ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 919
гр. София, 15.12.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2524 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Ц. Н., чрез адв. Л. К. и адв. Любимка Д., срещу въззивно решение № 637/21.03.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 4175/2016 г. на Апелативен съд – София в частта му, с която е потвърдено решение №3952/13.05.2016 г. по гр.д. № 4846/2015 г. на Софийски градски съд. Със съдебния акт в атакуваната му част жалбоподателката е осъдена на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД да заплати на ищцата Д. Г. Б. сумата 25 000 лева, представляваща заплатена цена по сключен между страните предварителен договор за продажба на МПС от 11.06.2014 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за отмяна по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че е налице основанието по чл.280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1/ има ли задължение съдът да определи правната квалификация на заявено възражение за симулативност на сделката, при въведено твърдение на ответника, че действителните отношения между страните по предварителен договор за продажба на МПС, са вещта да служи като обезпечение на заемно задължение, възникнало между трети за спора лица, както и за допустимостта на гласните доказателства за установяване нищожността на сделка, която заобикаля закона на основание чл.26, ал.1 ЗЗД; 2/ допустими и относими ли са свидетелски показания за разкриване на действителните отношения между страните по прикрита сделка (трети лица за висящия пред съда спор), в случай, че чрез тях ще се установи нищожността на тази сделка като заобикаляща закона на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД; 3/ при наличие на надлежно заявено възражение за симулация с фактически твърдения за абсолютна симулация, наличието на писмено доказателство – известие за доставяне (обратна разписка), от което е видно, че страната по привидното съглашение получава лична кореспонденция за страна по прикрито съглашение, създава ли се индиция за симулативност на привидното съглашение (предварителен договор за продажба на МПС) – удовлетворено ли е изискването на чл.165, ал. 2 ГПК за допустимост на свидетелските показания и достатъчно ли е за преодоляване на забраната за доказване на симулация със свидетелски показания; 4/ въззивният съд има ли задължение да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната взаимна връзка.Твърди се, че поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС, като се прилагат съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответната страна по жалбата – Д. Б., в указания от закона срок, е представила писмен отговор, в който изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което е допустима.
По делото е установено, че по силата на сключен между страните предварителен договор за продажба на МПС от 11.06.2014 г., ищцата Д. Б., в качеството си на купувач, заплатила на 12.06.2014 г. на ответницата И. Н., в качеството й на продавач, договорената цена за автомобила в размер на сумата 25 000 лева. Продавачката поела задължение в 4 – месечен срок да възстанови сумата, или да сключи окончателен договор за продажба на лекия автомобил. Не е било спорно обстоятелството, че в посочения срок окончателен договор не е сключен, нито е върната сумата от 25 000 лв. За да счете предявения иск за връщане на процесната сума за основателен, въззивният съд е посочил, че след като нито в 4- месечния срок, нито по-късно е сключен окончателен договор, е отпаднало основанието, на което е била заплатена сумата от 25 000 лева, поради което връщането й се дължи в хипотезата на чл.55, ал.1, предл.3- то ЗЗД. В тази връзка, след анализ и оценка на събраните по делото доказателства, е преценено за неоснователно възражението на ответната страна за забава на кредитора, поради неоказано съдействие за изпълнение на задължението за връщане на парите. Прието е, че не ищцата, а ответницата е имала недобросъвестно поведение и е създала пречки за уреждането на отношенията по повод предварителния договор, в т.ч. и за връщането на сумата от 25 000 лв. на ищцата. По повод несвоевременно въведения в процеса довод на ответната страна за симулативност на предварителния договор, като прикриващ договор за заем, респ. за нищожността му, поради договаряне предварително на начин на удовлетворяване на кредитора в нарушение на закона, апелативният съд е посочил, че първоинстанционният съд не е имал основание да разглежда подобни възражения, основаващи се на изцяло нови факти и обстоятелства, заявени едва в последното проведено пред него съдебно заседание. Извън това, въззивният съд е приел, че дори и да се разгледа това възражение, то връщането на сумата от 25 000 лв. на ищцата пак би се дължало, тъй като и при недействителни сделки за страните съществува задължение за взаимна реституция и връщане на даденото по засегната от такъв порок сделка.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не е налице поддържаното от страната основание по чл.280, ал.1, т.1 / ред. до изм. с ДВ бр.86/2017 г./ ГПК и касационният контрол не следва да се допуска.
Съгласно приетото с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Първите три въпроса от изложението на касатора, обобщени касаят въпроса за допустимостта на свидетелските показания за установяване нищожността на сделка, която заобикаля закона, както и за разкриване на действителните отношения между страните по прикрита сделка. По такива проблеми въззивният съд не е имал задължение и не се е произнасял. Поради това, въпросите са изцяло неотносими, защото не са обусловили правната воля на съда и крайния му извод за основателност на иска за връщане на дадената от ищцата сума от 25 000 лв. на отпаднало правно основание.
Другият поставен в изложението въпрос – за задължението на съда да прецени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка – също не обуславя допускането на касационния контрол. Аргументацията на проблема в изложението на касатора е относима към правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
В цитираните от жалбоподателя решения на ВКС, от които само някои (решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г., ІV г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. и решение № 27/02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г., ІV г.о. на ВКС) имат отношение към въпроса за задълженията на съда, произтичащи от изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, е прието, че въззивният съд при постановяване на решението си следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на проверката по чл.269 ГПК. Въззивната инстанция е съобразила тези основни положения. Обсъдени са в съвкупност релевантните за спора доказателства, посочено е кои доказателства и защо се кредитират, респ. на кои от тях и защо съдът не дава вяра. Несъгласието на страната с извършената преценка на доказателствата и формираните в тази връзка изводи на съда, касаят обосноваността на съдебния акт, която се проверява в производството след допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото, жалбоподателката следва да заплати на насрещната страна сторените за тази инстанция съдебни разноски в размер на 1 800 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 637/21.03.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 4175/2016 г. на Апелативен съд – София, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА И. Ц. Н. да заплати на Д. Г. Б. разноски за тази инстанция в размер на сумата 1 800 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.