5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 92
гр. София, 04.02.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2688 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ВДК–РАК–93“ ЕООД, представлявано от управителя Д. С., чрез адв. К. С., срещу въззивно решение № 125/15.01.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 4930/2018 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 4703/11.07.2018 г. по гр.д. № 12172/2015 г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД да заплати на Министерство на вътрешните работи (МВР) сумата 58 702,82 лв., представляваща обезщетение за ползване без правно основание на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица] – колонада, за периода от 21.10.2011 г. до 28.09.2015 г., със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба (28.09.2015 г.) до окончателното й изплащане; а на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – да заплати общо сумата от 8 632,82 лв., представляваща обезщетения в размер на законната лихва за различни периоди от 01.06.2014 г. до 27.09.2015 г., както и сумата 5 311,57 лева – разноски по делото. Въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителните му части по предявените искове не е обжалвано и е влязло в сила. Решението е постановено при участието на трети лица – помагачи на страната на ответника „ВДК – РАК – 93“ ЕООД – „Спортни имоти Левски“ ЕООД и Сдружение с нестопанска цел „Спортен клуб – Левски“.
Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са развити доводи за допускане на касационното обжалване на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите : 1.валиден ли е договор за наем, сключен с несобственик; 2. следва ли при иск по чл. 59 ЗЗД ищецът да докаже причинната връзка между обедняването си и обогатяването на ответника, или тя се предполага във всички случаи, когато е налице ползване на вещ от несобственик; 3. при сключен договор за наем с несобственик на вещта, кой е пасивно легитимиран да отговаря по предявения от собственика иск по чл. 59 ЗЗД – несобственикът – наемодател, който събира гражданските плодове от отдадения под наем имот, или наемателят (трето лице), който е плащал наемна цена на наемодателя си; 4.как абсолютното право на собственост върху един имот ще бъде защитено и упражнено, при наличие на валиден и непрекратен договор за наем за същия имот; 5. необходимо ли е в такава хипотеза собственикът на вещта да е предявил иск по чл.108 ЗС, за да може да иска от наемателя плащане на обезщетение за ползването на имота без основание. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК се поддържа с доводи, че въззивното решение е постановено в явно противоречие на закона и в нарушение на основни логически правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Сочи се противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първия въпрос – с решение № 725/04.11.2008 г. по т.д. № 163/2008 г., II т.о. и решение № 531/06.02.2012 г. по гр.д. № 810/2010 г., IV г.о. на ВКС; по втория въпрос – с решение № 190/12.12.2017 г. по т.д. № 512/2017 г., I т.о. и решение № 67/05.04.2016 г. по гр.д. № 4147/2015 г., IV г.о.; по третия въпрос – с решение № 190/12.12.2017 г. по т.д. № 512/2017 г., I т.о., решение № 88/28.08.2017 г. по т.д. № 834/2016 г., II т.о., решение № 262/ 22.02.2013 г. по гр.д. № 1480/2011 г., III г.о. и решение № 73/07.06.2017 г. по гр.д. № 3034/2016 г., III г.о. на ВКС. Основанието по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа по четвърти и пети въпрос, поради липса на съдебна практика относно начина на уреждане отношенията между собственика на една вещ и наемателя, сключил действителен договор за наем за вещта с трето лице-несобственик.
Ответникът по жалбата – Министерство на вътрешните работи, в срока по чл. 287 ГПК, не е подал писмен отговор.
Третите лица – помагачи „Спортни имоти Левски“ ЕООД и Сдружение с нестопанска цел „Спортен клуб – Левски“ също не са подали писмени отговори.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение Софийски апелативен съд се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Приел е за безспорно по делото, че въз основа на договор за наем от 21.10.2011 г., сключен между „Спортни имоти Левски“ ЕООД, като наемодател, и „ВДК–РАК–93“ ЕООД – наемател, на последния е предоставено за временно и възмездно ползване помещение, находящо се в [населено място], [улица] – колонада, с предназначение да се ползва за букмейкърски пункт или хазартна дейност към „Еврофутбол“ ООД. Безспорно установено е и обстоятелството, че страните са били обвързани от действието на договора към м. 09.2015 г.
Въз основа на представени по делото Акт за публична държавна собственост № 07689/10.02.2011 г., с който като публична държавна собственост е актуван имот, представляващ Спортен комплекс „Г. А.“ ( „Г.“), част от който е и помещението, предмет на договора за наем от 21.10.2011 г., и влязла в сила Заповед № РД – 15 – 150/16.05.2000 г. на областния управител на област София, с която се отменят актове за публична общинска собственост, съставени за процесния имот, съдът е приел, че същият до разрешаването на евентуален спор за материално право между държавата и общината съставлява вещ – държавна собственост (чл. 79, ал. 1 и ал. 3 ЗДС). Позовавайки се на правилото по чл. 179 ГПК за обвързващата материална доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи, в това число и на актовете за държавна собственост, както и на разпоредбата по чл.114 ППЗДС, съгласно която „обстоятелства, констатирани в акта за държавна собственост, съставен по надлежния ред, имат доказателствена сила до доказване на противното“, Софийският апелативен съд е намерил, че ищецът МВР притежава активна процесуална легитимация да претендира обезщетение за лишаването му от правото да ползва процесния имот, тъй като на него му е предоставено правото на оперативно управление върху недвижим имот – държавна собственост. За основателни са приети възраженията на ответника, свързани със статута на спортния комплекс, част от който е процесният имот. Съобразявайки, че същият не служи за упражняване властническите правомощия на МВР в съответствие с изискванията на чл. 2, ал. 2, т. 4 ЗДС, съдът е приел, че имотът не е публична държавна собственост, поради което и размерът на евентуалното обезщетение за ползването му без правно основание следва да се определи по общите правила, а не по специалния ред на чл. 41 ППЗДС, приложим единствено по отношение обекти – публична държавна собственост.
След анализ и оценка на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, е установил правно релевантните за спорното право факти – че ответникът по делото е ползвал без основание процесния имот и че в резултат на тези действия ищецът е бил лишен от възможността да ползва имота си, или да реализира доходи от него. Ползването е осъществявано без правно основание, тъй като ответникът е получил фактическата власт върху имота въз основа на договор за наем, сключен с трето лице – несобственик. Видно от приложения по делото договор за съвместна експлоатация и организиране управлението и издръжката на спортни обекти от 18.04.1994 г., сключен между МВР и „Спортен клуб – Левски“, на последния не е предоставено правото едолично да сключва договори за възмездно или безвъзмездно ползване на спортните обекти, а за това е необходимо съгласието на представител на МВР. Допълнително е посочено, че цитираният договор за съвместна дейност е прекратен към 21.10.2011 г. (датата на договора за наем). В този смисъл, за неоснователни са счетени възраженията, че обогатяване за ответника не е налице, тъй като ползването е осъществявано на възмездно правно основание и наемната цена е плащана редовно на наемодателя. Прието е, че доколкото за изследвания период ищецът е бил лишен от правото да ползва имота, за същия е налице обедняване по смисъла на чл. 59, ал. 1 ЗДД свързано с неоснователно обогатяване на реално ползващото имота лице. Наличието на валидно облигационно отношение в периода 21.10.2011 г. – 30.09.2015 г. с трето за процеса лице не съставлява основание за ползването на имота, противопоставимо на действителния собственик – държавата, чиято собственост върху Спортен комплекс „Г. А.“ е установена и която е предоставила имота за управление на ищеца МВР, съгласно записаното в т. 10 от Акта за публична държавна собственост № 07689/ 10.02.2011 г. Съгласно кредитираното заключение на допълнителната СТЕ, изготвено при изследване на реални офертни цени на сходни обекти с максимално близка търговска дейност с тази на процесното помещение, съдът е уважил претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за периода от 21.10.2011 г. до 29.09.2015 г. за сумата от 58 702,82 лв., а за разликата до претендирания размер от 117 227,36 лв. я е отхвърлил като неоснователна. За периода от 01.05.2011 г. – 20.10.2011 г., поради липса на доказателства за ползване на процесния имот от страна на ответника, искът е отхвърлен като недоказан. Предвид извода за основателност на главния иск, уважена е и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като ответникът е осъден да заплати общо обезщетение в размер на 8 632,82 лв. за периода от датата на нотариалната покана – м.06.2014 г. – до м.09.2015 г.
При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че са налице предпоставки за допускане на касационния контрол по втория и третия въпроси в изложението, които уточнени и обобщени касаят причинната връзка между обедняването и обогатяването при предявен иск по чл.59 ЗЗД от лице, претендиращо самостоятелни права върху недвижима вещ и лишено от възможността да я ползва, в случая, когато вещта се ползва по сключен договор за наем от наемател, заплащал наемна цена на трето лице наемодател- несобственик на вещта. Касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за противоречие на въззивното решение с ППВС №1/1979 г. и цитираната по втори и трети въпрос в изложението на касатора практика на ВКС. Останалите въпроси в изложението – №1, №4 и №5 – са неотносими, тъй като не са имали значение при формиране решаващата воля на съда.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 125/15.01.2019 г., постановено по възз.гр.д.№ 4930/2018 г. на Софийския апелативен съд.
УКАЗВА на касатора „ВДК–РАК–93“ ЕООД, представлявано от управителя Д. С.,чрез адв. К. С., че в едноседмичен срок от получаване на съобщението следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 1 346.71 лева. В противен случай жалбата ще бъде върната и производството прекратено.
В зависимост от изпълнението на указанията, делото да се докладва на Председателя на Трето гражданско отделение за насрочване, или на съдията – докладчик за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.