О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 161
гр.София, 02.03.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №2641 по описа за 2019год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. Г. Г., приподписана от адв.С., срещу решение от 26.02.2019г., постановено по гр.д.№3/2019г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение от 07.08.2018г., постановено по гр.д.№13/2018г. на Окръжен съд – Стара Загора, за уважаване на предявения от И. С. И. срещу Д. Г. Г. иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата И. С. И., чрез процесуален представител адв.З., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения от И. С. И. срещу Д. Г. Г. иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД обявяване за окончателен сключения между И. С. И. като купувач и Д. Г. Г. като продавач, предварителен договор от 08.06.2017г., за прехвърляне на собствеността върху следния имот: ПИ с идентификатор 68850.503.150 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с площ от 346 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана и начин на трайно ползване – за ниско застрояване, заедно с построените в този ПИ сгради, а именно: Сграда с идентификатор 68850.503.150.1, построена е средната северна част на гореописаното дворно място, със застроена площ от 44 кв.м, на един етаж, с предназначение — еднофамилна жилищна на един етаж, Сграда с идентификатор 68850.503.150.2, построена в северозападната част на гореописания поземлен имот, със застроена площ от 41 кв.м., на един етаж:, с предназначение — еднофамилна жилищна сграда, Сграда с идентификатор 68850.503.150.3, построена в югозападната част на гореописания поземлен имот, със застроена площ от 4 кв.м., на един етаж:, с предназначение – друг вид сграда за обитаване, Сграда с идентификатор , 68850.503.150.4 построена в югозападната част на гореописания поземлен имот, със застроена площ от 5 кв.м., на един етаж, с предназначение: за друг вид сграда за обитаване, Сграда с идентификатор 68850.503.150.5, построена в югоизточната част на гореописания поземлен имот, със застроена площ от 19 кв.м. на един етаж:, с предназначение — друг вид сграда за обитаване; Сграда с идентификатор 68850.503.150.6, на един етаж:, построена в североизточната част на гореописания поземлен имот, със застроена площ от 89 кв.м., с предназначение – еднофамилна жилищна сграда, за сумата от 90 000 лв., от която сума към момента на подписване на предварителния договор са заплатени от купувача на продавача 9 000 лв., при условие, че в двуседмичен срок от влизане на решението в сила ищецът И. С. И. заплати на ответницата срещу Д. Г. Г. сумата от 81 000 лв., представляваща неизплатения остатък от уговорената продажна цена по предварителния договор.
Установено е, че между страните е сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 08.06.2017 г. ,с който са уговорили ответницата Г. да продаде на ищеца И. недвижимия имот, подробно описан, а ищецът да заплати договорената цена от общо 90 000 лв., от която като капаро/задатък в момента на сключването на договора е заплатил сумата от 9000лв. в брой, доказателство за което служи самия договор като са уговорили дата за сключване на окончателния договор -10.07.2017 г. Установено е също, че Г. е собственик на процесния недвижим имот въз основа на два броя постановения за възлагане на недвижим имот , съответно от 20.07.2016 г. и 05.05.2017 г., като е безспорно,че към дата 10.07.2017 г. – срока за сключване на окончателен договор за покупко- продажба, такъв не сключен.
Ответницата по иска Д. Г. е оспорила иска, предявен против нея за обявяване за окончателен на процесня предварителен договор като е заявила ,че такъв договор тя не е подписвала и не е договаряла с който й да е като е оспорила подписа и почерка ,положен за „продавач“ с твърдения,че не са изпълнение от нея. Това възражение е възприето като материално правно възражение за нищожност на договора поради липса на съгласие. Във връзка с това по делото са приети заключения на единична и тройна съдебно-почеркова експертиза, които заключения безпротиворечиво сочат, че ръкописният текст Д. Г., както и подписът, положен за продавач на процесния договор са изпълнение от Д. Г. Г., както и че не се установяват признаци на кражба на подпис или пренос на такъв. Въззивният съд е възприел експертното заключение като обективно и компетентно дадено и е приел оспорването за недоказано и възражението за неоснователно. Приел е, че предявеният иск с правно основание чл.19 ал.3 от ЗЗД е основателен и доказан и следва да бъде уважен.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи, че е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК на въззивното решение, по въпросите: 1“заверен от служител на прокуратурата препис на документ означава ли, че е изпълнено изискването да се представи оригинал по смисъла на чл.183 ГПК; представлява ли това копие официално заверен препис; следва ли да бъде изключен от доказателствата фотокопие на документ, представен в препис с удостоверяване „вярно с оригинала“ от служител на прокуратурата, при положение, че представилата го страна знае къде се намира оригинала, но не е направила искане по чл.192 ГПК, нито съдът е констатирал с определение, че отговаря със сочен оригинал“; 2“дали заверено от адвокат пълномощник по делото копие от частен документ – предварителен договор, изискан от другата страна и непредставен в оригинал може да се квалифицира като официално заверен препис по смисъла на чл.183 ГПК“; 3“може ли съдът да обоснове изводите на прието заключение на съдебно-почеркова експертиза, когато сравнителният материал, използван от вещите лица е оспорен“; 4“следва ли при назначаване на съдебна експертиза съдът да посочи материалите, които се предоставят на експерта съгласно чл.197 ГПК особено когато използваният сравнителен материал не е безспорен“; 5“следва ли съдът да обсъди заключението на експертизата наред с всички доказателства по делото /включително и такива, оборващи автентичността на сравнителния материал/, наред с всички доказателства по делото и да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годност на експертизата; 6“длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и възражения по делото в тяхната цялост и взаимна връзка и относно отказът да допусне повторна експертиза, когато заключението е било оспорено като необосновано и възниква съмнение за предубеденост на вещо лице“; 7“длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички релевирани в жалбата възражения /в случая липсата на определение по чл.197 ГПК/“; 8“следва ли въззивният съд по чл.266, ал.2, т.1 ГПК да допусне събиране на доказателства, станали известни на страната след подаване на въззивната жалба, при положение, че не е могъл да се снабди с тях по обективни причини“.
Първият от поставените въпроси според касатора е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение по гр.д.№4764/2008г. на ВКС, ІІг.о. , решение по т.д.№325/2010г. на ВКС, ІІт.о. и решение по гр.д.№258/1994г. на ВС. Вторият от поставените въпроси според касатора е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение по гр.д.№668/2011г. на ВКС, ІVг.о.; по третия – с решение по гр.д.№2137/2017г. на ВКС, Іг.о.; четвъртият – с решение по гр.д.№388/2012г. на ВКС, ІІг.о.; петия – с решение по гр.№588/2011г. на ВКС, ІІІг.о.;, шестия – с решение по гр.д.№30/2013г. на ВКС, Іг.о.; седмия – с т.4 на ППВС 7/1965г. и решения по гр.д.№2254/2013г. на ВКС, ІІг.о. и по гр.д. №5227/2016г. на ВКС, ІVг.о.; осмия – с решение по гр.д.№4571/2013г. на ВКС, ІVг.о.
По първите два от поставените от касатора въпроси не намира въззивното решение да е постановено в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Както е прието и в приложеното от касатора решение по гр.д.№4764/2008г. на ВКС, ІІ г.о., изключването на неофицилните копия от документи , не е безусловно и е преодолимо, когато тези доказателства са приложени по друго дело и противната страна знае това обстоятелство. Съдът следва да прецени завереното от страната копие на такъв документ от гледна точка на невъзможността да се представи същият, поради прилагането му по друго дело, и чието съществуване може да бъде установено с други доказателствени средства. Съгласно практиката на ВКС /напр.решение по гр.д.№91/2009г. на ВКС, ІІг.о./ по отношение на оспорения частен документ следва да се приеме също, че ако оспорването е направено, а документът се намира приложен по друго дело, то следва да се открие производство по оспорването му, въпреки че оригиналът не е представен по посочените обективни причини, но не и да се изключва от доказателствения материал. Въззивното решение е съобразено с посочената съдебна практика, а също и с решение по гр.д.№ 536/2010г. на ВКС, ІІг.о., с което е прието, че ако съдът не постанови определение, с което да изключи представеното копие от доказателствата по делото, той е длъжен, на основание чл.235, ал.2 ГПК, да обсъди същото и да го вземе предвид при постановяване на решението, без да може да го игнорира. Ако по делото е представен официално заверен препис /вкл. заверен от адвокат, както и от издалия го в рамките на служебната му компетентност орган на държавна власт/ е недопустимо по реда на чл.183 ГПК да се изисква за констатация оригиналът, тъй като законът ги приравнява по значение, въпреки че в практиката се среща и противното становище. Ако истинността на преписа бъде оспорена, оригиналът може да бъде представен от страната /но не и изискан/ в производството по чл.193-194 ГПК. Отделно, и в решението по гр.д.№668/2011г. на ВКС, ІVг.о., на което касаторът се позовава и в което се обосновава противното становище, е прието, че заместването на оригинала на документа с официално заверен препис по чл.32 ЗА в хипотезата на чл.183 ГПК е възможно тогава когато между страните в процеса няма спор относно съществуването на документа в правния мир. В случая няма спор, че такъв документ със съдържанието и авторите му съществува, а спорът е за автентичността му – дали документът е подписан от посоченото като издател лице – Д. Г..
Трети, четвърти и пети от поставените от касатора въпроси според настоящия касационен състав не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване. Поставените от касатора въпроси предпоставят в себе си експертното становище да е основано на спорен сравнителен материал, което не кореспондира с приетото от въззивния съд, нито с експертното заключение и изявленията на вещите лица в съдебно заседание при приемане на заключението им относно сравнителния материал, въз основа на който са изготвили заключението си, което е категорично предвид големия обем на използвания сравнителен материал, и без да се съобразява оспорения от ищцата сравнителен материал. Въззивният съд е приел, че не съответства на установеното по делото становище на жалбоподателката чрез нейния процесуален представител, при заявеното оспорване както на единичната, така и на тройната съдебно почеркова експертиза като изготвени въз основа на спорен сравнителен материал доколкото вещите лица са ползвали за такъв молби на Д. Г., депозирани по изпълнителното дело, по което е придобила имота, а същата в това изпълнение е била представляван от пълномощник. Въззивният съд е изложил съображения, че видно от заключението на двете експертизи, особено от това на тройната експертиза, вещите лица са ползвали като сравнителен материал нотариални актове за покупко-продажба на недвижими имоти, заявления от жалбоподателката по пенсионното й досие, както е снети сравнителни образци от почерка и подписа на лицето от самите вещи лица в присъствието на пълномощника на Д. Г. – адв.С.. Въззивният съд е изложил съображения също, че както установяват вещите лица по тройната съдебно-почеркова експертиза на същите е бил предоставен оригинала на предварителния договор, намиращ се по прокурорска преписка, който същите са изследвали в лабораторни условия, поради което и предвид наличието на горепосочения безспорен сравнителен материал, въз основа на който са работили, същите са стигнали до извода, че подписът и почеркът, положени за продавач на изследвания предварителен договор са на жалбоподателката, който извод въззивният съд е възприел като е намерил обсъденото заключение като обосновано и компетентно изготвено.
По шестия и седмия от поставените от касатора въпроси също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Във въззивната жалба е посочено от жалбоподателката, че вещите лица създали съмнение за безпристрастността си извършвайки повторно изследване, ползвайки отново същия оспорен сравнителен материал и без да изследват представения от нея безспорен сравнителен материал. Въззивният съд се е произнесъл с мотивирано определение по релевираното с въззивната жалба искане на жалбоподателката за допускане на повторна експертиза, като го е намерил за неоснователно, като е изложил подробни съображения. Вещите лица при изслушването им пред съда са заявили, че заключението им е категорично предвид големия обем сравнителен материал; че са използвали целия предоставен им сравнителен материал и че заключението им е категорично и без да се има предвид спорния сравнителен материал. Ето защо неоснователно се сочи, че въззиният съд е отказал да допусне повторна експертиза в противоречие с приложеното решение на ВКС, в което е прието, че съдът възлага повторна заключение когато заключението не е обосновано и възникне съмнение в неговата правилност. Що се отнася до сравнителния материал, видно от данните по делото, първоинстанционният съд многократно се е произнасял за включване на сравнителен материал за изследване именно с оглед необходимостта, изтъкната от вещото лице, изготвило единичната експертиза, от голям обем сравнителен материал, за да се даде категорично заключение по поставената задача.
По осмия от поставените от касатора въпроси също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният въпрос предпоставя в себе си поисканите за допускане доказателства във въззивното производство да са станали известни на страната след подаване на въззивната жалба и тя да не е могла да се снабди с тях по обективни причини. Такива изводи въззивният съд не е направил в конкретния случай, поради което поставеният въпрос не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, а също така и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване – неоснователно се сочи от касатора противоречие на произнасянето на въззивния съд по доказателствените искания с посоченото от касатора решение на ВКС. Във въззивното производство жалбоподателката е поискала събиране на доказателства /разпит на свидетел и изискване за прилагане на обяснения на С. по досъдебно производство, което сочи, че „за кратко бе приложено по друго дело №6695/2017г. на СЗРС“/, за установяване на посочено в молбата й до въззивния съд като новооткрити обстоятелства, че нито ищецът е искал да купи имота, нито тя да го продаде. По молбата и след изслушване на становищата са страните в съдебно заседание въззивният съд е приел искането за неоснователно по съображения, че: обстоятелствата за установяване на които се иска допускането на доказателства, сочещи на липса на воля у страните при сключването на съглашението същото да породи правни последици, обективно е невъзможно да бъдат новоузнати от тях и то едва след постановяване на обжалваното решение. Чл.266, ал.1 ГПК въвежда забрана за нови фактически твърдения и доказателства във въззивното производство, които страните са могли са посочат и представят в срок пред първоинстанционния съд. Преценката за допустимост на нови факти и доказателства се извършва съобразно критерия на чл.303, ал.1, т.1 ГПК. Обстоятелствата, които могат да се твърдят от страните във въззивното производство трябва да бъдат новооткрити – такива, които са съществували при разглеждане на делото в първата инстанция, но страната е била в обективна невъзможност да узнае за тяхното съществуване, за да ги посочи пред първата инстанция. Възможно е тези обстоятелства да са й били известни, но да не е могла да узнае или да се снабди с доказателствата, които ги подкрепят, въпреки положената дължима грижа за добро водене на процеса – чл.266, ал.2, т.1 ГПК. За да се допусне събирането на нови доказателства от въззивния съд обаче страната трябва да обоснове обективна невъзможност да узнае, посочи и представи доказателства пред първоинстанционния съд, която не се дължи на процесуална небрежност. В този контекст изключенията по чл.266, ал.1, т.1 ГПК не са средство за попълване на делото с непредставени от страните доказателства и невъведени възражения своевременно в първоинстанционното производство.
Касаторът сочи, че поставените въпроси са от значение за развитие на правото и за точното приложение на закона. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението.
Предвид изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното обжалване в размер на 2400лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 26.02.2019г., постановено по гр.д.№3/2019г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Д. Г. Г. да заплати на И. С. И. сумата 2400лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: