8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№353
ГР. София, 30 април 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 8.04.20 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №281/20 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на СУ „Неофит Рилски”, гр. Харманли и на Б. П. срещу въззивното решение на Окръжен съд Хасково/ОС/ по гр.д. №547/19 г.в различни негови части и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение са уважени предявените от Б. П. срещу СУ „Неофит Рилски” искове по чл.344, ал.1,т.1 и 2 КТ и частично искът по чл.344, ал.1,т.3 КТ, с които е оспорена законността на уволнението на ищцата от длъжност „Заместник- директор по учебната дейност”/ЗДУД/, извършено на осн. чл.328, ал.1,т.11 КТ, със заповед на директора на ответното училище от 10.09.18 г.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.
За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която исковете по чл.344, ал.1,т.3, вр. с чл.225, ал.1 и 2 КТ са отхвърлени съответно за размера над 164 лв. до пълния претендиран размер от 319 лв. и за сумата от 6391 лв., касаторът – ищец се позовава на чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Намира, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно по подробно изложени съображения от съществото на спора. От значение за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото поради липса на съдебна практика, според касатора – ищец е въпросът: В размера на БТВ като база за определяне на обезщетението по чл.225 от КТ следва ли да се включат уговорените в КТД плащания / за 15 септември/, както и увеличението на основната заплата в образованието? Според касаторката тези допълнителни плащания са нормативно уредени /със закон, подзаконов нормативен акт или КТД/, засягат всички служители на този работодател и са определени извън волята на страните по тр. правоотношение, като макар да влизат в сила след прекратяването на ТПО с ищцата, начинът и редът на получаването им без съмнение показват, че тя би ги получила, ако не беше прекратено тр. й правоотношение. Или връзката между вредата – неполучения увеличен размер на БТВ и незаконното уволнение следва да е пряка/каквато е безсъмнено в случая/, а въпросните допълнителни ТВ следва да са ясни, да касаят обективно длъжността, да не зависят от индивидуалното тр. договаряне, полагането на труд при допълнителни и специални условия и пр., като тези предпоставки са налице в случая.
За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която исковете по чл.344, ал.1,т.1,2 и 3 КТ са уважени касаторът – отв. по иска, се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на цитираната и приложена практика на ВКС по следните правни въпроси от предмета на спора: 1. Налице ли е злоупотреба с право по чл.8, ал.1 КТ, когато се изменят изискванията за заемане на длъжност?;2. Съдебният контрол по чл.328, ал.1,т.11 КТ обхваща ли преценка за целесъобразност на изменените от работодателя изисквания?; 3.Може ли работодателят да предвиди по-тежки от законоустановените изисквания за заемане на определена длъжност?
По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да уважи исковете въззивният съд е приел, че промените в изискванията за заемане на определена длъжност са въпрос на целесъобразност и преценката относно необходимостта от тези промени е правомощие на работодателя, който е натоварен да организира трудовия процес. Съдът не е компетентен да се произнася относно необходимостта от промяна на изискванията за заемане на дадена длъжност и дали има обективна необходимост от въведената промяна. Съдебният контрол в хипотезата на чл. 328, т. 11 КТ не обхваща преценката за целесъобразност на работодателя стига с нея да не се нарушават императивни правни норми, каквато е забраната за злоупотреба с право – чл. 8, ал. 1 КТ. Злоупотреба с правото на уволнение по чл. 328, т. 11 КТ ще е налице, когато промяната на изискванията за заемане на длъжността се прави не за да се оптимизира и подобри трудовия процес, а за да се освободят работници и служители, които заемат посочените длъжности. Индиция за това ще е налице, когато въведените нови изисквания нямат връзка с характера на работата на съответната длъжност, при фрапиращо несъответствие между логично относимите изисквания за заемане на определена длъжност и въведените нови такива от работодателя.
Освен в хипотезата на чл. 8 КТ , правото на работодателя да промени изискванията за заемане на дадена длъжност подлежи на съдебен контрол и в случаите, когато изискванията за заемането й са нормативно определени, но само за длъжности в предприятия от публичната сфера, каквито са държавните и общински училища. Извън посочените в съществуващата нормативна уредба работодателят няма право да въвежда нови или завишени изисквания за тяхното заемане. По отношение на специализирания състав на училищата – учители, други педагогически специалисти и директори, изискванията за заемане на съответните длъжности – образование, квалификация, трудов и професионален стаж, са нормативно определени в Наредба № 15 от 22.07.2019 г. за статута и професионалното развитие на учителите, директорите и другите педагогически специалисти, а преди това в Наредба № 12 от 1.09.2016 г. за статута и професионалното развитие на учителите, директорите и другите педагогически специалисти. Съгласно чл. 213, ал. 2 ЗПУО за заемане на длъжността „директор” на детска градина, училище или център за подкрепа за личностно развитие е необходим не по-малко от 5 години учителски стаж. Според чл. 260 ЗПУО при управлението и контрола на учебната, учебно-производствената, учебно-творческата, спортната и административно-стопанската дейност директорът може да се подпомага от един или няколко заместник-директори, като законът не въвежда конкретни изисквания за заемане на длъжността. Такива не се съдържат и в Наредба № 12 от 1.09.2016 г. за статута и професионалното развитие на учителите, директорите и другите педагогически специалисти, действала към момента на издаване на Заповед № 2218 – 570/ 10.07.2018 г. на директора на СУ „Неофит Рилски“, с която са променени изискванията за длъжността ЗДУД. С оглед нормативната уредба, тъй като отговорностите и задълженията на директора са много по – големи от отговорностите и задълженията на заместник – директорите, които отговарят само за част от училищната дейност, последните не могат да заемат тази длъжност при по – тежки условия от тези на директора, още повече, че в случая установените от работодателя нови изисквания за трудов и професионален стаж / 25 години общ тр. стаж, 25 години минимален професионален опит и 25 години минимален педагогически стаж/ надвишават 5 пъти изискванията за заемане длъжността на директор. Към датата на издаване на Заповед № 2218 – 570/ 10.07.2018 г. ищцата е имала 22 г. и 7 м. общ трудов стаж, от които 20 години по специалността (Служебна бележка изх. № 680/ 03.08.2018 г. – л. 101), поради което не може да приеме, че не е придобила необходимите професионални знания и умения за изпълнение на длъжността, като се има предвид и обстоятелството, че повече от 9 години е изпълнявала длъжността „директор” на училището.
От изложеното, според ОС, може да се направи извод, че основният мотив за предприетото изменение на изискванията за заемане длъжността ЗДУД е именно уволнението на ищцата, индиция за което се съдържа и в отговора на исковата молба, в която се излагат твърдения за допуснати от нея нарушения на трудовите й задължения. Ако директорът на училището не е доволен от начина на изпълнение на трудовите задължения от страна на ищцата, той може да прекрати трудовото й правоотношение или на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ – поради липса на качества за ефективно изпълнение на работата, или на основание чл. 190 КТ – в случаите на виновно неизпълнение. Предвид изложеното ОС е приел, че новите изисквания за заемане на длъжност ЗДУД не са установени за подобряване на трудовия процес в училището, а единствено с цел освобождаване на ищцата. Изменението е предприето в нарушение на императивната норма на чл. 8, ал. 1 КТ, поради което извършеното на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ уволнение според ОС се явява незаконно и следва да се отмени на осн. чл.344, ал.1,т.1 КТ. Поради уважаване на главния иск е уважен и акцесорният иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност.
Акцесорният иск по чл.344, ал.1,т.1, вр. с чл.225, ал.1 КТ според ОС е основателен за сумата 164 лв. за периода, през който ищцата е останала без работа -10.09.-12.09.18 г. Акцесорният иск по чл.344, ал.1,т.3, вр. с чл.225, ал.2 КТ за сумата от 6 391 лв. – разлика във възнаграждението на предишната и на новата работа за периода 13.09.18 г. – 10.03.19 г. е приет за неоснователен, тъй като според ОС ищцата не е работила на по-ниско платена работа. В размера на БТВ при определяне на обезщетенията по чл.225 КТ не се включват уговорените в КТД допълнителни плащания, нито последвалото уволнението увеличение на работната заплата в образованието, считано от 1.01.19 г., тъй като съгласно чл. 228, ал. 1 КТ обезщетенията по раздел III на глава Х от КТ се изчисляват въз основа на полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение. Последното получено от ищцата брутно трудово възнаграждение за заеманата от нея длъжност на заместник – директор е за м. юли 2018 г. и е в размер на 1206. 06 лв. според заключението на вещото лице. При тази база полученото за исковия период на новата работа от ищцата възнаграждение е по-високо от това на предишната работа и няма разлика, която да й се присъди на осн. чл.225, ал.2 КТ.
ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на касатора – отв. по иска. По поставените в изложението на този касатор въпроси в практиката на ВКС е прието, че промените в изискванията за заемане на определена длъжност са въпрос на целесъобразност и преценката относно необходимостта от тези промени е правомощие на работодателя, който е натоварен да организира съответния трудов процес. Генерализирането на това виждане обаче е неправилно. Това би довело до възможност недобросъвестни работодатели да злоупотребяват с правомощието си да определят изискванията за заемане на определена длъжност и съответно да прекратяват трудови правоотношения с определени работници и служители, когато те не отговарят на тези нови изисквания. При всички случаи, когато страната прави възражения и навежда доводи относно липсата на обективна необходимост от въвеждането на новите изисквания за заемане на длъжността / както е и в настоящия случай/, съдът е длъжен да изложи съображения в тази насока – р. по гр.д. №598/09 г. на трето г.о. При оспорване на законността на прекратяване на трудово правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ, в тежест на работодателя е да представи доказателства, установяващи по несъмнен начин обективната необходимост от промяната в изискванията за длъжността / в случая педагогически стаж и професионален опит/- р. по гр.д. №4608/13 г. на ВКС, четвърто г.о. Според обобщената в опр. на ВКС по гр.д. №1168/12 г. на трето г.о. практика на ВКС, промените в изискванията за заемане на длъжността поначало са въпрос на целесъобразност, когато се отнасят до необходимостта да се усъвършенства трудовият процес. Тези промени обаче трябва да са обосновани, обективно необходими за усъвършенстване на трудовите функции и с оглед нуждите на работата, като в противен случай работодателят действа недобросъвестно. Въвеждането на нови изисквания за длъжността би било незаконосъобразно, а от там такова би било и извършеното уволнение в случай, че тези изисквания влизат в противоречие с нормативно въведени изисквания за заемане на съответната длъжност – р. по гр.д. №449/10 г. на трето г.о.. Доводи за липса на обективна необходимост от промените в изискванията за длъжността и необосноваността им с оглед предвиденото в нормативната уредба са направени от ищцата по настоящото дело и въззивният съд ги е уважил с решението си в съответствие с цитираната по –горе практика на ВКС. Затова не е налице соченото от този касатор основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването на въззивното решение в обжалваната уважителна за исковете част.
Не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение и в отхвърлителната за исковете по чл.344, ал.1,т.3, вр. с чл.225, ал.1 и с чл.225, ал.2, изр.1 КТ част по жалбата на касатора – ищец. Изложените от касатора съображения за обезщетяване на всички вреди /вкл. пропуснатите ползи/ са относими към деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД. Разликата между обезщетението по чл.45 ЗЗД и обезщетението по чл.344, ал.1,т.3 КТ, каквото е претендираното в случая, е разяснена в ППВС №4/75 г., т.1. Посочено е, че при уволнение на работник или служител, признато от надлежните органи за неправилно, организацията или учреждението дължат заплащането на обезщетението най-много до размер на двумесечното трудово възнаграждение на уволнения (чл. 93, ал. 1 КТ)- сега шестмесечното БТВ по чл.225, ал.1 КТ или разликата по чл.225, ал.2 КТ за същото време, защото се касае до вреди от неизпълнение на трудов договор, а законът при този договор не допуска заплащане на по-високо обезщетение. Брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл.225 КТ е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено чл.228 КТ. С тази законоопределена база се е съобразил и въззивният съд в решаващите си изводи по исковете с пр. осн. чл.225, ал.1 и 2 КТ. Цитираното от касатора ТР №2/13 г. на ОСГК на ВКС е за обезщетението по чл.225, ал.3 КТ и е насочено към предотвратяване на „наблюдаваната вече възможност в периоди на значителни обществено-икономически промени, произтичащи от инфлационни процеси, деноминация на лева и пр., присъжданото обезщетение по чл. 223, ал. 3 КТ да загуби изцяло обезщетителната си функция и да се обезсмисли”. Затова е неотносимо към случая.
Поставеният от касатора въпрос за БТВ, като база за обезщетението по чл.225, ал.1 и 2 КТ е разработен в практиката на ВКС – р. по гр.д. №4554/14 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №1084/97 г. на трето г.о. и др.. Затова не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Не е налице и осн. по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Според практиката на ВКС/ напр. опр. по ч.т.д. №3006/19 г. на второ т.о./ очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая не се установява въззивното решение да е очевидно неправилно в смисъла, посочен по-горе – то не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Хасково по гр.д. №547/19 г. от 18.09.19 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: