5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 698
гр. София, 22.10. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 1660 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „П. (Ю.) лимитед“ – клон България, представлявано от адв. И. К., срещу въззивно решение № 160/08.01.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 5573/ 2017г. на Софийския градски съд, с което след като е потвърдено решение № 20928/15.12.2016 г. по гр. д. № 50983/2016 г. на Софийския районен съд, са уважени предявените от П. С. Я. искове с правно основание чл.344, ал.1, т. 1 и т. 2 от КТ.
В касационната жалба са изложени доводи, че решението на СГС е постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281, т. 3 ГПК.
В изложението си по чл.284, ал.3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК и касационният контрол следва да се допусне по следните въпроси: 1/проведеният индивидуален разговор със служителя относно предстоящото закриване на част от предприятието, като основание за предстоящото уволнение, представлява ли отправено запитване от работодателя за наличие на закрила по чл. 333, ал. 3 КТ, след като законът не е уредил изрично такова изискване, а още по-малко форма, в която то да бъде обективирано; 2/ ако служителят се е ползвал от специалната закрила при уволнение по чл.333, ал.3 КТ, но в същото време е затаил истината, работодателят носи ли отговорност за нарушение на нормата на чл.333, ал. 3 КТ; 3/ следва ли при наведени доводи за злоупотреба с права, първоинстанционният съд да разпредели доказателствената тежест и ако това не е направено, допустимо ли е въззивната инстанция да откаже събирането на такива доказателства, поради преклудирането им; 4/ приложима ли е защитата по чл. 333, ал. 3 КТ в случай на уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 1 КТ – поради закриване на част от предприятието, след като обективно не може да се предложи на синдикалния ръководител друга длъжност предвид липса на такава.
Касаторът поддържа и основанието по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК за селектиране на жалбата, като сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно. В тази връзка са изложени доводи, че изводът за незаконност на уволнителната заповед е неправилен, защото ищецът не се е ползвал със специалната закрила по чл. 333, ал. 3 КТ, доколкото не е съобщил, че членува в синдикална организация, в която заема ръководна длъжност; че въззивният съд е игнорирал аргумента на ответника за злоупотреба с права и не е разпределил доказателствената тежест относно това твърдение; че въззивната инстанция в нарушение на процесуалните правила е отхвърлила като преклудирано искането за събиране на доказателства от страна на ответника.
Ответникът по жалбата П. Я., представляван от адв.М. П., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол. Претендира присъждане на разноските за тази инстанция.
Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.
В обжалваното решение въззивният съд е посочил, че основният спорен по делото въпрос е – дали към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, ищецът П. Я., заемащ длъжността „специалист продажби ИТ”, се е ползвал със закрилата по чл.333, ал.3 КТ. Обсъждайки доводите и възраженията на страните, съдът е счел, че уволнението е незаконосъобразно, тъй като с оглед ангажираните от ищеца доказателства безспорно се установява фактът, че Я. е бивш председател на учредената на 07.03.2016 г. синдикална секция в предприятието. На 12.04.2016 г. ищецът се оттеглил от функциите на синдикален ръководител, а уволнението му е извършено в закриляния с нормата на чл.333, ал.3 КТ 6- месечен период – оспорената заповед е издадена на 04.07.2016 г. Въззивният съд е приел, че като член на синдикално ръководство по смисъла на §1, т.6 от ДР на КТ и за да бъде законно прекратяването на трудовото правоотношение с Я., преди извършване на уволнителното волеизявление работодателят е следвало да вземе съгласие от компетентния синдикален орган. Между страните не е имало спор, че такова съгласие не е искано. По доводите на работодателя, че служителят не го е уведомил за наличието на закрила, съдът е посочил, че ответникът не е поискал такава информация. Направен е извод, че закрилата по чл.333, ал.3 КТ има обективен характер и отпада само тогава, когато след отправено запитване, работникът/служителят затаи истината и не информира работодателя за това обстоятелство. Когато обаче, запитване не е отправено, закрилата има действие и извършеното уволнение, без тя да бъде преодоляна, е незаконно. Въззивният съд е отказал да събере пред себе си поисканите с въззивната жалба доказателства, като е посочил /определение от 13.09.2017 г. по въззивното дело/, че счита същите за ирелевантни, тъй като доводите на ответната страна за злоупотреба с права по същество касаят легитимността на учредената синдикална организация, което обстоятелство от една страна – не подлежи на съдебен контрол; а от друга – с представените по делото документи /учредителен протокол от 07.03.2016 г., заявление за регистрация и удостоверение от КТ „Подкрепа” /, се установява учредяването на синдикалната секция и заеманата от ищеца в нея ръководна длъжност.
При тези решаващи мотиви на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за селектиране на жалбата.
Първите два въпроса в изложението, доколкото /уточнени от състава на ВКС/ касаят приложението на нормата на чл.333, ал.3 КТ, са обуславящи, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, в т.ч. и с тази, цитирана от касатора.
В соченото от жалбоподателя решение № 66/ 12.02.2014 г. по гр.д.№ 5417/2013 г., ІV г.о. на ВКС, е прието, че при всяко прекратяване на трудовото правоотношение в случаите, при които е предвидена закрила, работодателят има задължение да се информира за наличието на такава, с оглед спазване изискванията на чл.333, ал.3 КТ. Закрилата е приложима в случаите, когато при отправено от работодателя запитване, работникът или служителят е дал отговор. Когато работникът или служителят не даде отговор на запитването, работодателят не е обвързан от спазването на чл. 333, ал. 3 КТ. В случай, че незнанието на работодателя е резултат на липса на отправено питане до работника или служителя за наличието на закрила, включително и такава по чл. 333, ал. 3 КТ, то тогава работникът се ползва от закрилата. Ако незнанието на работодателя произхожда от липса на отговор от страна на работника или служителя, след отправено до него питане за закрила, то тогава работодателят не носи отговорност при наведен довод за отговорност, поради нарушение на чл. 333, ал. 3 КТ. С цитираното решение на ВКС не е даван отговор на въпроса – представлява ли отправено запитване за наличие на обстоятелства, обуславящи закрила по чл.333, ал.3 КТ, проведен с работника предварителен разговор, в който работодателят го е уведомил за предстоящото уволнение и бъдещо преструктуриране дейността на предприятието, а работникът не му е съобщил обстоятелствата, въз основа на които се ползва от синдикална закрила. Поради това, първите два въпроса в изложението не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а напротив – дадените от съда по същество разрешения съответстват на тълкуването, възприето в тази трайна практика. Уведомяването на работника за предстоящото му уволнение не е въпрос, а съобщение и не би могло да се приравни на запитване ползва ли се същият от закрила при уволнение, нито да се тълкува в смисъл, че лицето умишлено затаява информация, касаеща членството му в синдикална организация.
Третият и четвъртият въпроси в изложението нямат претендираното от касатора значение и също не могат да обосноват предпоставките за селектиране на жалбата. Въпросът /№ 4/ – приложима ли е защитата по чл.333, ал.3 КТ в случай на уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 1 КТ, поради закриване на част от предприятието, след като липсва и обективно не може да се предложи на синдикалния ръководител друга длъжност – е изцяло неотносим, тъй като такъв въпрос не е стоял за разрешаване пред въззивния съд и по него той не се е произнасял.
Процесуалноправният въпрос, касаещ правомощията на въззивната инстанция в случаите, когато страната се позовава на допуснато от първоинстанционния съд нарушение при разпределянето на доказателствената тежест в процеса и в резултат на това твърди, че определени факти и обстоятелства по делото са останали неустановени и недоказани, също е неотносим. Искането за събиране на нови доказателства, направено с въззивната жалба, е отхвърлено от въззивния съд с решаващото съображение, че поисканите доказателства освен, че не касаят новооткрити обстоятелства, са неотносими за спора, тъй като извън предмета на съдебния контрол е проверката за „легитимност” на учредената в предприятието на работодателя синдикална организация. При възприетото становище за неотносимост на доказателствените искания, без правно значение е въпросът дали въззивната инстанция е имала задължение със свои действия да поправи допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения, доколкото въобще биха могли да се твърдят такива във връзка със несъбиране на ирелевантни за спора доказателства.
Релевираното от касатора основание по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение също не се установява. Цитираната разпоредба /с която са въведени нови основания за селекция на касационните жалби – ЗИД на ГПК, обн. ДВ бр.86/27.10.2017 г./ предвижда, че касационният контрол следва да се допусне при „очевидна неправилност” на обжалваното съдебно решение, т.е. неправилност, която в предварителната фаза по чл.288 ГПК може да бъде констатирана от ВКС, без да се налага да се прави анализ, преценка или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, или необоснованост. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост, които имат за последица постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая, нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в изложението към касационната жалба пороци на въззивното решение не може да се обоснове наличието на очевидна неправилност. Доводите и аргументацията, с които касаторът е обосновал поддържаните основания за селекция по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, са същите, с които се поддържа и тезата за очевидна неправилност на въззивното решение – твърденията са за неправилно приложение на материалния /чл.333, ал.3 КТ/ и процесуалния закон /необсъждане на доводи, възражения и недопускане на доказателства/.
Предвид изложеното, не са налице предпоставки за допускането на касационния контрол. При този изход на делото, на ответната страна се дължи заплащане на разноските за настоящата инстанция, които възлизат на сумата 600 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 160 от 08.01.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 5573/ 2017г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „П. (Ю.) лимитед“ – клон България, със седалище – [населено място], район „Л.”, [улица], офис 8, с ЕИК –[ЕИК], представлявано от К. Т., на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на П. С. Я. от [населено място],[жк][жилищен адрес] вх.”Е”, ап.93, разноски за тази инстанция в размер на сумата 600 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.