О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№455
гр.София 06.06.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 4894 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от прокурор при Великотърновската апелативна прокуратура като представител на Прокуратура на Република България, срещу въззивно решение от 28.09.2018г., постановено по гр.д.№297/2018г. на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 10.04.2018г. по гр.д.№943/2017г. на Окръжен съд – Плевен, в частта, с която е уважен предявения от Д. И. В. срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за размера 1500лв. за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 22.12.2014г. до окончателното изплащане на сумата.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Д. И. В. не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта за уважаване на предявения от Д. И. В. срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за размера 1500лв. – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение за престъпление по чл. 255 ал. 3 НК, по което е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 696/2012 год. по описа на ПлОС, ведно със законната лихва, считано от 22.12.2014г. до окончателното изплащане на сумата.
Установено е, че с Постановление от 03.04.2012 год. на ст. разследващ полицай при ОД на МВР – гр. П. по ДП № Д-273/2010 год. ищецът е привлечен като обвиняем за извършени от него престъпления по чл. 252 ал. 1 във вр. с чл. 2 ал. 1 от НК; по чл. 255 ал. 3 във вр. с ал. 1 т. 1 във вр. с чл. 26 ал. 1 от НК и по чл. 253 ал. 4 във вр. с ал. 3 т. 2 във вр. с ал. 1 пр. 1 и 2 от НК. Взетата спрямо него мярка за неотклонение е „подписка“. На 29.09.2012 год. срещу него е внесен обвинителен акт в ПлОС, където е образувано НОХД № 696/2012 год. С Присъда № 55/10.12.2012 год. Съдът го е признал за виновен в извършване на престъплението по чл. 252 ал. 1 във вр. с чл. 2 ал. 1 НК и го осъдил на 2 год. „лишаване от свобода”, както и в извършване на престъплението по чл. 253 ал. 4 във вр. с ал. 3 т. 2 във вр. с ал. 1 пр. 1 и 2 НК, като го осъдил на 2 год. „лишаване от свобода” и глоба от 10 000 лв. На осн. чл. 23 ал. 1 от НК определил общо наказание 2 год. „лишаване от свобода”, чието изтърпяване отложил за срок от 5 год. на осн. чл. 66 НК. Със същата присъда е признат за невиновен в извършване на престъпление по чл. 255 ал. 3 във вр. с ал. 1 т. 1 във вр. с чл. 26 ал. 1 от НК и същият е оправдан по това обвинение. В тази част присъдата е влязла в сила на 27.12.2012 год. Присъдата е била обжалвана от подсъдимия пред ВТАС. С Решение № 36/26.03.2013 год. по ВНОХД № 15/2013 год. въззивният съд изменил присъдата на ПлОС, като признал подсъдимия за невиновен в извършване на престъпление по чл. 253 ал. 4 във вр. с ал. 3 т. 2 във вр. с ал. 1 пр. 1 и 2 от НК и го оправдал по това обвинение. Преквалифицирал деянието в престъпление по чл. 253 ал. 3 т. 2 пр. 2 във вр. с ал. 1 пр. 1 и 2 НК, като намалил размера на наказанието „лишаване от свобода” на 10 месеца, както и размера на глобата на 2 500 лв. Изменил присъдата в частта за приложението на чл. 23 ал. 1 НК.
Претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат от незаконното обвинение са приети за установени със събраните писмени и гласни доказателства по делото. Въззивният съд е изложил съображения, че житейски обосновано е да се счете, че тези неимуществени вреди са претърпени от ищеца, но техният обем и интензитет не е голям, предвид недългия срок, в който са търпени вредите; липсата на значителни ограничения в резултат на приложената мярка за неотклонение; липсата на съществено отражение на незаконното обвинение върху здравословното състояние на ищеца и липсата на доказателства за конкретни, извън обичайните в подобни случаи негативни преживявания, пряка последица от незаконното обвинение. По тези съображения въззивният съд е приел, че присъденото обезщетение в размер на 2 500лв. е завишено, като обезщетението, което в максимална степен би обезщетило тези вреди и което съответства на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, възлиза на 1 500 лв.
За да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаторът Прокуратура на Република България поддържа, че при определяне на неимуществените вреди от незаконното обвинение в данъчно престъпление по чл. 255 ал. 3 НК, въззивният съд „е осъществил едно изкуствено и произволно количествено редуциране по бем и интензитет на едни общи негативни последици, за да ги оцени като такива, произтекли именно от незаконното обвинение /а не от другите две завършили с осъждането на ищеца/“. Счита, че „притегляне на тези вреди /което да доведе и до справедлива оценка/ не е осъществено , поради което присъденият размер на обезщетение е останал необоснован, в противоречие с т.11, р.ІІ от Постановление № 4 от 23.12.1968г.на Пленума на ВС и допълнителното указание при частично оправдаване в т.11 на Тълкувателно решение №3 от 22.04.2004г. по т.д.№3/2004г. ОСГК на ВКС. Сочи, че макар да е цитирал последното указание въззивният съд не го е привързал към конкретните факти по делото и че на практика не го е приложил.
Настоящият касационен състав не намира въззивното решеие да е в противоречие по поставения от касатора въпрос с т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. За обвинението, за което ищецът е оправдан, чл.255, ал.3 НК предвижда наказание лишаване от свобода от три до осем години и конфискация на част или цялото имущество, а за останалите обвинения, за които се осъден – съответно от три до дванадесет години лишаване от свобода и глоба от 20000 до 200000лв. – по чл.253, ал.4 НК/преди преквалифицирането му по време след като оправдателната присъда по обвинението в данъчно престъпление е влязла в сила/ и лишаване от свобода от три до пет години и конфискация до Ѕ от имуществото на дееца – предвидено в чл.252, ал.1 НК. С гласните доказателства по делото е установено, че ищецът е изпитвал страх от осъждане по процесното обвинение – на лишаване от свобода и конфискация. В публикацията в пресата, фигурира и процесното обвинение в извършване на данъчно престъпление. Отчетени са от съда и останалите обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението. При тези данни по делото не би могло да се приеме, че присъденият размер на обезщетението от 1 500лв. е необоснован или завишен. Не може да бъдат възприети доводите на касатора, че в такъв размер се присъждат обезщетение при пълно оправдаване при продължителност на производството до 1 г. и обичайните негативни последици, под формата на психически стрес без изключителни обстоятелства, нито да се възприемат доводите, че това са аналогични случаи, след като не е отчетена тежестта на обвинението, вкл. съотненена към тежестта на обвиненията, за които ищецът е осъден, и останалите релевантни за определяне на обезщетението обстоятелства.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че в противоречие с т.19 от Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. на ОСТГК на ВКС, въззивният съд не е изложил мотиви по отношение на доводите му във въззивната жалба: по релевираното възражение по чл.5, ал.2 ЗОДОВ /поради това, че ищецът се е признал за виновен по внесените в ОП-Плевен обвинения срещу него за разглеждане от ОС-Плевен/, за отсъствието на доказателства и анализ, от които да е видно, че приетото негативно психическо отражение върху ищеца /неимуществени вреди/ произтича именно от обвинението по чл.255, ал.3 НК. Действително въззивният съд не се е произнесъл по оплакването във въззивната жалба, че при определяне крайния размер на обезщетението съдът е следвало да вземе предвид съпричиняването от страна на ищеца. Настоящият съдебен състав намира, че допуснатото процесуално нарушение не е съществено, тъй като в практиката на ВКС / решение №244/25.07.2013 г. по гр. д. №1205/2012 г., IV г.о./ се приема, че няма съпричиняване, ако неоснователно обвиненото лице е
извършило самопризнание като избор на защитна позиция срещу обвинението. В останалата част не може да се приеме да е налице соченото противоречие. Въззивният съд е изложил съображенията си, че със събраните по делото доказателства са установени претърпените от ищеца неимуществени вреди от незаконното обвинение в данъчно престъпление. Несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 28.09.2018г., постановено по гр.д.№297/2018г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: