7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 811
гр.София, 26.11.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 1225 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от П. К. Н. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв.Н., срещу решение от 02.11.2018г., постановено по в.гр.д.№ 1333/2018г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение от 19.06.2018г. по гр.д.№1625/2017г. на Районен съд – Бургас, в частта, с която е отхвърлен предявения от П. К. Н. срещу „ПиАр Авеню“ ООД иск с правно основание чл.49 ЗЗД до размера 600лв. Обжалва въззивното решение и в останалата част, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение в частично обжалваната осъдителна част, е отхвърлен предявения иск по чл.49 ЗЗД срещу „ПиАр Авеню“ ООД в частта за размера над 600лв. до 5000лв. – обезщетение за неимуществени вреди.
Касаторът счита, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, както и чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба „ПиАр Авеню“ ООД, чрез процесуалния си представител адв.К., в писмен отговор оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявения от П. К. Н. срещу „ПиАр Авеню“ ООД иск с правно основание чл.49 ЗЗД до размера 600лв. и след частична отмяна на първоинстанционното решение в частично обжалваната осъдителна част, е отхвърлен предявения иск по чл.49 ЗЗД срещу „ПиАр Авеню“ ООД в частта за размера над 600лв. до 5000лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане на 13.03.2012 г., чрез издадена статия „Биячите от „Джубокс“ остават в ареста, реши БОС“ на собствената на дружеството интернет страница www.poligraff.net.
С въззивното решение е прието, че в конкретния случай не е изпълнен фактическият състав на непозволеното увреждане и не са налице предпоставките по чл.49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответното дружество. Прието е, че в публикуваната статия не са изнесени неверни, позорящи или клеветнически твърдения, от които да е пострадало доброто име на ищеца, а напротив – същата вярно отразява настъпилите към онзи момент факти по арестуването му по обвинение за побой и вземането на мярка за неотклонение „задържане под стража“. Поради това е прието от съда, че не е налице виновно и противоправно поведение от страна на служителя на ответното дружество, който е автор на статията, тъй като същият е действал правомерно при упражняване на своята професия за изнасяне на точна и вярна информация за събитията, които тогава са били от обществен интерес. По тези съображения въззивният съд е приел, че написването на статията и разгласената с нея информация не представлява противоправно действие по смисъла на чл.45 ЗЗД, поради което предявеният иск е неоснователен. Изложени са съображенията на съда, че обстоятелството, че впоследствие Н. е бил оправдан по повдигнатите му обвинения с присъда по НОХД № 1746/2012 г. на БРС, влязла в сила на 16.07.2013 г., не променя извода за липса на противоправно деяние. В тази връзка въззивният съд се е позовал на практиката на ЕСПЧ, в която последователно се приема, че отразените в статията факти и обстоятелства трябва да се разглеждат така, както са изглеждали и са били възприети от журналиста към момента на настъпването им, а не от дистанцията на времето (така – делото Bladet Tromso and Stensaas v. Norway, делото Bozhkov v. Bulgaria, делото Yordanova and Toshev v. Bulgaria и др.). В този смисъл, въззивният съд е намерил, че употребеният в статията израз „осъществили побой“ не съставлява клеветническо и позорящо твърдение, приписващо престъпление, доколкото изнесените факти отговарят на обективната действителност към момента на публикацията – обективен факт е арестуването на ищеца, привличането му като обвиняем за посоченото престъпление и налагането спрямо него на мярка за неотклонение, като по същата причина няма основание да се счита, че е нарушена и презумпцията за невиновност. Изложени са съображенията на съда, че към момента на публикацията авторът на статията е изложил събитията в началния стадий след вземането спрямо ищеца на мярка за неотклонение „задържане под стража“, като към този момент е нямало как да знае и не е било възможно да предвиди, че година и половина по-късно ищецът ще бъде оправдан по повдигнатите му обвинения, а за последното ответникът не може да носи отговорност. Въззивният съд е приел, че след като разпространените със статията фактически твърдения са верни, издателят не носи отговорност дори и тези твърдения да позорят адресата. Прието е от въззивния съд, че в този смисъл, вредата за доброто име на ищеца произтича не от употребените от ответника думи и изрази в статията, а от посочените в нея верни факти за задържането му и повдигнатите му обвинения, основани на информацията за случая от пресцентъра на МВР и РП-Б., като интересът на Н. да защити репутацията си не е достатъчен, за да превиши по значение интересът на обществото да бъде информирано по темата, която е придобила обществен интерес. Изложени са съображенията на съда, че по същия начин стои въпроса и с употребената в заглавието на статията дума „биячите“: несъмнено, тази дума е с негативно съдържание, но съдът намира, че в случая същата не е употребена с цел да бъде обиждан ищеца и да се урони честта и името му. Взето е предвид, че в практиката на ЕСПЧ се приема, че простата преценка на всяко от твърденията, във връзка с обвинението за клевета или обида, би означавала да се изгуби от поглед цялостното съдържание на статията и нейната същина /делото Perna v. Italy/. Поради това е прието, че употребената дума „бияч“ не следва да се тълкува изолирано и самостоятелно, а в контекста на цялата статия, като в тази връзка съдът е намерил, че същата е използвана именно като оценка на личността на ищеца с оглед повдигнатото му от прокуратурата обвинение за причиняване на лека телесна повреда, т.е. за нанасяне на удари на друго лице, което се включва в съдържанието на думите „бой“ и „бияч“. Предвид това, въззивният съд е счел, че посочената дума не е употребена, за да бъде ищецът умишлено обиден, а с ползването й в заглавието се цели да се привлече вниманието на обществеността към статията и отразения с нея случай, което само по себе си не води до извод за противоправност на деянието. Изложени са и съображения, че съдът не може да налага на пресата собствените си виждания за това какви техники на писане следва да бъдат използвани, както и не може да се очаква от журналистите да бъдат напълно обективни, тъй като журналистическата свобода включва и известна степен на преувеличение и дори провокация. Прието е, че в контекста на настоящия случай е налице именно преувеличение и провокация в заглавието с цел по-голяма експресивност и привличане вниманието на читателите, което е начин на излагане на журналистическия материал. Посочено е, че съгласно практиката на ЕСПЧ, свободата на словото се отнася не само до „информация“ или „идеи“, които се възприемат благосклонно или като безобидни, безвредни и с безразличие, но също и до такива, които засягат, обиждат, шокират или смущават. Поради това въззивният съд е намерил, че конституционното ограничение по чл.39, ал.2 от Конституцията на РБ, както и ограничението по § 2 от чл.10 КЗПЧОС, не е нарушено, след като изразената оценка, дори и крайно негативна, се основава на верни факти и обстоятелства, за което по делото има достатъчно данни, поради което в случая не се поражда отговорност за издателя.
Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Становището на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост, е несъстоятелно, предвид отъждествяване на неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК с очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК на въззивното решение по въпросите: 1/ „трябва ли конституционното право по чл. 39, ал.1 КРБ и свободата на мнение да се използват за увреждане на доброто име на другиго“; 2/ „Налице ли е обида или клевета при съобразяване на легалните им дефиниции, съдържащи се в НК“; 3./ „Следва ли за ангажиране на отговорността на печатното издание да се съобрази доколко публикациите нарушават личните права и свободи на ищеца в процеса и доколко издателят е осъществил чрез тях конституционно гарантираното право на свобода на словото, което е ограничено от личните права на чест, достойнство и право на живот и липсата на унизително отношение, също конституционно гарантирани“, 4./ „Налице ли е обида, когато извършителят каже или извърши нещо унизително за честта и достойнството на другиго, чрез разпространяването й чрез печатно произведение или по друг начин когато обвиняемият бъде оправдан с влязло в сила решение за посоченото деяния? Налице ли е клевета когато извършителят разгласи позорно обстоятелство за другиго или му припише престъпление чрез разпространяването му чрез печатно произведение или по друг начин когато обвиняемият бъде оправдан с влязла в сила решение за посоченото деяние? Налице ли е обида или клевета когато извършителят каже или извърши нещо унизително за честта и достойнството на другиго чрез разпространяването й чрез печатно произведение или по друг начин като с използваните думи цели експресивност, сензация, привличане на вниманието на читателите? Нарушава ли се презумпцията за невиновност когато се съобщава за извършено престъпление от лице, за което няма влязла в сила присъда?“.
Според касатора по първия въпрос въззивното решение е в противоречие с решение № 62/06.03.2012г. по гр.д. № 1376/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 85/23.03.2012г. по гр.д. № 1486/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 369/26.11.2015г. по гр.д. № 2098/2015г. на ВКС, IV г.о., с които е прието, че конституционното право по чл. 39, ал.1 КРБ и свободата на мнение не трябва да се използват за увреждане на доброто име на другиго. Във въззивното решение по така поставения правен въпрос не е прието нещо различно, поради което неоснователно се поддържа соченото основание за допускане на касационно обжалване. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не може да обоснове достъп до касационно обжалване. По правилността на въззивното решение касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. Това се отнася и до следващия от поставите от касатора въпроси, който също не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. За да отговаря на изискванията за общо основание за допускане до касационна проверка поставеният въпрос не следва да се отнася до правилността на обжалваното решение, до възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или до обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Ето защо поставените от касатора въпроси не отговарят на изискванията за общо основание.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по третия от поставените от касатора въпроси. Неоснователно се твърди от касатора противоречие на въззивното решение с решение № 439/20.01.2016 г. по гр.д. № 2773/2015 г. на ВКС, IV г.о., с което е прието, че за ангажиране на отговорността на печатното издание следва да се съобрази доколко публикациите нарушават личните права и свободи на ищеца в процеса и доколко издателят е осъществил чрез тях конституционно гарантираното право на свобода на словото, което е ограничено от личните права на чест, достойнство и право на живот и липсата на унизително отношение, също конституционно гарантирани. Въззивният съд не е дал различно правно разрешение. В практиката на ВКС последователно се приема, че при спор за причинени вреди от изнесена от журналист информация в мотивите към съдебния акт съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от журналиста, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл.39 ал.1 от КРБ; той трябва да посочи конкретно кои действия ангажират отговорността на деликвента и кои са правомерно извършени. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. Въззивният съд е приел, че разпространените със статията фактически твърдения за задържането на П. Н. и повдигнатите му обвинения, основани на информацията за случая от пресцентъра на МВР и РП-Б., са верни и издателят не носи отговорност дори и тези твърдения да позорят адресата. Посочено е също, че интересът на Н. да защити репутацията си не е достатъчен, за да превиши по значение интересът на обществото да бъде информирано по темата, която е придобила обществен интерес. Въззивният съд е приел също, че в контекста на настоящия случай е налице преувеличение и прокация в заглавието с цел по-голяма експресивност и привличане вниманието на читателите, което е начин на излагане на журналистическия материал. Доводите на касатора за неправилност на изводите на съда не могат да обосноват достъп до касационен контрол. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд не се произнася по правилността на обжалваното въззивно решение, а преценява дали формулираните въпроси отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и дали са налице претендираните специални предпоставки по т.1-3. Дали са правилни конкретни разрешения на въззивната инстанция се преценява при произнасяне по същество на спора, едва в случай, че делото бъде допуснато до касационно обжалване.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставените от касатора въпроси в т.4. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставените въпроси, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, а към основанията за неправилност на решението по чл.281, т.3 от ГПК, поради което не могат да бъдат разглеждани в производството по допускане на касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 300лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 02.11.2018г., постановено по в.гр.д.№ 1333/2018г. на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА П. К. Н. с [ЕГН] да заплати на „ПиАр Авеню“ ООД с201214781 сумата 300лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: