О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 386
София, 22.10.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова частно гражданско дело № 3517 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 18651/21.06.2018 г., подадена от М. Н. Д. чрез процесуалния представител ? адв. И. В., против определение № 1322/29.05.2018 г. по възз.ч.гр.д. № 833/2018 г. по описа на Окръжен съд-Варна, с което е потвърдено определение № 1665/08.02.2018 г., постановено по гр.д. № 7828/2017 г. по описа на Районен съд – Варна в частта, с която е прекратено производството по делото и М. Н. Д. е осъдена да заплати разноски.
Жалбоподателката навежда доводи за неправилност на атакуваното определение, твърди, че същото е незаконосъобразно и необосновано и иска неговата отмяна. Счита, че е налице основание за спиране на производството по делото до постановяване на тълкувателно решение по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС.
В изпълнение на дадени указания от администриращия съд са приложени „основания за касационно обжалване“. Твърди се, че въпросът „Съставлява ли решението по частичен иск сила на присъдено нещо досежно последващ иск за останалата част от вземането?“ е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Аргументирано е, че в практика на ВКС се застъпва становището, че съдебното решение за уважаване на частичен иск установява със сила на пресъдено нещо само предявената част на спорното право, при предявен иск за горницата над уважената част ищецът не може да се позовава на формираната по друго дело сила на присъдено нещо, а следва да проведе пълно доказване на основателността на претенцията си, като са посочени съдебни актове в този смисъл – решение № 539/07.07.2010 г. по гр.д. № 635/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 167/25.03.2011 г. по гр.д. № 364/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 275/06.01.2016 г. по гр.д. № 2042/2015 г. по описа на ВКС, III г.о., определение № 224/15.05.2015 г. по ч.гр.д. № 1981/2015 г. на ВКС, I г.о.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК са постъпили писмени отговори от насрещните страни по жалбата – [фирма] и [фирма]. Насрещните страни поддържат, че не е налице основание за допускане на касационна проверка, а по същество обжалваното определение е правилно и законосъобразно. Претендират юрисконсултско възнаграждение.
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 вр. чл. 62, ал. 2 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационна проверка, настоящият състав съобрази следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на М. Н. Д. против [фирма]/ с ново фирмено наименование [фирма]/, а в условията на евентуалност против [фирма], с искане да ? бъде присъдена сумата от 13 850 лв., представляваща частично предявен иск от обща сума в размер на 16 350 лв., представляваща договорна неустойка за неправомерното, неоснователно и продължително прекъсване на продажбата на ел. енергия и ел. захранване на обект с аб. № [ЕГН], представляващ апартамент, находящ се в [населено място], за периода от 10.06.2015 г. до 23.07.2015 г. първоинстанционният Районен съд – Варна е констатирал, че с решение № 1927/10.12.2017 г. по възз.гр.д. № 1391/2017 г. по описа на Окръжен съд – Варна е потвърдено решение № 4165/11.11.2016 г. по гр.д. № 11516/2015 г. по описа на Районен съд – Варна, с което са отхвърлени предявените при условията на евентуалност между същите страни искове за заплащане на сума в размер на 2 500 лв., представляваща частично предявен иск от цялото вземане от 16 350 лв. Съдът е приел, че е налице формирана сила на присъдено нещо, чиито обективни предели се разпростират до същия предмет на делото, поради което е постановил определение № 1665/08.02.2018 г. и е прекратил производството.
С атакуваното в настоящото производство въззивно определение № 1322/29.05.2018 г. по възз.ч.гр.д. № 833/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна, въззивният съд е приел, че с отхвърлянето на частичния иск се отрича основателността на претенцията като цяло, поради което не е допустимо предявяването на нов иск за разликата над отхвърления размер до претендираното вземане. Този извод е обусловил крайното разрешение на въззивния съд и е постановено определение, с което е потвърден първоинстанционният съдебен акт за прекратяване на производството по делото.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Предвид правомощията си на касационна инстанция настоящият състав намира, че следва да уточни формулирания от жалбоподателката въпрос в духа на касационните ? основания и данните по делото, а именно – има ли решението за отхвърляне на частичен иск сила на присъдено нещо досежно последващ иск за останалата част от вземането. По въпроса е налице трайна и безпротивпречива практика на ВКС, в този смисъла са и разбиранията поддържани в правната теория. Въпросите, във връзка с които е образувано тълк.д. № 3/2016 г. по описа на ОСГТК за извън предмета на настоящото производство и не е налице основание за спиране по чл. 229 ГПК.
Предмет на делото е спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца. То се характеризира с правопораждащия факт, на който правната норма е придала правно значение, носителите и съдържанието му, и се въвежда чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба, т.е. тези индивидуализиращи белези на материалното право се сочат чрез основанието и петитума на иска. Когато ищецът въведе като предмет на делото само част, а не цялото материално право, той предявява частичен иск. При облигационните парични притезания, предявяването на частичен иск въвежда като предмет на делото част от претендираната парична сума. При уважаване на частичния иск, той може да предяви нов иск за разликата, а при отхвърлянето му, тъй като се отрича цялото спорно право, не би могъл успешно да търси допълнително присъждане. В този смисъл са мотивите на т. 7 „в“ от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно трайно възприетото становище, както в съдебната практика, така и в правната теория, когато след като в влязло в сила решение съдът е счел, че вземането не съществува даже в по-малкия размер, то не може да съществува и в по-големия. Въпросът за пределите на силата на пресъдено нещо при отхвърлен частичен иск е многократно разрешаван в казуалната практика на ВКС /определение № 260 от 11.07.2017г. по ч.гр.д. № 1991/2017 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о.., определение № 7/14.01.2016 г. по ч.гр.д. № 4242/2015 г. по описа на ВКС, II г.о., решение № 20/20.02.2017 г. по гр.д. № 6179/2015 г. по описа на ВКС, I г.о. и др./ и последователно се приема, че в хипотеза на разгледан частичен иск, който е отхвърлен за част от частично претендираната сума, се формира сила на пресъдено нещо относно недължимостта и на сумата, представляваща разликата над размера на частичния иск до пълния размер на претендираното вземане, съответно – не е допустимо ищецът да предяви нов иск за тази разлика. Поради изложеното, макар и формулираният въпрос да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно определение, тъй като въпросът не е разрешен в противоречие със задължителна практика на ВКС и ВС, обективирана в тълкувателни решения и постановления, нито в противоречие с практиката на ВКС.
Настоящият съдебен състав не намира въззивното определение да е очевидно неправилно. Частният жалбоподател само е посочил разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, но не е мотивирал наличието на такава. Освен това както вече беше подробно аргументирано решаващите изводи на въззивния съд са съобразени с трайната практика на касационната инстанция, както и с възрприетото в правната теория.
С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 във вр. ал. 8 ГПК е налице основание за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на насрещните страни по жалбата.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1322/29.05.2018 г. по възз.ч.гр.д. № 8330/2018 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 1665/08.02.2018 г., постановено по гр.д. № 7828/2017 г. по описа на Районен съд- Варна.
ОСЪЖДА М. Н. Д. с ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 3 във вр. ал. 8 ГПК да заплати на [фирма] /предходно наименование на фирмата [фирма]/ с ЕИК 104518621сумата от 100 лв. /сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение
ОСЪЖДА М. Н. Д. с ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 3 във вр. ал. 8 ГПК да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] сумата от 100 лв. /сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: