О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 511
ГР. София, 22.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 16.05.2018 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №528/18 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на ищците А. К. и М. П. и на ответницата И. П. срещу въззивното решение на Апелативен съд Б. по гр.д. №296/17 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение на осн. чл.5 ЗЛС ответницата е поставена под ограничено запрещение, като искът за поставянето й под пълно запрещение е отхвърлен.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.
За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен, касаторите – ищци А. К. и М. П. се позовават на чл.280, ал.1,т.1,2 и 3 ГПК.
Намират, че значими за изхода на спора са следните правни въпроси: 1. Длъжен ли е съдът, когато отхвърля изцяло или частично експертните заключения, да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на тези заключения, неточните и ненаучни позиции, като прецени и другите доказателства по делото? 2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във взаимната им връзка, като посочи дали ги приема или не? 3. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, длъжен ли е съдът да обсъди и анализира относими към тях доказателства, събрани по делото, както и твърдения, доводи и възражения? 4. Длъжен ли е съдът да се съобрази с компетентността на вещото лице по дела за поставяне под запрещение досежно това дали лицето, чието запрещение се иска, страда от болестите или слабоумието, което законът има предвид, за да определи степента на страданието, както и с оглед на здравословното състояние на лицето може ли то фактически да се грижи за своите работи и интереси?
Намира, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 и чл.274, ал.3 ГПК, която цитира – осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Останалите две основания – по т.2 и 3 от с.р., са въведени само формално, без да са обосновани специфичните им допълнителни предпоставки, посочени в закона и разяснени в практиката на ВКС- ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК.
За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът по чл.5 ЗЛС е уважен, касаторът – ответник по иска И. П. се позовава на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК.
Намира, че по процесуалния въпрос: 1. Какъв следва да е обхватът на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал? – въззивното решение противоречи на цитираната практика на ВКС, създадена с решения по чл.290 ГПК, в които се приема, че съдът е длъжен да обсъди всички възражения на страните и всички събрани по делото доказателства в тяхната пълнота.
В противоречие с цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК въззивният съд се е произнесъл и по въпросите: Дали частните свидетелстващи документи са годни доказателствени средства? и Процесуално задължение ли е на съда при изготвянето на доклада с оглед писмения отговор и становището на ответника, възраженията и оспорванията на последния, да посочи как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти?
В обжалваното въззивно решение е налице и вътрешно противоречие между мотивите и диспозитива – при еднакъв медицински критерий за поставяне под запрещение,изводите на двете инстанции за юридическия критерий се разминават. Това вътрешно противоречие е основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, съгл. ППВС №1/53 г. и ППВС №2/67 г.
В тази връзка е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по см. на чл.280, ал.2 ГПК, относно вида запрещение, което да се постанови за ответницата. Първоинстанционният съд е приел, че юридическият критерий обосновава ограничено запрещение, а въззивният съд – макар да е приел, че психическият и социален дефицит при ответницата обосновават пълно запрещение, е потвърдил първоинстанционното решение.
По допускане на обжалването ВКС намира следното:
Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния за необходимостта от поставяне на ответницата под ограничено запрещение. Изследвал е наличието на медицинския и юридическия критерии за поставяне под запрещение, според указаното в ППВС №5/80 г. Приел е за установено от заключенията на експертите, че ответницата страда от тежко психично заболяване: „персистиращо налудно разстройство с параноялни идеи за отношение, преследване, въздействие, увреждане и унищожение, и кверулантна параноя”. Понастоящем състоянието й се е влошило – макар мисловният процес при нея да протича правилно като скорост и структура, той е доминиран от ясно изразени в поведението й / описано по делото/ систематизирани и разширяващи обхвата си параноялни налудности за отношение, наблюдение, преследване и увреждане. Възприятията й са изкривени от изобилни тактилни / отнасящи се до чувството за допир/ халюцинации, произтичащи от мисловните разстройства. Вниманието й е изцяло ангажирано с психозните натрапливи изживявания. Паметта и интелектът на ответницата / която е на 70 г., с висше образование, с над 30 годишен брак, прекратен през 2004 г., с две големи деца – ищците по делото, и е работила като преподавател преди да се пенсионира/ са съхранени, но психотично модулирани и болестно ангажирани.
Въззивният съд е установил с помощта на психиатрична експертиза медицинския критерий, а юридидеския критерий за поставяне под запрещение е обосновал, като е приел, че не е длъжен да се съобрази безусловно със заключението на вещите лица, а следва да го обсъди съвкупно с останалия доказателствен материал и да формира крайния си извод след анализ на конкретните факти. Въз основа на данните по делото за психичното заболяване на ищцата, давността и проявните му форми, състоянието й понастоящем и обусловената от това невъзможност да се грижи пълноценно за собствените си права и интереси въззивният съд е приел, че тя следва да бъде поставена под ограничено запрещение. Посочил е, че въпреки описаното по делото болестно повлияно поведение на ответницата, тя е със съхранена памет и интелект и състоянието й не е така тежко, че да налага поставянето й под пълно запрещение, поради пълна недееспособност. Пълното ограничаване на дееспособността при ответницата би превишило конституционното изискване за даване на особена закрила на хората с увреждания, би засегнало неоправдано правната й сфера и би било в противоречие с предписанията на чл.12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания, който акцентира върху оказването на помощ на хората с увреждания за самостоятелно упражняване на правата им чрез прилагане на пропорционални и съобразени със състоянието им мерки.
По изложените от касаторите – ищци основания за допускане на обжалването: Въззивното решение по поставените въпроси не е постановено в противоречие с цитираната в изложението на касаторите практика на ВКС. Въззивният съд е обсъдил твърденията и доводите на страните и е преценил събраните във връзка с тях доказателства, като е изложил собствени правни изводи по съществото на спора, в съответствие с ТР №1/13 г. на ОСГТК и цитираните от касаторите р. по гр.д. №1131/12 г. на трето г.о. и р. по гр.д. № 4287/15 г. на четвърто г.о. на ВКС.
При преценката за вида запрещение, което да се определи за ответницата, въззивният съд се е съобразил с указанията в ППВС №5/80 г., т.1 и 5, а именно: Предмет на иска по чл. 5 от ЗЛС – поставяне на едно лице под запрещение, е дееспособността му, а основанието на този иск е наличието на душевна болест или слабоумие и невъзможността на страдащия от такава болест или от слабоумие да се грижи за своите работи. Двете изисквания трябва да са налице, за да се постанови ограничаване дееспособността и обявяване недееспособността на лицето… По делата за поставяне под запрещение вещото лице е компетентно да даде заключение досежно това дали лицето, чието запрещение се иска, страда от болестите или слабоумието, които законът има предвид. Експертът определя и степента на страданието, както и с оглед здравословното състояние на лицето може ли фактически да се грижи за своите работи и интереси. Само съдът е компетентен да реши с оглед медицинските и други данни дали лицето следва да бъде поставено под запрещение и какво да бъде то с оглед изискванията на закона…. Съгласно чл. 157 ГПК/ чл.202 ГПК/ съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице против своето убеждение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточните или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и други доказателства.
По настоящото дело съдът е възприел напълно заключението на вещите лица относно медицинския критерий за поставяне под запрещение, а относно юридическия е изложил ясни и убедителни фактически и правни съображения – съхранените памет и интелект на ответницата и необходимостта от пропорционалност на оказваните й по реда на особеното исково производство защита и съдействие / в този смисъл са и указанията в т.3 от ППВС№5/80 г. за защитната функция на съда спрямо цялостната личност на гражданина, за чието състояние съдът следва да добие представа и даде заключение в производството по чл.336 и сл. от ГПК./
Поради изложеното не се установяват основания за допускане на обжалването на въззивното решение по жалбата на касаторите – ищци.
По изложените от касатора – ответник основания за допускане на обжалването: Соченото противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора практика на ВКС по първия от поставените въпроси не се установява. Въззивният съд, както бе посочено и по-горе, е обсъдил относимите към спора твърдения, доводи и възражения на страните и събраните във връзка с тях доказателства / вкл. представените от ответницата частни документи – молби, тъжба, възражение и пр./, в съответствие с приетото в цитирана практика на ВКС- р. по т.д. №87/10 г. на второ т.о., р. по гр.д. №241/11 г. на четвърто г.о. и др.
При разпределяне на доказателствената тежест и събиране на относимите към спора доказателства, първоинстанционният и въззивният съд са следвали задължителната практиката на ВКС – ППВС №5/80 г. и ТР №1/13 г. ОСГТК, т.1 – за пълно изясняване на делото, вкл. чрез служебно събиране на доказателства за правнорелевантните факти.
Не се установява твърдяното противоречие във въззивното решение относно вида на запрещението, постановено за ответницата . Въззивният съд, както и първоинстанционният, със съвпадащи по резултат решения са приели, че ответницата следва да бъде поставена под ограничено запрещение по изложени в решенията мотиви за това. Така не са налице сочените във връзка с твърдяното вътрешно противоречие във въззивното решение осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК / противоречие с практиката на ВКС/ и по чл.280, ал.2 ГПК/очевидна неправилност/.
Не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение по жалбите и на двете страни, поради което ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаски апелативен съд по гр.д. №296/17 г. от 3.11.17 г. по жалбите на ищците А. К. и М. П. и на ответницата И. П..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
.