1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 173
гр. София, 07 март 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3574 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 13842/27.07.2018 г. на Прокуратурата на Република България и касационна жалба вх. №14380/ 06.08.2018 г. на Д. А. Т. – Д. срещу въззивно решение №1842/13.07.2018 г., постановено по възз.гр.д. №684/2018 г. на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна на решение от 10.11.2017 г. по гр.д. № 3652/2016 г. на Софийски градски съд, Прокуратурата е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Д. Д. сумата 15 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 321, ал.3 вр. с чл.255, вр. с чл.253 НК, за което наказателното производство е прекратено; както и сумата от 31 168.74 лв. обезщетение за имуществени вреди, представляващи претърпени загуби в размер на законната лихва за периода 27.08.2010 г. до 10.12.2014 г. от незаконосъобразно изземване и задържане на сумата 70 841 лева. Отхвърлени са искът за неимуществени вреди за разликата до предявения размер от 75 000 лв. и исковете за имуществени вреди за сумите от 143 000 лв. – претърпени загуби от погасяване правата на ищцата по 20 бр. записи на заповед; и за 38 500 лв. – претърпени загуби от погасяване правата на ищцата по 3 бр. договори за заем.
Д. Д. обжалва решението в отхвърлителните му части, като бланкетно сочи, че същото е нищожно и недопустимо. Доводите за неправилност са аргументирани с нарушения на материалния и процесуалния закон. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите за задължението на въззивния съд да съобрази всички факти и обстоятелства, имащи значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди; както и по материалноправния въпрос, свързан с приложението на принципа за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. По тези въпроси се твърди, че въззивното реешение е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика.
Прокуратурата обжалва решението, в частта, с която са уважени претенциите на ищцата. Изложени са доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен с действително претърпените такива от Д.Д., както и че незаконосъобразно съдът е уважил искът за имуществени вреди, произтекли от задържането на сумата 70 841 лв., иззета в хода на наказателното производство и върната на ищцата след приключването му. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като основания за допускане на касационния контрол са посочени хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК по въпросите за задължението на съда да обсъди доказателствата и да изложи мотиви за всички обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди от наказателно преследване и да приложи законовия критерий за справедливост само с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение; както и по въпроса – дължи ли се „възнаградителна или обезпечителна лихва върху паричните суми, иззети по реда на НПК”.
Касационните жалби са допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е приел за установено, че ищцата е привлечена към наказателна отговорност с постановление от 27.08.2010 г., като повдигнатото обвинение е за извършване на тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК – за участие в организирана престъпна група, извършваща престъпления по чл.253, чл.255 и чл.256 НК – пране на пари и престъпления против данъчната система. Задържана е за 72 часа, след което е взета мярка за административна принуда – забрана за напускане пределите на страната за 1 г. и 2 месеца. Други мерки за процесуална принуда не са налагани. Наказателното производство е продължило четири години (само в досъдебна фаза), след което е прекратено с постановление на прокурора, поради недоказаност на обвинението. За този период процесуално-следствени действия с участие на ищцата не са извършвани. Съдът е посочил, че продължителността на производството е в рамките на разумния срок, предвид обема на проверката, която разследващите е следвало да извършат. Установено е и, че от дома и от офиса на ищцата е иззета общо сумата 70 841 лв., която й е върната на 10.12.2014 г. За да приеме, че в случая справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на сумата от 15 000 лв., съдът е посочил, че отчита начина, по който е било осъществено задържането на ищцата – в ранните часове на денонощието от служители на ГД „БОП”, в присъствието на малолетното й дете и болната й майка; при неоправдана употреба на сила от страна на полицаите (в жилището са влезли въоръжени полицаи с качулки, шлемове, щитове, без да има данни, че обвиняемите могат да окажат съпротива при задържането, нито, че същите са въоръжени, респ. представляват реална заплаха за живота или здравето на разследващите органи). В резултат на показния арест, станал достояние на съседи и близки на пострадалата, както и на последвалото наказателно производство, добили публичност чрез медийното им отразяване, съдът е посочил, че Д. е претърпяла негативни изживявания с висок интензитет- силен шок, стрес, уплаха, срам, унижение, притеснение, тревожност, изолирала се от околните, изпаднала в депресивно състояние, не можела да спи, да се храни нормално, наложило се да приема успокоителни медикаменти. Настъпила и криза в консултантския бизнес, с който се занимавала ищцата. След задълбочен и обстоен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че с оглед на конкретно установените в случая негативни изживявания, при съобразяване на личния и социалния статус на ищцата, засягането на честта, достойнството и доброто й име (в личен и професионален аспект), както и претърпените от нея ограничения на личната й свобода, отговорността на прокуратурата за репарация на моралните вреди следва да се ангажира до размера на сумата 15 000 лв. Наличието на причинно-следствена връзка между осъществилия се особен деликтен състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и настъпването на вредите, както и техния вид, характер и интензитет, са подробно обсъдени от въззивния съд при изследване на обстоятелствата, представляващи основанието на предявения иск.
От предявените за разглеждане претенции за имуществени вреди е уважен само искът за присъждане на обезщетение за неоснователно задържаната при обиските сума от 70 481 лв. Съдът е посочил, че вредата в този случай се съизмерва със законната лихва за периода, за който Д. е била лишена от възможността да разполага с парите. Обезщетението е присъдено в размера, установен с приетото заключение на съдебно –икономическата експертиза – за сумата 31 168.74 лв. Другите две претенции за имуществена обезвреда са отхвърлени по съображения, че не е установена причинната връзка между незаконното обвинение и настъпването на вредите.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по двете жалби.
В изложенията на касаторите се съдържа позоваване на необходимостта да се разгледа въпросът за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане – чл.52 ЗЗД, към която норма препраща ЗОДОВ, в неговия процесуалноправен и материалноправен аспект – за задължението на съда да прецени всички конкретни обстоятелства при определяне на справедливо обезщетение по смисъла на закона, както и за критериите, които се съблюдават при определяне размера на това обезщетение.
По същество, поставеният от касаторите въпрос е един и същ – за критериите, които се прилагат при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, поради което отговорът, който се дължи е относим и за двете жалби.
По изведения въпрос обжалваното решение не противоречи на разрешенията, приети в задължителната съдебна практика (в т. ч. и тази, на която се позовават касаторите) – ППВС № 4/ 23.12.1968г., ТР № 3/2004 г. на ОСГК, ТР№1/04.01.2001 г. на ОСГК и множество решения на ВКС, касаещи приложението на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ във вр. чл.52 ЗЗД, постановени по реда на чл.290 ГПК ( напр. – решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. IV г.о., решение № 105/20.04.2016 г. по гр. д. № 4006/2015 г., IV г. о.; решение №189/17.06.2016 г. по гр.д.№1334/2016 г. ІV г.о., решение № 377/22.06.2010 г. по гр.д. №1381/2009 г.; решение № 153/ 10. 05. 2012 по гр. д. № 498/2011 г. , IV г. о.; решение № 187/13.06.2012 г. по гр. д. № 1215/2011г., III г. о.; решение № 832/10.12.2010 г. по гр.д.№ 593/2010 г., IV г.о.; решение №112/14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г., IV г. о. на ВКС и др.). Поради това, не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Постоянна е практиката, че държавата отговаря само за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на установена причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. То се определя глобално по справедливост (чл.52 ЗЗД), като се вземат предвид общата продължителност на наказателното преследване, броя на деянията, за които е повдигнато обвинение, респ. постановената оправдателна присъда; тежестта на тези, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан или производството е прекратено; поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи; както и обстоятелството, че държавата се освобождава от отговорност за вреди, ако единствената причина за увреждането е поведението на гражданина, а отговорността се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат и с оглед особеностите на всеки конкретен случай.
Изяснен е и въпросът, че се допуска нарушение на принципа на чл.52 от ЗЗД, ако при обезщетяване на вреди от незаконно обвинение за престъпление, което обвиняемият не е извършил, съдилищата не преценят вредоносните последици от конкретното обвинение и ограниченията на основни човешки права, съпътстващи незаконно упражнената процесуална принуда. Неоснователното повдигане на обвинение и мерките за процесуална принуда във връзка с него се отчитат, като по справедливост се определя обезщетение за конкретното увреждане на лични неимуществени права на лицето.
В настоящия случай, въззивният съд е обсъдил всичко това, като размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен при съблюдаване на конкретните данни по делото и съобразно обществения критерий за справедливост, както е прието в ППВС № 4/68 г. и чл.52 ЗЗД. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички факти и доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В този смисъл, не кореспондират със съдържанието на въззивното решение доводите в изложенията на касаторите за липса на мотиви на въззивното решение относно всички релевантни за спора обстоятелства и по въпроса за наличието на причинно-следствена връзка между процесното обвинение и претърпените вреди. Въззивният съд е изложил подробни мотиви и се е произнесъл в рамките на процесуалните си задължения по чл.269 ГПК.
По въпроса, поставен в изложението на Прокуратурата, касаещ уважената претенция за имуществени вреди, също не е налице основание за допускане на касационния контрол. Според разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като отговорността е обективна и безвиновна. Съгласно т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи, от което е видно, че за да се присъди обезщетение за имуществени вреди по реда на чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, следва да се установи причинна връзка между вредата и незаконното обвинение в извършване на престъпление. Безпротиворечива е практиката на ВКС, че когато се претендират вреди от неправомерно задържане на парична сума, размерът на вредите се съизмерва с изтеклата законна лихва (чл.86, ал.1 ЗЗД), а ако увреденото лице претендира вреди над този размер, следва да ги докаже ( вж. решение № 281/04.10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010 г., III г. о., решение № 54/13.06.2017 г. по гр.д.№2755/2016 г. ІІІ г.о. на ВКС). Разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД урежда последиците от неизпълнението на всяко изискуемо парично задължение, когато страните не са уговорили друго. Когато неоснователно се задържа парична сума, причинената имуществена вреда – загуби и пропуснати ползи, е в размера на законната лихва за времето на неоснователното задържане. Това е така, защото законна лихва се дължи винаги, когато паричното задължение съществува и е изискуемо, независимо от какво e породено – договор, друга сделка, деликт, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие и други източници. Същото разрешение, според установената съдебна практика важи и за паричната гаранция в наказателното производство, за иззети от обвиненото лице парични суми, когато се установи, че липсва материалноправно основание за предприетите в хода на производството действия.
По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1842 от 13.07.2018 г., постановено по възз.гр.д. №684/2018 г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.