О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 253
София, 12.04.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шести февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №3311 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК , вр. § 74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Постъпила е касационна жалба от Софийски районен съд, чрез процесуален представител Д. – служител с юридическо образование, срещу решение от 28.02.2017г., постановено по в.гр.д.№6772/2016г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 31.03.2016г. по гр.д.№25717/2015г. на Софийски районен съд в обжалванат част за уважаване на предявения от Я. К. К. срещу Софийски районен съд иск с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ за заплащане на сумата 5 000 лв. – обезщетение на неимуществени вреди,ведно със даконната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Я. К. К. не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната част, с която е уважен иска на Я. К. К. срещу Софийски районен съд с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лева, настъпили в резултат от нарушение на правото за разглеждане и решаване на гр.д. №18 276/201З г. на Софийски районен съд, 60-ти състав, в разумен срок съгласно чл.6, §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба до окончателното й изплащане.
Въззивният съд е изложил съображения, че критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение по чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС са посочени примерно в закона /чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ/, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен срок е следният: първо се установява продължителността на релевантния период /началният момент е предприемането на действия за защита, а крайния – постановяването на окончателен акт на съда, с който се слага край на производството/ и след това се преценява дали този период е разумен. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най – бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи. ЕСПЧ е определил като важни няколко фактора, за да се реши дали делото е сложно: естеството на фактите, които следва да бъдат установени, нуждата се получат документи по делото /включително и от чужбина/, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса. При преценка на поведението на жалбоподателя се отчита, че от него не може да се иска да сътрудничи активно за ускоряване на производство, което може да доведе до неговото осъждане, а за преценката на поведението на компетентните органи – голямо значение имат усилията им за ускоряване на производството. Посочено е, че съдебните органи са тези, от които се очаква да следят всички участници в производството да полагат максимални усилия за предотвратяване на ненужно забавяне. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел за неоснователни доводите за липса на процесуална активност, както и за свръхнатовареността. Посочено е, че същите съпоставени със сложността на процесуалните действия, които е следвало да бъдат извършени от съда, дават основание да се приеме, че е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. При определяне на размера на обезщетението е съобразено, че държавата отговоря за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, обезщетението се определя глобално по справедливост /чл. 52 ЗЗД/, като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателната присъда, или производството е прекратено и тежестта на тези, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, в случаите на частично оправдаване, а в т. 11 на Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и прието, че размера на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Посочено е въззивния съд, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат под внимание при определяне на размера, след като обуславят вредите. При определянето на размера на обезщетението съдът се ръководи от принципа на справедливост. С оглед това разбиране, при определяне на този размер съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето /заболяване/, а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. От друга страна, фактори за определяне на обезщетението са продължителността на забавянето на производството, има или влошаване на здравословното състояние, конкретните преживявания на ищеца и др. Тежестта на доказване на тези психически или физически травми е на ищеца. Съдът е посочил, че при отчитане на всички тези предпоставки при определяне на обезщетението справедливият му размер е сумата 5 000лв.
За да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаторът сочи, че въззивното решение е в противоречие със задължителната съдебна практика по следните въпроси: 1“съотносимо ли е определяне на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000лв. за нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок“; 2“следва ли да се представят доказателства и какви точно за извършването на поискани в рамките на производството разноски за юрисконсултско възнаграждение“. Първият от поставените от касатора въпроси не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно приетото в мотивите на ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от знамение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решиение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Съгласно ППВС № 4/1968г. и постановени по реда на чл.290 ГПК съдебни решения, при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите.
Вторият от поставените от касатора въпроси не е разрешен от въззивния съд и не е стоял за разрешаване. Страната не е иницирала производство по чл.248 ГПК за изменение на постановеното първоинстанционно решение в частта за разноските, респ. въззивният съд не е сезиран от нея с жалба срещу такова произнасяне. Поради това неоснователно се сочи противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с приложената от касатора съдебна практика на ВКС.
Касаторът сочи основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: за началния момент за предявяване на иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ. Касаторът сочи, че по този въпрос не намира приложение т.4 от ТР №3/2004г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС, постановено относно началния момент на забавата и съответно на дължимосттна на законната лихва върху обезщетението, както и началния момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане, за вреди от незаконни актове на администрацията и от незаконни актове на правозащитни органи по чл.2, т.2-6 ЗОДВПГ /сега чл.2 ЗОДОВ/. По настоящото дело поставеният от касатора въпрос не е разрешен във въззивното решение, нито е стоял за разрешаване. Във въззивната жалба няма оплакване във връзка с релевирано възражение за погасяване по давност на предявения иска. Законната лихва върху обезщетението е присъдена от датата на исковата молба и не е разрешен и не е стоял за разрешаване също така и въпросът за началния момент на забавата и съответно на дължимосттна на законната лихва върху обезщетението. Т.е. искането от касатора да бъде дадено разрешение на въпросите по т.4 от ТР №3/2004г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС, по отношение на иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, не е относимо към конкретното дело.
С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 28.02.2017г., постановено по в.гр.д.№6772/2016г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: