1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 810
гр.София28 ноември 2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2468 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 34869/12.03.2018 г. на „Труд Медиа“ ЕООД, представлявано от управителя П. Б., чрез адвокат К. Т., против въззивно решение № 738/02.02.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 9871/2017 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 77024/29.03.2017 г. по гр.д. №14867/2016 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от Д. П. Д. иск по чл. 49, вр. чл.45, ал. 1 от ЗЗД и ответното дружество е осъдено да му заплати сумата от 6 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на употребените в публикувана статия от 16.01.2016 г. във вестник „Труд“ изрази, уронващи честта и достойнството на ищеца, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 16.01.2016 г., както и сторените по делото разноски.
В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК, като счита, че касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1/ допустимо ли е въззивният съд да препраща директно към мотивите в решението на първоинстанционния съд, без да обсъди всички възражения на въззивника, включително тези, които не са били взети предвид от съда, постановил първоинстанционното решение; 2/ допустимо ли е вещото лице да изготвя заключението си въз основа на данни, които страна по делото му е заявила в качеството си на специалист в своята професионална област, без тези данни да са обективирани в документи; 3/ могат ли да се приемат за неимуществени вреди твърдените от ищеца „неприятни изживявания“ и как следва да се тълкува това понятие.
Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл.3- то ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение.
Ответникът по жалбата Д. Д., представляван от адв. В. Т., в срока по чл. 287 ГПК е подал писмен отговор, в който поддържа становище, че касаторът не е извел конкретни правни въпроси с характеристиката по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и че не е аргументирал поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК за селектиране на жалбата му. Претендира разноските за касационното производство.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност на ответното дружество за овъзмездяване на неимуществените вреди, претърпени от ищеца в резултат на публично разпространената информация в статия от 18.01.2016г. на вестник „Труд“, издание на „Труд Медиа” ЕООД, със заглавие „С фалшиво ЕГН болничен шеф точел държавни пари“. Посочено е, че твърденията в статията внушават, че ищецът като изпълнителен директор /по това време/ на УМБАЛ „Св.И. Р.” е извършил няколко престъпления – измама /чл.212 НК/, злоупотреба с доверие /чл.217 НК/, престъпление по служба /чл. 282 НК/. За клеветнически, позорящи и обидни са приети изразите – „с фалшиво ЕГН болничен шеф точел държавни пари“; „управлявал с подменени лични данни“; „във фалшифициране на лични данни, злоупотреба с власт и конфликт на интереси е забъркан бившият изпълнителен директор на столичната болница „Св. И. Р.” доктор Д. Д.“; „закононарушенията, за които Наказателният кодекс предвижда затвор, медикът е извършвал в месеците преди да оглави лечебното заведение и впоследствие докато заемал шефският пост“; „Двамата Д. П. Д. в родния правен мир са две различни лица, но всъщност става въпрос за един и същи човек. Второто ЕГН е истинското, а с първото Д. управлява „Ридаком“ ЕООД”; „Оказва се, че всъщност двамата Д. П. Д. с различните ЕГН-та, са едно и също лице, а именно директорът на софийското лечебно заведение“; „Но всъщност регистрирането на тази фирма води до началото на дейности от страна на директор Д., с които той очевидно погазва закона”; „В средата на май е обявен победителят – това е фирмата „Ридаком“, която докторът управлява скрит зад различно ЕГН“; „Тоест Д. посочва себе си за победител и прибира 14 024 лева без ДДС“; „През лятото на тази година, лекарят подписва договор с УМБАЛ , но вече само като неин доставчик“; „Докато е ръководел болницата, д-р Д. Д. е извършил поне три силно съмнителни от законова гледна точка деяния“; „Първо е организирал документна измама, като е използвал невярно ЕГН“, „После, когато става началник на лечебното заведение, управлява частни фирми в здравния сектор, което е тежък конфликт на интереси“; „И накрая – злоупотребил с дадената му държавна власт, като си е възложил обществени поръчки“.
Въззивната инстанция е приела, че изнесеното в публикацията засяга пряко личността на ищеца – представлява набеждаване в престъпление /клевета/ и разгласяване на неверни позорни обстоятелства, които са свързани с твърдяно участие на Д.Д., в качеството му на изпълнителен директор на УМБАЛ „С. И. Р.“, в „точене на държавни пари“ чрез фирма „Ридаком” ЕООД, на която според статията по същото време е управител. Тази журналистическа информация се базира на съвпадението в трите имена на ищеца и лицето, представляващо посочената фирма. Различните ЕГН – та не са станали повод авторът на статията да извърши проверка дали наистина не се касае за различни физически лица, а напротив – направено е заключение, че чрез „фалшиво ЕГН” д-р Д.Д. извършва финансови злоупотреби. Употребените в статията изрази съдържат фактически твърдения, които могат да бъдат преценени като неморални, обществено неприемливи и са от естество да предизвикат еднозначна отрицателна оценка на обществото. Същевременно, безспорно установено е, че изнесените в статията факти са неверни – едноличният собственик на капитала на „Ридаком” ЕООД и негов управител е лице, различно от ищеца, което обстоятелство при добросъвестна журналистическа проверка авторът на материала лесно би могъл да установи. На следващо място е посочено, че в случая не става въпрос за оценъчни съждения с негативен характер, а за неверни и позорящи професионалната дейност на ищеца факти. Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени, гласни доказателства и заключението на приетата съдебно-психологическа експертиза, съдът е посочил, че публикацията е причинила на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, тревожност, усещане за несправедливост, публично злепоставяне и засягане на професионалната му репутация. В тази връзка са изложени съображения, че съгласно разпоредбите на чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията на РБ, както и чл.10 от Европейската конвенция за правата на човека, свободата на словото не е абсолютна. Тя се разпростира до предели, преминаването на които засяга други конституционно защитени ценности каквито са личното достойнство, репутацията и неприкосновеността на личната сфера на гражданите. Прието е, че в случая е нарушен балансът между посочените конституционно защитени ценности – свободата на словото от една страна и доброто име на гражданите от друга. Съобразявайки личността на ищеца, вида и интензитета на претърпените от публикацията неимуществени вреди, съдът е приел, че справедливият размер на дължимото обезщетение възлиза на сумата 6 000 лева.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
Съгласно приетото по т.1 от ТР№1/19.02.2010 г. на ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби.
В случая, по изведения в изложението на касатора първи въпрос, въззивното решение не е постановено в отклонение на създадената практика на ВКС. Константно в тази практика е приемано, че процесуалната възможност по чл.272 ГПК въззивната инстанция да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, не я освобождава от задължението да изложи собствени решаващи мотиви по спора, като се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивният съд трябва да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението / в т.см. – решение № 346/10.11.2015 г. по гр. д. № 2543/2015 г., IV г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о. на ВКС и др./. В обжалваното решение въззивната инстанция не се е отклонила от това задължение.
Вторият и третият въпрос в изложението са ирелевантни, тъй като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Те са изведени въз основа на твърдения, че неправилно е кредитирано заключението на назначената съдебна експертиза във връзка с твърдените от ищеца негативни изживявания, уронване на достойнството и доброто му име, причинени му с процесната публикация. Отговорът на въпросите предпоставя проверка за обоснованост на изводите на въззивния съд, която може да се реализира само след евентуално допуснато касационно разглеждане на делото, за което в случая и на поддържаните от касатора предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, условия не са налице.
Твърдението на касатора за очевидна неправилност на атакувания съдебен акт е мотивирано с това, че решението на СГС е неправилно, немотивирано, необосновано, като съдът не е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите във въззивната жалба.
Касационен контрол не би могъл да бъде допуснат и на това ново, самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, въведено със ЗИД ГПК – ДВ бр. 86/2017 г. Съгласно формираната практика на ВКС, за да е налице очевидна неправилност, тя следва да е съществена до такава степен, че да е възможно да бъде констатирана без необходимост от анализ или излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила или необоснованост. Очевидна неправилност ще е налице при постановен съдебен акт в явно нарушение на закона, респ. на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила, или при явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. В случая, искането за достъп до касационен контрол на посоченото основание е основано на оплаквания, попадащи в обхвата на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, без да е съобразена разликата между очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК и неправилността на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.
Извън това, следва да се отбележи, че въззивното решение е съобразено с константната практика на ВКС, че при спор за причинени вреди от изнесена от журналист информация, съдът е длъжен да изиска от ищеца да посочи, от кои конкретно изрази и действия на журналиста е засегнат. Съответно в мотивите към акта си, с който разрешава спора по същество, съдът е длъжен да посочи, кои от тях представляват твърдения за факти и кои- оценка на фактите. На проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, като те могат да ангажират отговорността на журналиста, само ако позорят адресата и са неверни. Оценките /мненията/ не подлежат на проверка за вярност, тъй като те не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността на журналиста, само ако представляват обида. В мотивите си съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от лицето, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква оценка, съответно дали фактите са позорни и неверни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 Конституцията на РБ. Той трябва да посочи конкретно, кои действия ангажират отговорността на делинквента и кои са правомерно извършени.
Когато журналист изнася засягащи честта на друго лице факти, той трябва да провери тяхната достоверност. Това не важи за мненията, тъй като те не могат да бъдат достоверни или не, а правно значение оценките имат само ако са обидни.
Разпоредбата на чл. 10 от Конвенцията прокламира свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните власти. Нормата не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите. Журналистите не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди и да клеветят. Те следва да ограничат критиките до границите, визирани в чл. 39, ал. 2 Конституцията, а доколкото ги прекрачат, отговарят за причинените вреди / в т.см. – решение № 62/06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., IV г. о.; решение № 85/23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011г., IV г. о., решение № 204/12.06.2015 г. по гр. д. № 7046/2014 г., IV г. о. на ВКС и др./. С въззивното решение е прието, че информацията за ищеца в процесната статия съдържа фактически твърдения /а не оценки или мнения/, които са клеветнически и позорящи, тъй като са неверни и поради това са налице всички предпоставки на закона за ангажиране на деликтната отговорност на издателя на печатното издание.
Ответникът по жалбата е направил искане за присъждане на разноските за настоящата инстанция, което съгласно представения списък по чл.80 ГПК и договор за правна защита и съдействие е основателно и доказано за сумата 500 лева – изплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 738/02.02.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 9871/2017 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „Труд Медиа“ ЕООД, с ЕИК –[ЕИК], представлявано от управителя П. Х. Б., на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на Д. П. Д., с ЕГН – [ЕГН], направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 500 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.