1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 548
гр. София, 02.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1080 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. С., чрез адв. Е. Е., срещу въззивно решение № 365/29.11.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 436/2018 г. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 173/25.04.2018 г. по гр. д. № 189/2017 г. на Районен съд – Сливница. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от жалбоподателя против „НЮ ГРЕЙН“ ЕАД, представлявано от управителя Б. И. Г., искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 10 000 лева по споразумение от 26.10.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба на 31.03.2017 г. до окончателното й изплащане; и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1193,83 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 27.01.2016 г. до 31.03.2017 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания за отмяна по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени доводи, че касационният контрол следва да се допусне на основанията по чл.280, ал. 1, т. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК и по въпроса за задължението на въззивния съд да приложи правилата на тълкуването съгласно чл. 20 ЗЗД, за да издири и изясни действителната обща воля на страните, вложена в договора, като отделните уговорки се тълкуват във връзка едни с други и всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Касаторът сочи, че по този въпрос е налице противоречие с постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по жалбата – „НЮ ГРЕЙН“ ЕАД, представлявано от адв.Л. Л., в писмен отговор изразява становище, че не са налице сочените предпоставки за допускане на касационния контрол.
Касационната жалба е допустима – подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от М. М. С. срещу „НЮ ГРЕЙН“ ЕАД искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено, че на 29.08.2015 г. между ищеца, ответника и други собственици и ползватели на земеделски земи е сключено споразумение за разпределението им за ползване по реда на чл. 37в ЗСПЗЗ за землището на [населено място], [община] за селскостопанската 2015 г. – 2016 г. Посочено е, че масивите за ползване и имотите за ползване са разпределени съобразно посоченото в доброволното споразумение по чл. 37в, ал. 2 ЗСПЗЗ със Заповед № РД-12-С-408/06.10.2015 г. на директора на Областна дирекция „Земеделие“ – Софийска област.
Съдът е посочил, че на 26.10.2015 г. между ищеца М. С. и ответното дружество на 26.10.2015 г. е подписано споразумение с вх. № АР-16-33/26.10.2015 г. на ОСЗ, видно от което страните се договорили ответникът да заплати на ищеца арендни вноски в размер на 25 лева на декар за разликата „от около 400 дка”, превишаваща квотната площ на дружеството по споразумението по чл. 37в, ал. 2 ЗСПЗЗ. Тълкувайки записаното в споразумението от 26.10.2015 г., въззивната инстанция го е определила като спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД. Прието, че споразумението е нищожно и не е породило целените правни последици, тъй като основни елементи от фактическия му състав – цената и квотната площ земеделска земя – са посочени по неясен начин и не могат да бъдат определени, поради липсата на данни и ангажирани от ищеца доказателства за конкретно полагащата му се за ползване земеделска земя, респ. че ответното дружество ползва такава в повече от квотата си за сметка на М.С.. Посочено е, че действителната воля на страните не може да бъде изведена и по реда на тълкуването по чл. 20 ЗЗД, което обуславя извод за нищожност на спогодбата, поради липса на съгласие по съществените й елементи.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице сочените от касаторите предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е обусловил правната воля на въззивната инстанция, но същият е разрешен в съответствие с константната съдебна практика на ВКС, включително цитираната от касатора – решение № 502/26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 г., IV г.о., решение № 430/20.01.2015 г. по гр. д. № 1673/2014 г., IV г.о., решение 106/16.07.2018 г. по гр. д. № 4088/2017 г., III г.о. на ВКС и др. постановени по реда на чл.290 ГПК, поради което поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК не са налице. В съдебната практика на ВКС безпротиворечиво е приемано, че на тълкуване, според критериите на чл. 20 ЗЗД, подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите по чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите; прилагането на критериите по чл. 20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на съглашението и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Договорът не подлежи на тълкуване, когато съдържащите се в него уговорки са ясни и точни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните да се обвържат с определени права и задължения, за да постигнат желан от тях и позволен от закона правен резултат. Като двустранна правна сделка, договорът се сключва със съвпадането на две насрещни волеизявления и правилата за тълкуването му са правила за тълкуване на тези волеизявления. Когато клаузите на сключената сделка са неясни или двусмислени, налагащи по необходимост да бъде издирена истинската обща воля на съконтрахентите, решаващият съд следва да приложи общото тълкувателно правило, уредено в чл. 20 ЗЗД, но като допълващ фактор трябва да отчете, съпостави и анализира обкръжаващите сключването на договора факти, в които се включват съществуващите облигационни отношения между страните и обикновените човешки презумпции.
В случая, въззивната инстанция е съобразила тези основни положения. Тълкувайки уговорките в процесното споразумение от 26.10.2015 г., сключено между страните след постигнатото споразумение за разпределение на земеделски земи в масиви за ползване по реда на чл. 37в ЗСПЗЗ в землището на [населено място], [община] за селскостопанската 2015 г. – 2016 г., съдът е приел, че твърдяната от ищеца разлика „в минус” в квотната му площ не може да бъде конкретно определена (респ. страната не е ангажирала надлежни доказателства), което води до невъзможност за формиране на обща цена за ползването й от ответника. В тази насока и самият ищец в исковата си молба, както и във въззивната си жалба е изложил доводи, че за ползване му се „полагали с около 558 дка повече” от разпределените му със споразумението по чл. 37в ЗСПЗЗ, докато посочената в споразумението от 26.10.2015 г. площ е „около 400 дка”. Ако М.С. е имал претенции относно размера на разпределената му за ползване земеделска земя, не става ясно защо е подписал споразумението по чл.37в ЗСПЗЗ, откъдето също не може да се установи твърдяното несъответствие между правото му да ползва в повече земеделски земи и разпределянето за ползване на тази разлика в полза на ответното дружество. Като е обсъдил всички доказателства по делото поотделно и в съвкупност, както и доводите и възраженията на страните, съдът е формирал крайния си извод за неоснователност на претенциите. Несъгласието на касатора с извършения от съда анализ и оценка на доказателствата, в т.ч. с достигнатите изводи в резултат на тълкуването, съобразно чл.20 ЗЗД, на споразумението от 26.10.2015 г., касаят обосноваността по смисъла на чл.281, т.3 ГПК на съдебния акт, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – не е аргументирано от жалбоподателя и не се установява и при служебната проверка, която ВКС е задължен да извърши. Видно от изложеното по-горе, посоченият от касатора правен въпрос не обуславя очевидна неправилност на решението, тъй като е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика на ВКС. Не могат да се изведат и служебно въпроси, обуславящи очевидната неправилност на въззивното решение, доколкото поначало касационният съд съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК е обвързан от посочените основания в касационната жалба. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то от ГПК изисква неправилността на съдебното решение да бъде очевидна, т. е. да може да бъде констатирана, без да се налага в производството по чл. 288 ГПК съдът да прави преценка на дейността на въззивния съд по анализа и оценката на събраните доказателства, дали въз основа на това правилно е установена фактическата обстановка по делото, а оттам – правилно ли е приложен законът, допуснати ли са съществени нарушения на процесуални правила и обосновано ли е решението. Предвид това, поддържаната предпоставка по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК за селектиране на жалбата, не се установява.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 365 от 29.11.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 436/2018 г. по описа на Софийския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.