О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 25
София, 13.01.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 2380 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от И. Б. Т. от [населено място], чрез процесуален представител адв.Х., срещу решение от 12.12.2018г., постановено по в.гр.д.№10150/2018г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 04.05.2018г. по гр.д.№1012/2018г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от И. Б. Т. срещу „АБ Експрес Маркет“ ООД иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поддържа също, че въззивното решение е очевидно неправилно.
Ответникът по касационната жалба „АБ Експрес Маркет“ ООД, чрез процесуален представител адв.В., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърл отхвърляне на предявения от И. Б. Т. срещу „АБ Експрес Маркет“ ООД иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ за признане за незаконно и отмяна на уволнението й, извършено със заповед № 5315/01.08.2017г., поради предявяването му след изтичане на двумесечния давностен срок за това. С посочената заповед е прекратено на основание чл.71, ал.1 КТ трудовото правоотношение между страните, възникнало въз основа на сключени мужду тях трудов договор за длъжността „работник зареждане на рафтове“.
Въззивният съд след анализ на събраните по делото доказателства е приел, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е била връчена надлежно на ищцата при отказ на 01.08.2017 г., удостоверен с подписите на трима свидетели. Позовал се е на константната съдебна практика, съгласно която отказът на работника да му бъде връчена заповедта за уволнение може да бъде установяван с всички доказателствени средства – Решение № 386 от 31.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1309/2010 г., IV г. о., Определение № 842 от 8.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1618/2013 г., III г. о. и Решение № 2006 от 25.11.2002 г. на ВКС по гр. д. № 2369/2001 г., III г. о., като в случаите на отказ на работника или служителя да получи заповедта за уволнение, срокът за предявяване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се брои от датата на отказа. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите във въззивната жалба, че показанията на Ц. не следва да бъдат кредитирани, тъй като същата е заинтересована от изхода на делото, а показанията й са непоследователни и нелогични. Съдът е изложил съображения, че напротив, показанията на свидетелката са последователни и без противоречия. Тя категорично е заявила, че ищцата е дошла в магазина, отказала е да се получи заповедта за уволнение и си е тръгнала, поради което свидетелката с подписа си е удостоверила отказа на И.Т.. В откритото съдебно заседание при предявяване на представената от ответното дружество заповед за прекратяване на трудово правоотношение свидетелката е потвърдила, че единият от подписите в заповедта е нейният. Съдът е приел, че обстоятелството, че свидетелката е служител на ответното дружество не е достатъчно, за да послужи като основание показанията й да не бъдат кредитирани, а освен това връчването при отказ е удостоверено с подписите на още двама свидетели, чиято истинност не е оспорена.
Касаторът, счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, по въпросите: 1„как следва да бъде доказано връчването на заповедта за уволнение при отказ; достатъчно ли е същата да бъде подписана от трима свидетели, които са служители на работодателя и са в йерархична зависимост от него“; 2“как следва да бъде оформена заповедта за уволнение когато е връчена при отказ и достатъчно ли е само да бъде подписана от трима служители на ответки с посочване на дата без допълнителен текст“; 3“кога следва да бъде разгледано направеното възражение за изтекла погасителна давност – в крайния съдебен акт или при проверка редовността на исковата молба“; 4“при незаконосъобразност на посоченото основание за прекратяване на трудовото правоотношение следва ли съдът да се произнесе по него въпреки наличието на възражение за изтекла погасителна давност“.
Касаторът е посочил, че по първия от поставените от него въпроси въззивното решение е в противоречие с практаката на ВКС, но е е посочил такава, на която счита, че въззивното решение противоречи. Касаторът е посочил и основание за допускане на касационно ожабване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е обосновал поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закон, както и за развитието на правото. Отделно от това, както е посочено и в самото въззивно решение и съобразено в него, съгласно константната съдебна практика отказът на работника да му бъде връчена заповедта за уволнение може да бъде установяван с всички доказателствени средства – Решение № 386 от 31.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1309/2010 г., IV г. о., Определение № 842 от 8.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1618/2013 г., III г. о. и Решение № 2006 от 25.11.2002 г. на ВКС по гр. д. № 2369/2001 г., III г. о., като в случаите на отказ на работника или служителя да получи заповедта за уволнение, срокът за предявяване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се брои от датата на отказа. Във втората си част първият от поставените от касатора въпроси е фактически, а не правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, отговорът му по конкретното дело зависи от преценката на свидетелските показания и дали съдът е убеден, че същите са достоверни.
Вторият от поставените от касатора въпроси предпоставя в себе си лицата да са положили подписите си без да е отразено за какво се подписват, какъвто не е настоящият случай, в който е удостоверено от лицата, че полагат подписите си именно като свидетели по отказа. Поставеният от касатора въпрос не е разрешен от въззивния съд и не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване. По този въпрос, също като по първия въпрос, не са осъществени и сочените от касатора допълнителни основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК – не е посоечна съдебната практика, на която счита, че въззивното решение противоречи; не е обосновано поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закон, както и за развитието на правото.
По третия и четвъртия от поставените от касатора въпроси също не са осъществени сочените от касатора допълнителни основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК – не е посоечна съдебната практика, на която счита, че въззивното решение противоречи; не е обосновано поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закон, както и за развитието на правото. Отделно от това, както е посочено и в самото въззивно решение и съобразено в него, съгласно константната съдебна практика срокът по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ е давностен и при констатация за изтичането му исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни, тъй като възражението за изтекла погасителна давност е правопогасяващо – Решение № 10 от 9.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4163/2008 г., IV г. о., Решение № 13 от 7.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1451/2009 г., IV г. о., Определение № 842 от 8.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1618/2013 г., III г. о., Определение № 1310 от 25.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 955/2009 г., IV г. о., като в последното изрично е посочено, че давността по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ е специална по-кратка давност от общата давност по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД и е продиктувана от изискването за по-голяма бързина при уреждането на трудовите отношения, с които са свързани ежедневните жизнено важни интереси на страните. По поставените от касатора въпроси има формирана съдебна практика, която не се нужсае от промяна,и съграсно която исковете, предявени след изтичане на сроковете по чл.358, ал.1 КТ, при възражение на притовната страна се отхвърлят като неоснователни, закото давността е въпрос на материалната основателност на претенцията, а делото не се прекратява поради недопустимост на иска. Също така в правната теория и съдебанат практика няма колебание, че погасителната давност погасява правото на иск, поради което съдът не се произнася по съществото на спора /в случая дали законосъобразно е упражнено правото на уволнение на приложеното от работодателя основание и то при съобразяване на релевираните от ищеца в исковата молба основания за незаконосъобразност на заповедта за уволнение/, след като възражението за погасителна давност е прието за основателно.
Касаторът сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно. Настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е очевидно неправилно. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, но не е мотивирал наличието на такава. Съдът не намира, че има правни проблеми, свързани с неточно приложение на императивни правни норми, които да обосноват допускане на касационно обжалване. Становището на жалбоподателя за очевидна неправилност на въззивното решение поради това, че: съдът е следвало служебно да се занимае дали законосъобразно е приложеното основанието по чл.71, ал.1 КТ от работодателя, че следвало да разгледа подробно реквизитите на заповедта за уволнение и описанието на връчването при отказ, че не са изследвани всички относими факти и обстоятелства относно прекратяването на трудовото правоотношение при отказ, е несъстоятелно и е налице отъждествяване на неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК с очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на отевтника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за касационната инстанция в размер на 300лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 12.12.2018г., постановено по в.гр.д.№10150/2018г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА И. Б. Т. с ЕГН [ЕГН] да заплати на „АБ Експрес Маркет“ ООД с ЕИК 204019893 сумата 300лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: