4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№701
ГР. София, 23 октомври 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 18.09.19 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №2042/19 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на М. В. срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №6600/17 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение е отхвърлен като неоснователен и недоказан частичният иск на касаторката срещу „Летище София” ЕАД с пр. осн. чл.49 ЗЗД, за присъждане на сумата от 26 000 лв./при пълен размер на иска от 100 000 лв./ като обезщетение за неимуществени вреди от нарушено право на придвижване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Поставя като значими за спора и разрешени в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС следните правни въпроси от предмета на спора: 1. Как следва да се обсъждат от съда свидетелски показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл.172 ГПК? 2. Дали определено съждение на въззивния съд, обусловило формирането на правния извод, че по делото не е доказано противоправно поведение на служителите на чек-ин гишето за неоснователно задържане на документите на ищцата, съпоставено с фактическия извод, постановен в мотивите на същото решение, че забавянето на проверката се дължи на неизрядните документи на съпруга на ищцата/ приемайки, че все пак е доказано наличие на забава/, се основава на логическа преценка на закономерности и типични връзки между явленията, е необосновано и дали с това е нарушено изискването за обоснованост на съдебните решения/ правилото на чл.188 ГПК, отм., който е приложим от въззивния съд/, за което съществува трайна съдебна практика – ТР №1/2001 г., р. по гр.д. №1863/10 г. на ВКС, четвърто г.о. и др./? 3.Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди всички относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?
Касаторът намира,че от значение за спора, но и за точното прилагане на закона по см. на чл.280, ал.1,т.3 ГПК, поради липса на съдебна практика е правният въпрос: Допустимо ли е въз основа на договорни отношения между наземен оператор и авиопревозвач, граничен контрол за напускане пределите на страната да осъществяват лица, които са служители на наземния оператор, а не лица, които са служители на Главна дирекция към гранична полиция на МВР, както предвижда чл.39, ал.3, вр. с чл.6, т.2 и 7 ЗМВР и в този смисъл налице ли е противоречие със закона, респ. нищожност на договарянето в тази му част при подобна сделка?
По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че „Летище София” ЕАД, като наземен оператор не разполага с възможност за преценка дали определено лице може да напусне територията на РБ или не, тъй като тази преценка се прави от ГДГП – МВР. В случая обаче за летището, като наземен оператор, е съществувало задължението да извърши проверка на пътните документи, за да може на борда на самолета да се качат пътници с редовни пътнически документи, разрешаващи им както излизането от РБ, така и влизането в съответната държава, до която е полетът/ място на пристигане/ – в случая Кралство Испания. За да бъде допуснат на борда на самолета, съобразно Общите условия за превоз на пътници на Уиз еър/ОУ/ – чл.9.11 и чл.11, регистрираният он лайн пътник, който не е гражданин на ЕС или ЕИП /какъвто е съпругът на ищцата П. П./ е следвало да премине през чек – ин гишето за проверка на пътните документи и бордната карта. Необходимо е пътникът да притежава всички необходими документи за влизане и излизане, медицински и други свидетелства, изисквани от държавите, засегнати от превоза, както и да спазва всички действащи нормативни изисквания на тези държави.
В случая служителят на летището е направил справка в системата база данни Timatic, според която съпругът на ищцата- гражданин на Г., може да влезе в кралство Испания, ако притежава виза или лична карта на член на семейство на гражданин на ЕС. Такива пътни документи съпругът на ищцата не е притежавал и затова правомерно според въззивния съд не е бил допуснат на борда на самолета на Уиз еър. Забавянето на проверката на документите на семейството на ищцата/състоящо се от нея, съпруга й и двете им непълнолетни деца/ е заради неизрядността на документите на съпруга й. Не се твърди и няма данни нейните и на децата документи да са били нередовни и това да е причина да не бъдат допуснати на борда на самолета за полет до Испания. Въззивният съд, след преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства – показанията на разпитаните пред двете инстанции свидетели, е приел, че не се установяват противоправни действия на служителите на ответника по задържане документите на ищцата и децата й, които да са довели до ограничаване на правото й свободно да пътува и до твърдените в исковата молба неимуществени вреди от това ограничаване. Затова е отхвърлил иска по чл.49 ЗЗД, като неоснователен.
При така приетото от въззивния съд поставеният в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК е преиначен и не съответства на изводите на съда – във въззивното решение е прието, че наземният оператор не разполага с възможност за преценка дали определено лице може да напусне територията на РБ, тъй като тази преценка се прави от ГДГП – МВР. Наземният оператор осъществява контрол за наличието и валидността на пътническите документи при допускане на борда на самолет за полет до държава /място на пристигане/, съобразно изискванията за влизане в последната, отразени в системата Timatic. Функциите на служителите на ГДГП – МВР и на наземния оператор изрично са разграничени във въззивното съдебно решение въз основа на ОУ и показанията на разпитания служител на наземния оператор св. Д.. В чл.12 от ОУ е посочено, че пътническият документ, който пътникът използва за преминаване на граничен контрол и качване на борда, трябва да бъде същият, който е използвал за чекиране. Авиокомпанията не носи отговорност за наличието, редовността и валидността на пътническите документи на пътника. Тя може да откаже превоз, когато има основание да счита, че пътникът не отговаря на изискванията за влизане в държавата, в която се намира мястото на пристигане – чл.12 от ОУ. Освен това въпросът за валидността на договора с наземния оператор в частта за извършвания контрол на пътни документи и отказ от превоз се поставя за първи път пред касационния съд и не е разглеждан от първата и въззивната инстанция. Поради изложеното поставеният в контекста на основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК въпрос не обосновава общата предпоставка за допускане на обжалването според разясненията в ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК.
Не се установява и соченото от касатора осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. По първия и третия от поставените в контекста на това основание въпроси не се установява противоречие между действията на въззивния съд и цитираната практика на ВКС. Свидетелските показания са обсъдени поотделно и във връзка с останалите доказателства по делото- взети са предвид условията, при които свидетелите са възприели релевантните факти и времето на възприятията им – едновременно или по различно време. Отчетена е и възможната заинтересованост на св. Д. като служител на ответника, но след съвкупна преценка показанията й са приети за достоверни, защото са непротиворечиви, последователни и житейски логични.Така въззивното решение не противоречи, а напротив – съответства на приетото в цитираните от касатора р. по гр.д. №1/13 г. на четвърто г.о., р.по гр.д. №4755/08 г. на второ г.о., р. по гр.д. №91/10 г. на четвърто г.о. на ВКС и др. Относимите към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните също са отразени в мотивите и обсъдени от въззивния съд в съответствие с приетото в цитираната от касатора задължителна и трайна практика на ВКС – ППВС №1/85 г., ТР №1/2001 г., р. по т.д. №1106/10 г. на второ т.о., р. по т.д. №2483/14 г. на второ т.о. на ВКС и др.
Вторият поставен в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК въпрос не обосновава общата предпоставка/ общия критерий/ за допускане на обжалването. Той се отнася до обосноваността на въззивното решение, която е касационно основание по чл.281,т.3 ГПК и за него ВКС не се произнася в това производство. В посоченото по –горе ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК е прието, че основанията по чл.280, ал.1 и по чл.281,т.3 ГПК са различни и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания.
Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №6600/17 г. от16.01.19 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: