О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№254
София, 08.04.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 2944 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Б. П. З., подадена чрез процесуален представител адв. М., против въззивно решение от 15.03.2019 г. по в.гр.д. № 2678/2018 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение от 08.06.2018 г. по гр.д. № 3580/2018 г. по описа на Районен съд – Варна за отхвърляне на предявените от Б. П. З. срещу „Синг Транс“ ЕООД искове с правно основание чл.128, т.2 КТ, вр. чл.121, ал.3 КТ/отм./ и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят счита, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2, т.3, пр.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба „Синг Транс“ ЕООД, чрез процесуален представител адв.Б., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира:
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Б. П. З. срещу „Синг Транс“ ЕООД искове с правно основание чл.128, т.2 КТ, вр. чл.121, ал.3 КТ/отм./ и чл.86 ЗЗД за сумата 12 953,92 лв. – дължимо трудово възнаграждение за периода на командироване от 05.06.2014г. до 22.08.2014г. за 537,6 часа по трудов договор № 11/04.06.2014г., определено на база установеното за Обединеното кралство минимално трудово възнаграждение за длъжността „шофьор на товарен автомобил международни превози”, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.03.2017 г. до окончателното изплащане, и по чл. 86 ЗЗД за сумата 3 269,89 лв.
Въззивният съд е приел, че за доказване на размера на предявения иск следва по делото да бъдат установени минималните нормативно, договорно или практически прилагани часови ставки в съответните държави, без значение на колко правни режима е подчинен трудовия договор.
Установено е, че със заповед № 478/05.06.2014 г. на работодателя работникът е бил командирован със задача международен превоз на стоки с товарен автомобил Ивеко с рег. [рег.номер на МПС] с полуремарке с рег. [рег.номер на МПС] до Германия, с маршрут България – Германия-Великобритания-Германия, за срок от 90 дни, считано от 05.06.2014 г. до 02.09.2014 г., като за периода на командироване са определени командировъчни пари в размери по Приложение № 3 към чл. 31, ал. 1 от Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина. Въззивният съд е приел, че в случая е договорена часова ставка в нормативно установения минимален размер 27 евро на ден, като дължимата за процесната командировка сума е в размер на 2106евро или 5973,26лв. е изплатена, видно от приетото неоспорено и кредитирано от съда като компетентно и безпристрастно изготвено експертно заключение по делото.
Въззивният съд е изложил съображения, че по делото липсват доказателства/разпечатки от тахокарти, пътни листи и др./ за броя дни, в които ищеца е пребивавал в различните държави, за да бъде направено изчислението по дължимите за тях минимални ставки за извършваната от ищеца дейност, ако страните не бяха договорили размера на възнаграждението за процесната командировка. Въззивният съд е счел, че представените по делото от ищеца ставки за Германия / предвид приетите писмени доказателства – писмо изх.№ 18044230/25.04.2018г. от ИА“Главна инспекция по труда“ , превод на „Развитие на тарифните възнаграждения в периода 1990-2014г.:Тарифни основни заплати в избрани браншове в Северен Рейн-Вествалия не представлява нормативно определена или договорна ставка. Съдът е приел, че по делото не са представени убедителни доказателства, че посочените в разработката ставки за отделните браншове и в частност за извършен международен транспорт, практически са прилагани като такава за процесния период и вид дейност в Германия.
Основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК предпоставя наличие на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Настоящият съдебен състав не намира това основание в случая да е налице. Според касатора въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като „ВОС очевидно неправилно е счел, че намира приложение нормата на чл.215 КТ, доколкото от исковата молба и уточняващите молби е видно, че от страна на ищеца не е повдиган въпроса за заплащане на обезщетение за командироване, а за трудово възнаграждение, съгласно чл.128, т.2 КТ“, вр. чл.121, ал.3 КТ/отм./“. Посоченото от касатора извлечение от съдържанието на съдебното решение не представлява решаващи, а допълнителни мотиви на въззивното решение. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения. Неоснователни, некоренспондиращи със съдържанието на съдебниня акт са доводите на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл.215 КТ, с какъвто иск съдът не е бил сезиран.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси:1“следва ли въззивното решение да съответства с действителното искане на ищеца така както то е конкретизирано, като за волята му да се изхожда от обстоятелствената част на исковата молба; при произнасянето си по иска съдът обвързан ли е от конкретните правопораждащи факти, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, има ли възможност да излиза произволно извън така въведеното от ищеца основание на иска като разглежда по своя преценка и факти, с които не е сезиран и то пози начин да променя основанието на иска“; 2“когато са налице условията за прилагане на императивна правна норма, могат ли страните да се отклоняват от предписаното от закона правило“; 3“императивна ли е нормата на чл.121, ал.3 КТ /отм./ и съдържащите се в нея разпоредби“; 4“при изричен довод във въззивната жалба за непълнота или неточност на доклада, може ли въззивният съд да отхвърли иска като недоказан без да даде указания на ищеца, че следва да посочи доказателства за приетите от съда за релевантни, но неизяснени обстоятелства и за необходимостта въззивният съд да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд нарушения по доклада, когато последният е непълен или неточен или такъв липсва; при оплакване за пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд, следва ли въззивният да даде указания за ангажиране на доказателства; представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила хипотезата когато въззивният съд в мотивите на решението си прави констатация, че ищецът не е доказал своя иск поради недоказаност на конкретни факти, за които първоинстанционният съд нито е изисквал, нито е давал указания на страната“; 5.“при наличие на повече от едно указание на първоинстанционния съд към ищеца и така появила се неяснота за решаващия първоинстанционен състав по отношение на търсената от ищеца защита, длъжен ли е въззивният съд да установи и съобрази наличието на повече от едно указания, които по отношение на задължението за доказване на размера на иска и въобще на доказателствената тежест евентуално си противоречат и повече от един петитум в хода на производството, в т.ч. наличието на служебно прецизиран такъв и ако прецени, че не следва да разглежда служебно прецизирания, следва ли да даде указания на ищеца да приведе петитума в съответствие с обстоятелствената част на исковата молба, при хипотеза, при която първоинстанционният съд не се е произнесъл нито по първоначалния, нито по изложения в уточняващата молба, нито по служебно прецизирания петитум, а по някакъв друг, не следва ли да го отмени като недопустимо“; 6“Длъжен ли е въззивният съд за разрешаването и прилагането на императивна правна норма да съобрази, че първоинстанционният съд, за да постанови решението си е излязъл от рамката на доклада по делото, като не е съобразил наличието на уточнения на доклада, извършени с влязло в сила определение на първоинстанционния съд, макар и няколко заседания след приемането му в първото съдебно заседание, обвързан ли е първоинстанционният съд от така уточнената рамка на доклада при постановяване на решението и следва ли в тази хипотеза въззивният съд да отмени първоинстанционното решение и да постанови на негово място друго“; 7“Длъжен ли е въззивният съд да разгледа всички релевирани в жалбата и исковата и уточняващата молба доводи и твърдения; неразглеждането на оплакванията във въззивната жалба води ли до необоснованост на фактическите изводи на съда и оттам до неправилност на въззивното решение“; 8“С изтичане на срока по чл.131 ГПК за отговор на исковата молба преклудира ли се възражението на ответника за прихващане; допустимо ли след този срок страната, неподала отговор на исковата молба да поставя въпроси към вещото лице по назначената ССЕ и да представя доказателства извън рамките на разпределената доказателствена тежест; допустими ли са въпроси към вещото лице, които са извън предмета на спора; допустимо ли е въпреки оставеното без уважение искане за прихващане вещото лице да прави такова на основание чл.76 ЗЗД в заключението по експертизата; длъжен ли е ищецът да доказва обстоятелства и факти, които ответникът не е оспорил в надлежния срок с отговора на исковата молба; допустимо ли е разглеждане на доказателства за платени командировъчни пари, представени извън законоустановения срок по чл.133 ГПК и некасаещи спорното право, въз основа на които съдът е отхвърлил предявения иск като неоснователен и въобще обвързан ли е въззивният съд от рамката на отговора, даден от ответника на исковата молба в срок по чл.131 и чл.133 ГПК“; 9“Допустимо ли е въззивният съд да мотивира решението си така, че да е налице явно несъответствие между приетото в мотивите и възприетия от въззивния съд диспозитив на първоинстанционния съдебен акт; въззивният съд може ли да постанови акта си въз основа на доводи, по които не е предоставил възможност на страната да изрази становището си; противоречивите мотиви на съда означават ли липса на мотиви при формиране на правните изводи и водят ли до неправилност на обжалвания съдебен акт поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения“;
10“Обезщетението по чл.215 КТ /командировъчни дневни предоставени на шофьор – международни превози, командирован при условията на чл.121, ал.3 КТ включва ли се като компонет на трудовото възнаграждение и с решението си въззивният съд променил ли е съотношението между предоставената от работника работна сила, от една страна, и получената в замяна на това насрещна престация, от друга страна, при хипотеза, при която ответникът неколкократно е признавал в хода на производството, че е командировал ищеца в Германия и длъжен ли е бил въззивният съд да съобрази признанията на ответника в тази връзка“; 11“какво възнаграждение се дължи на работника при хипотеза при която ден след назначаването си на длъжниост „шофьор товарен автомобил международни превози“ с командировъчна заповед, е бил изпратен за 90 дни, т.е. повече от 30 дни в друга държава-членка на ЕС, със задача да извършва международни превози на стоки и длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните за представяне на намиращите се в тях доказателства /пътни лист, ЧМР-та и др./, както и налице ли е била към момента на изпращането условията за прилагане на чл.121, ал.3 КТ /отм./, включително при хипотеза, при която по делото липсват доказателства за извършен от територията на РБългария изходящ превоз по маршрута, вписан в командировъчната заповед, за да стане ясно на колко режима е подчинен трудовия договор и какво възнаграждение се дължи на работника“; 12“изменението на трудовото правоотношение поради изпращане за същата или друга работа в друга държава-членка за повече от 30 дни в държава-членка на ЕС прави ли правоотношенията облигационни и ако съдът е приел, че претенциите са облигационни, всъщност произнесъл ви се е по дадената от съда правна квалификация – чл.128, т.2 КТ, вр. чл. 121, ал.3 КТ/отм./ или се е произнесъл по непредявен иск и какво се явява отношението – облигационно или трудово, предвид нормата на чл.1 КТ“; 13“допустимо ли е при изпращане на работник в друга държава-членка на ЕС работодателят да изплати трудово възнаграждение, което се явява неравностойно в сравнение със заплащането на същата длъжност за държавата, в която работникът е командирован като по този начин да поставя работника си в неравностойно положение спрямо колегите му от съответните държави на командироване, с които той е в контакт по време на командироване“.
Първият от поставените от касатора въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предпоставя в себе си съдът да се е произнесъл извън предмета на спора, което не се констатира от съдържанието на съдебния акт.
Вторият от поставените от касатора въпроси не е разрешен във въззивното решение и не е стоял за разрешаване от въззивния съд, видно от съдържанието на въззивната жалба, исковата молба и уточнението към нея. Поставият от касатора въпрос е относим към оплакванията му в касационната жалба за неправилност на въззивното решение, но както е разяснено в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Третият от поставените въпроси касаторът не сочи да е разрешен от въззивния съд, а го поставя на касационната инстанция, поради което не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Групираните в т.4 въпроси в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като предпоставят в себе си докладът на първоинстанционният съд да е непълен или неточен, каквато констатация въззивният съд не е направил, нито се установява от доклада на първоинстанционния съд, видно от който на ищеца е указано, че следва да установи претенциите си по размер.
Поставеният в т.5 въпрос от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, също не осъществява основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният въпрос предпоставя в себе си първоинстанционният съд да се е произнесъл „по някакакъв друг“ пепитум, респ. потвърждавайки първоинстанционното решение въззивният съд да се е произнесъл по нередовна искова молба. Настоящият касационен състав не намира въззивното решение да е вероятно недопустимо.
Шестият от поставените от касатора въпроси не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция.
Седмият от поставените въпроси касаторът отнася към оплакване за „неправилно интерпретирани факти и обстоятелства“ от въззивния съд. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не обосновава достъп до касационно обжалване. Във втората си част въпросът също не е относим към достъпа до касационно обжалване, тъй като не е разрешен от въззивния съд.
Първата част от въпросите, групирани от касатора в т.8 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, не представляват правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Те не са разрешени в обжалваното въззивно решение, с което въззивният съд не се е занимал с възражение за прихващане. Втората част въпроси от тази група, противно на предпоставеното в самия въпрос от касатора, не се отнасят към решаващите изводи на въззивното решение, а към допълнителните изводи на въззивното решение. Поради това не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване.
Въпросите по т.9 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване предпоставят в себе въззивното решение да е постановено при противоречие между мотиви и диспозитив. Както се посочи, въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Несъгласието на страната с изводите на съда не обосновава достъп до касационен контрол.
По въпросите по т.10 от изложените също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е приемал в решението са обезщетението по чл.215 КТ да се включва като компонент на трудовото възнаграждение, както е предпоставил въпроса си касаторът. В другата си част въпросът касае обстоятелство, на което ищецът основава претенцията си, видно от исковата молба, и предпоставя в себе си наличие на признание от насрещната страна на това обстоятелство, което ако е налице се преценява от съда наред с останалите доказателства по делото.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по въпросите по т.11 и 13 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Отговорът на въпросите не може да е общ, а зависи от конкретиката на спора – дали по конкретния спор са установени предпоставките на чл.121, ал.3 КТ /отм./. Относно питането в т.11 за указания до страните за представяне на доказателства във въззивната инстанция, за които доказателствена тежест има ищецът, следва да се посочи, че когато в конкретния случай събирането им е допустимо във въззивната инстанция, съдът задължава насрещната страна да представи намиращи се у нея писмени доказателства по искане на страната, на която е допуснато събирането на конкретното доказателство.
Поставеният от касатора дванадесети въпрос от изложението не е разрешен от въззивния съд и не е стоял за разрешаване, доколкото е посочил, че е сезиран и е разрешил трудов спор, и не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторът е посочил, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 1980лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 15.03.2019 г. по в.гр.д. № 2678/2018 г. на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА Б. П. З. с [ЕГН] да заплати на „Синг Транс“ ЕООД с ЕИК 127624135сумата 1980лв. – разноски по делото.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: