О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№253
гр.София, 08.04.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 2640 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. С. К., подадена чрез процесуален представител адв.Н., срещу въззивно решение от 08.02.2019г., постановено по в.гр.д.№1741/2018г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение от 12.07.2018г. по гр.д.№476/2017г. на Районен съд – Карнобат за уважаване на предявените от Община Сунгурларе срещу Г. С. К. искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата Община Сунгурларе, чрез процесуален представител адв.Г.-Т., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е прието за установено по реда на чл.422 ГПК, че Г. С. К. дължи на Община Сунгурларе сумата 47719, 53 лв., представляваща причинена вреда на Община Сунгурларе от страна на Г. С. К. вследствие на незаконосъобразно изразходвани и отчетени от К. суми по служебни аванси през периода от 28.12.2012 г. до месец юли 2015 г., и сума от 12 398 лв. – законната лихва върху главницата от 09.11.2015 г. – датата на причиняването на вредата до 06.10.2016 г. /съгласно разпоредбата на чл.26 от ЗДФИ/, които суми са установени с акт за начет № 11-04-23 от 12.10.2016 г. и заключение към акта за начет от 16.11.2016 г. на Агенция за държавна финансова инспекция и за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 42 от 26.01.2017 г. по ч.гр.д. № 72/2017 г. по описа на Районен съд – Карнобат, както и законна лихва върху главницата, считано от датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 25.01.2017 г. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноки в размер на 2920,48лв.
Въззивният съд е изложил съображения, че съгласно трайно установената съдебна практика, в разпоредбата на чл. 43 ППЗДФИ е посочено необходимото съдържание на акта за начет, като изрично е и изискването констатациите в същия да бъдат документирани със справки, таблици, констативни протоколи, обяснения на задължените лица, заверени преписи или копия от документи, заключения на вещи лица и др./чл. 44 ППЗДФИ/. Съдът е приел, че от представените по делото доказателства се установява, че тези изисквания на закона са спазени. В случая изводите на експерта почиват на констатации въз основа на документална проверка, обяснения, справки, извлечения и други. На основание чл. 22, ал. 5 от ЗДФИ актът за начет се ползва с обвързваща материална доказателствена сила, тъй като отразените в него фактическите констатации се смятат за истински до доказване на противното. Презумпцията размества доказателствената тежест и ответника следва да установи, че констатациите в акт са неверни или са налице обстоятелства, които изключват отговорността му. Съдът е намерил, че в случая, установената от посочената разпоредба презумпция за истинност на фактическите констатации в акт за начет № 11-04-23 от 12.10.2016 г. на АДФИ не е оборена в настоящото производство посредством ангажираните от въззивника – ответник доказателства.
Въззивният съд е констатирал, че в акта за начет е посочено, че въззивника неоснователно е извършил разходи от бюджета на общината, като е конкретизирано по кои авансови отчети са извършени тези разходи. Посочено е, че с авансов отчет № 191/28.12.1012 г., неоснователно са извършени разходи в размер на 5 772,29 лв. за закупени медицински изделия, автомобилни гуми и алкохол. Изложено е, че по отношение на тези разходи, инспекторът от АДФИ е констатирал, че разходите за медицински изделия са извършени за заключващ винт, бедрен пирон, трохантерен винт и заключващ винт 4,8х40 мм по фактура № 023190/09.04.2012 г. на стойност 1 570 лева на името на З. Б. Д.. В акта и заключеното към него подробно са описани, представените за този разход документи, установените в тази връзка факти и обстоятелства за извършването му, включително дадените от Г.К. обяснения в тази връзка. За опровергаване на констатациите, изложени в акта е разпитана свидетелката Д.. Свидетелката е майка на лицето З. Байрям Д., за което са закупени медицинските изделия. Заявява, че парите са дадени от кмета на общината за лечението на дъщеря й, за което е представила декларация, че ги е получила и фактура, както и други документи, удостоверяващи разхода. Твърди, че по това време е била кметица на [населено място], а К. е отпускал пари и на други хора. Въззивният съд е приел, че така направените от свидетеля изявления не оборват доказателствената сила на констатациите в акта за начет. Дадените средства за лечението на З. Д., не са отпуснати по съответния ред. Съдът е изложил съображения, че независимо от факта, че към момента на даването на средствата, не е имало правила за реда и начина на отпускане на еднократна финансова помощ и исканията са разглеждани индивидуално във всеки конкретен случай, то липсват данни това да е сторено. Установено е, че в общинския съвет не е входирано искане за отпускане на еднократна финансова помощ на лицето З. Д., липсват и доказателства общинския съвет да е бил информиран по някакъв начин за наличието на такова искане, съответно липсват данни и за наличието или липса на средства в бюджета за тази цел. Посочено е от съда, че действително органите на местното самоуправление, решават самостоятелно въпросите, поставени в тяхна компетентост от местно значение, но те следва да го правят при спазване на определени правила и в интерес на общността, а не по свое лично усмотрение, тъй като по този начин се засягат права и интереси на други лица от тази общност, които също следва да бъдат защитени. Прието е, че в случая, разходът е извършен незаконосъобразно. Посочено е от съда, че спорен е въпроса и за неговата целесъобразност, тъй като поради липса на обсъждане от общинския съвет, не може да се направи преценка дали средствата са предоставени на лицето с най – голяма нужда от тях.
По отношение на разходените средства за закупени автомобилни гуми по фактура № 7447/12.12.1012 г. на стойност 2 080 лева, въззивният съд е приел, че Г. К. не е ангажирал доказателства, оборващи констатациите на акта за начет, които с оглед на събраните от инспектора при проверката данни, съдът е намерил за правилни. Съдът е приел, че казаното по отношение на разходваните средства за закупени медицински изделия важи и за разходите по авансов отчет № 36/29.03.2013 г. за сумата от 1 360 лв. за закупен медикамент. Прието е, че свидетелските показания на свидетеля К. не кореспондират с представените по делото писмени доказателства. Посочено е, че няма данни Общинския съвет да е бил сезиран и да е взел решение за отпускане на средства за закупуваме на медикамент за лицето Д. Б., а също, че посоченият разход не е осчетоводен по надлежния ред. Прието е от съда, че от показанията на свидетеля може да бъде направен извод, че средствата са дадени по лично усмотрение на Г., предвид личните му контакти със свидетеля. Посочено е също, че от изслушаната по делото експертиза не е установено каква е действителната средна пазарна стойност на медикамента. Поради това е прието, че доказателствената сила на констатациите на акта за начет не са оборени.
По отношение на разходите в размер на 1 950 лева за извършена услуга по авансов отчет № 64/31.05.2013 г., въззивният съд е приел, че Г.К. не е ангажирал доказателства, оборващи констатациите на акта за начет.
По отношение на сумата от 500 лв. за извършена услуга по авансов отчет №103/30.07.2013 г., съдът е намерил, че не са оборени констатациите в акта за начет. За оборването на тази констатация, ответникът е ангажирал свидетелските показания на свидетелката П., която заявява, че децата в Червения кръст са доброволци и нямат пари, а винаги са участвали в благотворителни кампании, поради което общината ги е спонсорирала за участие в едно мероприятие. Съдът е приел, че това изявление не променя факта, че средствата не са разходени по съответния за това ред – без отправено искане и без взето решение по съответния ред; както и че посочената организация най – вероятно не е единствената на територията на общината, която не разполага със средства и се нуждае от финансови средства.
Всички останали разходи, за които е установено, че са извършени неправомерно – са разходи за закупен алкохол. В акта за начет са подробно описани авансовите отчети по дати и суми, от които е видно кога и колко средства са разходени. Отчетено е, че тези разходи са направени в рамките на няколко календарни години, но е посочено, че дори и в този случай, количеството закупен алкохол е значително. За изясняване на спора от фактическа страна по делото е допусната и приета икономическа експертиза, заключението по която въззивният съд е кредитирал, като е отчел факта, че вещото лице е отговорило на въпросите така както са му поставени, но дадените отговори е приел, че не оборват констатациите на акта за начет. Вещото лице е дало отговор на въпроса дали по години стойността на направените разходи от ответника за покупка на алкохол надвишава приетия от общинския съвет бюджет по параграф „Представителни“ за всяка съответна година. Съдът е изложил съображения, че в случая следва да се има предвид, че в посочения параграф се отчитат разходи не само за алкохол, както е поставен въпроса към експерта. Представителните разходи следва да са свързани с дейността на общината, като това са разходи за посрещане, престой и изпращане на гости и делегации; нощувки, консумация на храни и напитки, организиране на делови срещи, тържества, развлекателни мероприятия и др. В случая експерта е изследвал каква е стойността на част от тези разходи, а именно – за алкохол, но това не дава отговор на въпроса – дали не е надвишена стойността на определения с бюджета размер на средствата за този параграф. Посочено е, че наред с това от заключеното е видно, че за 2014 г. при лимит на представителните разходи от 20 000 лева, само за алкохол са разходвани 31 066,10 лв., т. е. с 11 066,10 лв. в повече. Посочено е също, че наред с това, съгласно констатациите на акта за начет и заключението към него, не са представени надлежни доказателства разходването на средствата да е извършено за нуждите на общината. От показанията на свидетелката П. се установява, че Общината често вместо подаръци и рекламни материали е давала на гости и участници в различни мероприятия по бутилка вино или ракия като „визитка“ на общината. Съдът е приел, че от показанията обаче не се установява, дори приблизително, какво е количеството на подарения алкохол, а от констатациите в акта е видно, че то е внушително. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелката в частта им, в която се твърди, че Общината като изпълнител на европроекти е подарявала алкохол на експерти, одитори и чуждестранни участници в срещите. Съдът е изложил съображения, че европроектите се управляват с отделен бюджет, в който задължително се предвиждат средства за такъв тип разходи и те се осчетоводяват отделно по съответния проект, а от представените писмени доказателства не се установява закупуваният алкохол да е бил във връзка с тази дейност на общината. Съдът е посочил, че средствата за представителни разходи се предоставят за посрещане на горепосочените нужди, но това не означава, че те могат да бъдат разходвани произволно и безконтролно; че при наличие на нужда е необходимо средствата да се изразходват по законосъобразен и целесъобразен начин, като се отчитат коректно и правилно.
Въззивният съд е приел, че за да се обори презумпцията за истинност, установена в чл.22, ал.5 от ЗДФИ е необходимо да се опровергаят констатациите с установяване на други факти, различни от установените с акта, обясняващи произхода на липсите в конкретен обем и стойност. За съда не съществува задължение да събира доказателства служебно в подкрепа на констатациите в акта или в подкрепа на възраженията на ответника. Само доколкото ответникът успее да докаже възраженията си по акта, съдът може да приеме за доказано нещо различно от установеното в него. Съмнението във верността на констатациите в акта за начет не е достатъчно, за да се приеме, че те са опровергани. Въззивният съд е приел, че доказването, което ответникът не е провел успешно в случая, следва да е насрещно, пълно и няма противоречия в практиката по въпроса, че то се подчинява на принципите на доказателствените правила и процесуалната уредба на доказателствените средства. Съдът е приел, че фактическите констатации по акта за начет не са опровергани от събраните по делото доказателства, поради което същите следва да бъдат приети за истински; не са оборени констатациите за нарушения по отношение на визираното по акта; не са представени в хода на производството доказателства, с които Г.К. да удостовери изпълнението на задълженията си като отчетник във връзка със с изискванията за спазване на финансовата и счетоводна дисциплина.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „за това длъжен ли е съдът да се произнесе по всички направени във въззивната жалба оплаквания“ като доводите на касаторъ са, че въззивният съд не се произнесъл по оплакване във въззивната жалба за неосъждане на част от писмените доказателства по делото. Доводите на касатора не кореспондират със съдържанието на въззивната жалба, в която оплакването за необсъдени доказателнства е, че в първоинстанционното решение съдът не е обсъдил ангажираните от него доказателства, “а именно разпит на трема свидетели, както и приетата съдебно-икономическа експертиза“. Поради това поставеният от касатора въпрос не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване. Като съд по съществото на спора въззивният съд е длъжен да се произнася служебно по валидността на обжалваното първоинстанционно решение, както и за допустимостта му – в обжалваната негова част. По отношение правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на там посочените негови фактически констатации. В този смисъл са и разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. В случая във въззивната жалба, видно от нейното съдържание, не е релевирано твърдяното сега от касатора оплакване за необсъждане от първоинстанционния съд на ангажирани от него писмени доказателства, поради което неоснователно се сочи и противоречие на въззивното решение с приложената от него практика на ВКС.
Касаторът поставя въпроси: 1.„Може ли съдът да приме, че доказателствената сила на акта за начет не е оборена без в мотивите си да се обоснове със съответната правна норма /извън тази по чл.22, ал.5 ЗДФИ/ и да посочи извършеното закононарушение от страна на оспорващото лице, както и следва ли и след като съдът твърди, че разходването на средствата е незаконосъобразно да посочи в нарушение на коя правна норма е сторено това“, 2.“Може ли да се приеме, че един разход не е документално обоснован когато за него е налице първитечен разходооправдателен документ, РКО, ПКО и авансов отчет, както и когато е спазен принципа на двойния подпис, както и може ли да се ангажира пълна имуществена отговорност по реда на чл.21 ЗДФИ за разходи, за които нарушението е неправилно осчетоводяване“;
3“Следва ли кметът да иска изрично разрешение за разходване на гласуваните му в бюджета на общината представителни разходи от Общинския съдет или има правото да реши как същите да бъдат разходвани, включително за подпомагане за лечение, за социални дейности и представителни разходи“; 4“След като в Общината не е имало конкретни правила за отпускане на еднократна финансова помощ, може ли да има нарушение на материадно-отговорното лице, което ги е отпуснало на тези правила и това да доведе до ангажиране на пълната му имуществена отговорност по реда на чл.21 ЗДФИ“, които въпроси касаторът счита, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Както е разяснено в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Първите два от поставените от касатора въпроси не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване, нито е обосновано от касатора соченото от него допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Актът за начет, съставен от финансов инспектор по определените в ЗДФИ и ППЗДФИ ред и форма, в който са отразени факти за причинени вреди на инспектирания обект от някои от лицата, посочени в чл.23 ЗДФИ, и предпоставките, обуславящи възникването на имуществена отговорност на тези лица/чл.43 ППЗДФИ/ се ползва с презумптивна доказателствена сила. Фактическите констатации в акта за начет относно непозволеното деяние, причинната връзка между това деяние и настъпилата щета, както и размерът на щетата се считат за истински до доказване на противното – чл.22 ал.5 ЗДФИ. Практиката на ВКС е непротиворечива и последователна в насока, че когато актът за начет е редовен, за оборване на фактическите констатации по него могат да се използват всички допустими с оглед съответните факти доказателства. Оборването на фактическите констатации следва да се извърши при условията на пълно доказване. Само разколебаване на тези фактически констатации не е достатъчно, за да се приеме, че презумпцията за тяхната истинност е оборена /Р 158 от 19.07.2011 г. на ВКС по г.д.1146/2010, III г.о, ГК; Р 205 от 12.05.2015г. на ВКС по г.д.7417/2014, IV г.о и други/. Както е поточено в акта за начет, в чл.62, ал.1 ПППЗДДС е дадено легално определение за предназначението на стоките и услугите за представителни или развлекателни цели: „Представителни или резвлекателни цели по смисъла на чл.70, ал.1, т.3 от закона са: посрещане, престой и изпращане на гости и делегации; нощувки; консумация на храна и напитки; организиране на делови срещи; тържества, развлекателни мероприятия; екскурзии“. При проверката на получаването, разходването и отчитането на получените от кмета парични средства под формата на аванси за процесния период финансовият инспектор е установил, че закупеният с бюджетни средства на общината алкохол, на обща стойност 40 056,53лв., не е бил изразходен за представителни или развлекателни мероприятия по смисъла на в чл.62, ал.1 ПППЗДДС; не са представени доказателства за потребността от неговото закупуване и използване; алкохолът не е бил изразходен и за други цели, пряко свързани с дейността на общината, видно от писмена информация от общината.
Третият и четвъртият от поставените въпроси също не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. За извършване на представителни разходи съдът не е приел, че кметът следва да иска ирично разрешение за разходване на гласуваните му в бюджета на общината представителни разходи от Общинския съвет, а е приел, че изразходените средства не са за представителни цели. По отношение на медицинските разходи е приел, че в общинския съвет не е входирано искане за отпускане на еднократна финансова помощ на двете лица, липсват и доказателства общинския съвет да е бил информиран по някакъв начин за наличието на такова искане, съответно липсват данни и за наличието или липса на средства в бюджета за тази цел. Както се посочи, за опровергаване на констатациите в акта за начет, ответникът носи тежестта да установи чрез пълно обратно доказване, че релевантните за отговорността му факти не са се осъществили по начина, отразен в акта за начет. При липса на ангажирани в горния смисъл доказателства съдът следва да приложи неблагоприятните последици на доказателствената тежест и да приеме, че доказателствената сила на акта за начет не е опровергана.
Отделно от това, не е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е обосновал поставните въпроси да са от значение за точното плирожение на закона както и за развитието на правото.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 08.02.2019г., постановено по в.гр.д.№1741/2018г. на Окръжен съд – Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: