвидимо и използвайки това основание работодателят като търговец професионалист е следвало да го съобрази. Нещо повече възприемането на защитната му теза би довело до неограничена приложимост на това уволнително основание. Ще се нарушат основани трудови права на служителите, чието трудово правоотношение би могло да бъде прекратено при всяка смяна на ръководител на дружеството на работодателя, макар и да липсва договор за управление. Не това е била идеята на законодателя. От друга страна нормативно е предвидена правна възможност за работодателя да прекрати едностранно трудово правоотношение с който и да било служител, но тя държи сметка и защита на икономическите права на служителя – чл. 331 КТ. Ето защо не може да се приеме, че е налице претендираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Формулирани са следните въпроси „Как следва да бъдат представени бизнес целите в договора за възлагане на управление или в друг документ като общи стратегически и инвестиционни цели или с конкретни икономически показатели, а именно: производителност, рентабилност, оборот, печалби, брой работни места, финансови задължения и инвестиции, каквото е твърдението на въззивния съд в постановеното решение?“; „Подлежат ли бизнес целите на съдебен контрол, за да може да се иска представянето им в конкретни икономически показатели, каквото е твърдението на въззивното решение?“, които могат да се отнасят до съдържанието на договора за управление по смисъла на чл. 328, ал. 2 КТ и конкретно описанието на бизнес целите. Те не могат да послужат като общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд е приел, че липсва регламентация между страните към момента на договарянето, свързана с поставяне на ясни бизнес цели за успешно развитие на търговската дейност с конкретни икономически показатели в приложения като доказателство договор за управление. При това положение изследването на тяхното съдържание е излишно. Директно се оспорва извода на съда, включително и чрез цитиране на мотивите му и се поставя питане пред ВКС с цел да се получи различно разрешение. Така формулирани тези въпроси могат да послужат като касационно основание – оплакване срещу правилността, но не и като основания за допускане на касационно обжалване.
С въпросите „Липсата на изведени бизнес цели или бизнес програма в сключен договор за възлагане на управление на акционерно дружество прави ли го недействителен?“, „Допустимо ли е действителността на договор за възлагане на управление на Изпълнителен директор в акционерно дружество да бъде оспорван в един трудово-правен спор от насрещната страна служител, въпреки че той не е страна по конкретното облигационно правоотношение?“ се акцентира върху действителността на договора на управление. Те не са били разрешавани от въззивния съд. Софийски градски съд е приел, че липсват доказателства за сключване на договор за управление, който да дава основание за прекратяване на трудовите правоотношения с лица на ръководни длъжности, не защото такъв договор страда от пороци, а защото изобщо не се доказват елементи от неговото съдържание, релевантни за приложеното от работодателя основание за уволнение.
Въпросът „Предвид че е направено възражение в отговора на исковата молба, че някои от конкретните бизнес цели на дружеството /извън икономическите показатели, които се обявяват на тримесечие, като част от консолидирания отчет на мажоритарния акционер Теленор ЕАД, чиито акции от своя страна се търгуват публично на Норвежката борса/ представляват търговска тайна, следва ли служебно районният съд да постанови разглеждането на делото при закрити врати на основание чл. 136, ал. 1, т. 3 ГПК, за да може ответната страна да защити свои търговски интереси?“ е неконкретен и хипотетичен, още повече, че съдържа довод за извършени процесуални нарушения и то от първостепненния съд. Следва да се има предвид и че искането за разглеждане делото при закрити врати е направено като се иска от съда част от доказателствата да не стават достояние на насрещната страна. Такова искане е недопустимо и не може да намери опора в ГПК, в който основополагащ е принципът на състезателното начало.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да бъдат възложени сторените от ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение по сключения договор за правна защита и съдействие. От приложения по делото банков документ се установява заплащането на сумата от 600 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1882/26.03.2018 г. по в. гр. д. № 82/2018 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „Теленор България“ ЕАД да заплати на Д. И. Д. с ЕГН [ЕГН] сумата от 600 лв. /шестстотин лева/ съдебни разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: