О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 438
София, 29 ноември 2018 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова частно гражданско дело № 805 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. Д. Н. от [населено място], чрез процесуален представител адв.Т., против определение № 4215/22.12.2017г., постановено по ч.гр.д. № 4946/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено определение от 25.07.2017г. по гр.д. № 11291/2014г. на Софийски градски съд, в частта, с която е прекратено производството по предявения от А. Д. Н. срещу Върховния касационен съд иск за обезсилване на решение № 514 от 06.12.2011 г. по гр.д. № 905/2010 г. на ВКС, ІVг.о.; потвърдено е определението в останалата му част, с която е прекратено производството по предявените от А. Д. Н. срещу Върховния касационен съд искове за заплащане на обезщетения за вреди от нарушения на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията от влязло в сила решение № 514 от 06.12.2011 г. по гр.д. № 905/2010 г. на ВКС, ІV г.о.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното определение поради незаконосъобразност и необоснованост и се твърди, че същото е постановено в противоречие с нормите за справедливост. Иска се неговата отмяна на определението и постановяване на решение по същество на спора.
Жалбоподателката счита, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззиното определение. Твърди, че атакуваният съдебен акт е постановен в противоречие на т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Формулирани са следните въпроси: 1/“Следва ли ВКС да отговаря за вредите, които е нанесъл на граждани със свое недопустимо или нищожно съдебно решение? Следва ли да се изключи отговорността на съда за възмездяване на причинените от него щети?“ и 2/“Длъжен ли е съдът служебно да се позове на нищожен или недопустим акт на съда, който има обуславящо значение за изхода на делото?“.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна по жалбата – Върховен касационен съд.
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното:
С въззивното определение е обезсилено първоинстанционното определение, в частта, с която е прекратено производството по предявения от А. Д. Н. срещу Върховния касационен съд иск за обезсилване на решение № 514 от 06.12.2011г. по гр.д.№ 905/2010г. на ВКС, ІVг.о. Изложени са съображенията на въззивния съд, че такъв иск не е предмет на разглеждане в производството, не е предявен с исковата молба, а с необжалваемо определение на съда е отказано включването му в спорния предмет по делото предвид отхвърлянето на искането за допускане изменение на исковете чрез последващото евентуално съединяване на визирания иск с предявените такива за заплащане на обезщетения.
С въззивното определение е потвърдено първоинстанционното определение в останалата му част, с която е прекратено производството по предявените от А. Д. Н. срещу Върховния касационен съд искове за заплащане на обезщетения за вреди от нарушения на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията от влязло в сила решение № 514 от 06.12.2011 г. по гр.д. № 905/2010г. на ВКС, ІV г.о.
Въззивният съд е приел, че са недопустими исковете за обезщетяване на вреди от нарушения на Конвенцията и протокол към нея от недопустимо съдебно решение на национална юрисдикция, разглеждаща делото като последна инстанция, по съображения, че Конвенцията е международен договор, който е част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които му противоречат /чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България/. ЕКПЧ не е акт на първичното и вторичното право на Европейския съюз. Като част от вътрешното право на Република България Конвенцията следва да бъде съобразявана от съдилищата при постановяване на техните актове, независимо дали някоя от страните изрично се е позовала на този международен договор. По правило пороците на съдебните актове, постановени в исков граждански процес, включително недопустимостта им се отстранява по реда на инстанционния контрол, или на предвидените в националния закон извънредни способи. С нормата на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК е регламентирано основание за отмяна на влязло в сила решение, когато Европейският съд по правата на човека /ЕСПЧ/ с окончателно решение е установил нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея. Касае се до специално уреден извънреден процесуален способ за защита срещу съдебни актове, постановени в нарушение на Конвенцията, или до осигуряване ефективността на регламентацията на правата по визирания международен договор на национално ниво. ЕСПЧ е създаден, за да се осигури спазването на задълженията, поети от договарящите страни по силата на Конвенцията и протоколите към нея и е постоянно действащ /чл. 19 от Конвенцията/. Съгласно чл. 32, пар. 1 юрисдикцията на съда се разпростира върху всички въпроси, засягащи тълкуването и прилагането на Конвенцията и на протоколите към нея, отнесени до него в съответствие с чл.чл. 33, 34, 46 и 47, тоест и по отношение на разглеждането на индивидуални жалби по чл. 34 от всяко лице, неправителстствена организация или група лица, които твърдят, че са жертва на нарушение от страна на някоя от договарящите страни на правата по международния договор. Посочено е от съда, че в националното законодателство, в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди са предвидени конкретни основания за отговорност на държавата за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда /чл. 2 от цитирания нормативен акт/, включително в хипотезите на нарушения на права, защитени по Конвенцията – чл. 2, т. 1 и 2 ЗОДОВ. Цитираният нормативен акт в чл. 2б урежда и отговорността на органите на съдебната власт за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, пар. 1 от Конвенцията. Съгласно Тълкувателно решение № 5 от 15. 06. 2015 г. на ВКС по т. д. № 5/2013 г., ОСГК съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл. 2 ЗОДОВ само в случаите по ал. 1, т. 4 и 5 за прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно. Съдът представлява държавата по отношение на разписаната в закона отговорност за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок във визираната по-горе хипотеза.
При тези разяснения въззивният съд е приел, че е недопустимо инцидентното констатиране по повод на иск за вреди от правораздавателна дейност, в частност влязъл в сила съдебен акт на национална юрисдикция, разглеждащ делото като последна инстанция, на порок на съдебния акт, включително неправилност и недопустимост, вследствие нарушаване на нормите на Конвенцията и протоколите към нея, както и производството по искове за заплащане на обезщетения за такива вреди. Посочено е, че това е така, тъй като подобна констатация би влязла в противоречие с последиците на решението, в частност със силата на пресъдено нещо на съдебния акт /чл.чл. 297 и 298 ГПК/ и с принципа на чл. 297 ГПК – за задължителност на влязлото в сила решение не само по отношение на страните по него и за постановилия го съд, но и за всички съдилища, учреждения и общини в РБ. Посочено е, че от друга страна, изводът за недопустимост на такива искове е пряко следствие от липсата на уредба в националното законодателство на отговорността на държавата за вреди от нарушение на Конвенцията и протоколите към нея от съдебни решения на последна съдебна инстанция и от регламентирания извънреден способ за отмяна на такива решения по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК. Подчертано е, че именно с оглед визираното основание за отмяна не биха могли да бъдат споделени доводите на ищцата, че единственият й път за защита е чрез предявяване на исковете за обезщетяване на вредите й от влезлия в сила съдебен акт, нарушаващ правата й по Конвенцията. Съобразно изложеното при изчерпването на вътрешноправните средства за защита – влизане в сила на съдебното решение по предявения срещу ищцата иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, липсата на позоваване на отговорност на държавата по чл. 2 или чл. 2б на ЗОДОВ с оглед очертания предмет на спорните права и предвид твърденията за нарушения на правата на Н. по Конвенцията и по чл. 1 на Протокол № 1 от недопустим съдебен акт на ВКС ищцата следва да сезира ЕСПЧ, компетентен да установи нарушенията по повод осъществената правораздавателна дейност, и при евентуално положително решение на същия съд, установяващо твърдените нарушения, да се възползва от предвидения извънреден способ за отмяна по ГПК. Посочено е, че в случая се касае до регламентация на извънреден способ за отмяна при установено нарушение на Конвенцията и протоколите към нея с окончателно решение на ЕСПЧ, какъвто не съществува при наличие на съдебно решение на национална юрисдикция, разглеждаща делото като последна инстанция, постановено в нарушение на правото на ЕС. Посочено е, че тази липса предопределя и допустимостта на защитата с искове за отговорност на държавата за вреди от нарушение на общностното право от съдебно решение на последна инстанция, разяснена в определение № 1507 от 6. 05. 2015 г. по ч. гр. д. № 769/2015 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о.
Тъй като се иска допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.2, предл. трето ГПК /нова, бр.87 от 2017г./ с изложени съображения на страната за това, с определение № 274 от 10.08.2018 г. по настоящото дело производството е спряно на основание чл. 226, ал. 1, т. 6 ГПК до приключване на производството по к.д. № 10/2018 г. на Конституционния съд на РБ. С решение № 15 от 06.11.2018 г. по к.д. № 10/2018 г. Конституционният съд на РБ отхвърли искането за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 280, ал. 3, предл. трето ГПК като неоснователно, поради което е налице основание за възобновяване на производството по настоящото частно гражданско дело.
Настоящият състав намира, че с оглед съдържанието на разпоредбите, регламентиращи критериите за достъп до касационно обжалване, на първо място следва се произнесе за наличие на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Атакуваното определение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Същото не е и очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.
Съгласно разпоредбата на чл.132 ал.1 Конституцията на РБ, при осъществяването на съдебната власт магистратите не носят гражданска отговорност за техните служебни действия, освен ако извършеното от тях не съставлява умишлено престъпление от общ характер. С тази конституционна разпоредба се урежда т.нар. функционален имунитет на магистрата, който гарантира гражданската неотговорност на действащия съдия, прокурор или следовател за действия, извършени от него при изпълнение на служебните му задължения и за постановените от него актове, освен при изрично предвидени от закона изключения – извършеното да представлява умишлено престъпление от общ характер, като в такъв случай процесуалната реализация на отговорността по отношение на магистрата следва да се развие по общия ред. Уреденият функционален имунитет е гаранция за свободното упражняване на магистратската дейност, като на магистрата се гарантира възможност да правораздава – да тълкува и прилага закона по отделните казуси съобразно своето тълкуване на законовите разпоредби, вътрешното си убеждение и доказателствата по делото. Съобразно цитираната конституционна разпоредба магистрат може да носи гражданска и имуществена отговорност на общо основание само за действия, извън кръга на служебните му ангажименти или ако отговорността е породена или е последица от действия, представляващи умишлено престъпление от общ характер.
В настоящия случай, Върховният касационен съд не е работодател на съдиите, постановили решение № 514 от 06.12.2011 г. по гр.д. № 905/2010 г. на ВКС, ІVг.о., така че дори хипотетично не е възможно ангажирането на отговорността му по чл. 49 ЗЗД.
В допълнение следва да се посочи, че искове за вреди от магистрати, причинени от техни действия и бездействия в това им качество са допустими, само при условие, че е налице влязла в сила присъда за това, че извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Конституционната забрана за търсене на отговорност от магистратите за извършени от тях действия/бездействия при изпълнение на служебните им задължения, изключва противоправния им характер, извън изрично предвидената хипотеза, при извършено умишлено престъпление.
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материално-правен или процесуално-правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актове на КС или на СЕС или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. За да отговаря на изискванията за общо основание за допускане до касационна проверка поставеният въпрос не следва да се отнася до правилността на обжалваното определение, до възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или до обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Ето защо първият въпрос не отговаря на изискванията за общо основание. Питането дали съдебен орган е процесуално и материално легитимиран да отговаря за вреди от порочни негови актове засяга правилността на атакуваното определение. Въззивният съд, извършвайки цялостен и обснован анализ на нормативната уредба и съдебната практика, е достигнал до извода, че ВКС не е надлежен ответник като процесуален субституент на държавата в хипотеза на ЗОДОВ, нито може да отговаря за вреди по общия ред, предвиден в ЗЗД. Крайният извод на съда е, че исковете за обезщетяване на вреди от нарушения на ЕКПЧ и протоколите към нея от недопустимо съдебно решение на национална юрисдикция, разглеждаща делото като последна инстанция, са недопустими. С така повдигнатия въпрос се иска да се даде различно разрешение относно допустимостта на исковете и по същество пререшаване на въпроса. В този ред на мисли на него може да бъде отговорено едва при разглеждане на частната касационна жалба, само ако бъде допуснато обжалваното определение до касационно обжалване.
Вторият въпрос също не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Решаващите изводи в атакуваното определение са обусловени от преценката за липса на правен ред за разглеждане на предявените от А. Д. Н. против Върховен касационен съд искове. Действително съгласно чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат всяка отправена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, но само когато е налице законоустановена процедура. Съдът не може „служебно да се позове на нищожен или недопустим акт на съда“, за да разгледа една изначално недопустима искова молба. Твърдението на жалбоподателката за невъзможност за приложение на една или друга процедура поради пропускане на сроковете, не е годно да обуслови допустимост на исковата ? претенция.
В заключение на изложеното следва да се посочи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по ч.гр.д.№805/2018г. по описа на Върховния касационен съд , ІІІг.о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 4215/02.12.2017 г. по възз.ч.гр.д. № 4946/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: