3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№116
ГР. София, 12 февруари 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 5.02.20 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №4309/19 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Р. Б. срещу въззивното решение на Окръжен съд Бургас по гр.д. №1022/18 г. в частта, с която е допуснато прихващане по направеното от ответника „Сичес полска Сп.з.о.о.” възражение за прихващане със сумата 5157,15 лв. и исковете на касатора по чл.128, вр. с чл.150 и чл. 262 КТ и чл.86 ЗЗД са отхвърлени частично, над сумата от 3944 лв. за главницата и над сумата от 182,37 лв. за мораторната лихва, а тези по чл.224 КТ и чл.86 ЗЗД са отхвърлени изцяло.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, но е частично допустима.
ВКС намира жалбата за недопустима в частта по исковете с пр. осн. чл.224 КТ – за сумата 3242,06 лв., претендирана като обезщетение за неползван платен годишен отпуск, и чл.86 ЗЗД- за сумата 905 лв., мораторна лихва върху тази главница, на осн. чл.280, ал.3,т.3 ГПК. Цената на исковете, а не на възражението за прихващане определя дали въззивното решение подлежи на касационно обжалване – в този см. са опр. по ч.т.д. №3739/14 г. на първо т.о., опр. по ч.гр.д. №421/12 г. на четвърто г.о. на ВКС и др. Затова касационната жалба срещу въззивното решение в частта по тези искове следва да остане без разглеждане.
Касационната жалба е допустима срещу въззивното решение в останалата му част – по исковете за възнаграждение за положен извънреден труд и мораторна лихва върху тази главница, първия с цена над 5 000 лв.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са решени от въззивния съд следните два правни въпроса от предмета на спора: Допустимо ли е извършване на прихващане въз основа на недоказано и неиндивидуализирано по основание и размер вземане? Извънредният труд извън предвидения несеквестируем доход по правилата на чл.446 ГПК ли е?
По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел въз основа на заявеното от ответника в отговора на исковата молба, че сумата по възражението за прихващане 5 157 лв. е формирана от заплатени от работодателя – отв. по иска суми за настаняване в хотел, храна и пътни разноски на работника за срока на трудовия договор, които са за сметка на работника. Размерът на направените от работодателя разходи за пребиваването на работника в България е проверен и потвърден от вещо лице, въз основа на представени фактури и други доказателства. Или предявеното за прихващане от работодателя вземане не е неиндивидуализирано и е прието за доказано от събраните по делото доказателства. Затова първият въпрос в изложението е преиначен спрямо данните по делото и изводите на въззивния съд и не обосновава общото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. Не се установява и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1,т.1 ГПК – противоречие с р. по т.д. №3549/14 г. на второ т.о. на ВКС.В случая ответникът своевременно е противопоставил при условията на евентуалност възражение за прихващане с посочената сума, като насрещното вземане е конкретизирано по вид и размер / отговор на исковата молба, л.25 от делото на първата инстанция/. Затова не са налице общата и допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия от поставените въпроси.
По втория въпрос въззивният съд е приел, че месечното трудово възнаграждение на ищеца надвишава несеквестируемия доход по чл.446, ал.1,т.3 ГПК, поради което са налице условията за компенсиране с насрещното вземане на работодателя. Този извод не противоречи на соченото в изложението р. по гр.д. №3269/14 г. на ВКС, трето г.о., в което е прието, че вземането за трудово възнаграждение е уредено от процесуалния закон като частично несеквестируемо – чл. 446, ал.1 ГПК като материалният закон забранява да се извършва компенсация с несеквестируемата част от такова вземане без съгласието на кредитора – чл. 105 ЗЗД. Съответно е и разрешението, което дава КТ при осъществяване на ограничената имуществена отговорност на работника. И в този случай прихващането е допустимо само със секвестируемата част от дължимото на работника трудово възнаграждение – чл. 210, ал. 4 КТ.
Въззивният съд не е постановил решението си в противоречие с тази практика, като е взел предвид размера на уговореното от страните месечно тр. възнаграждение в чл.5 от трудовия договор, към което се добавя възнаграждението за извънреден труд. Затова не е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването и по втория поставен в изложението въпрос.
Не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение в подлежащата на такова част и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Р. Б., гражданин на Р. П., чрез адв. Л. К., срещу въззивното решение на Бургаски окръжен съд по гр.д. №1022/18 г. от 18.07.19 г. в частта по исковете с пр. осн. чл.224 КТ – за обезщетение за неползван платен годишен отпуск и чл.86 ЗЗД- мораторна лихва върху тази главница.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на посоченото въззивно решение в останалата му част.
Определението, в частта за оставяне на жалбата без разглеждане, подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: