О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
София, 10.07.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова частно гражданско дело № 1594 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 4460/06.03.2019 г., подадена от адв. И. Ю., действащ в качеството си на особен представител на С. А. Д. и по частна касационна жалба, подадена лично от С. А. Д. против въззивно определение № 672/20.02.2019 г., постановено по възз.ч.т.д. № 4687/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на С. А. Д. срещу определение от 27.07.2018 г., постановено по гр.д. № 15157/2017 г. по описа на Софийски градски съд.
Наведени са оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение, твърди се, че същото е постановено в нарушение на процесуалните правила и е необосновано, иска се неговата отмяна.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с формулирани въпроси.
Приложено е искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по чл. 629 ГПК.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по жалбата – Прокуратурата на Република България, подаден чрез процесуален представител И. К. – главен експерт юрисконсулт. Поддържа се, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Заявена е претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, срещу обжалваемо определение, от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно определение е потвърдено разпореждане на първоинстанционния съд, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото. Производството по делото е образувано по искова молба на С. А. Д. против Прокуратурата на Република България с искане за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 800 000 лв. Първостепенният Софийски градски съд е намерил исковата молба за нередовна и с разпореждане № 47452/11.12.2017 г. е указал на ищеца да уточни има ли влязла в сила присъда, по силата на която е лишен от свобода, какво искане е отправено до ПРБ, за което се твърди, че няма произнасяне и в какво се изразяват неимуществените вреди. В изпълнение на дадени указания по делото е постъпила „Втора-жалба-искане“ с вх. № 8627/22.01.2018 г., подадена от С. А. Д., с която се иска назначаването на служебен адвокат. С определение № 29.01.2018 г. искането е уважено и е предоставена правна помощ, за защитник е назначен адв. И. Ю. от САК. Постъпила е молба с вх. № 27039/23.02.2018 г., подадена от назначения процесуален представител, в която е посочено, че ищецът С. А. Д., счита, че няма влязла в сила законна присъда, по силата на която е лишен от свобода по съображения, посочени в „жалба – протест“ с вх. № 49909/16.10.2017 г., адресирана до Главния Прокурор. С нея ищецът е изискал от Главния Прокурор да изпълни задълженията си по чл.127 КРБ – да следи за спазване на законността, да упражни надзор относно незаконосъобразност на воденото срещу ищеца разследване, упражни надзор относно незаконосъобразното изпълнение на наказателните и други принудителни мерки спрямо ищеца, предприеме необходимите действия за отмяна на незаконоосъобразните актове, ако такива бъдат установени, да се произнесе по оплакването на ищеца по незаконното му лишаване от свобода, како и да изпълни задълженията си по чл. 146, ал. 1, т. 1 ЗСВ да освободи веднага ищеца, който е задържан незаконно и по чл. 146, ал. 1, т. 2 ЗСВ да разговаря насаме с ищеца, както и по чл. 146, ал. 1, т. 3 ЗСВ да разгледа всички предходни сигнали, жалби и молби във връзка с изпълнение на наказанията на другите принудителни мерки относно ищеца. Заявено е , че претенцията на ищеца е за системно, трайно неизпълнение на служебните задължения на различни структури на ПРБ в периода от 2001 г. до предявяване на иска. С разпореждане от 06.03.2018 г. първоинстанционният съд е констатирал, че служебният адвокат не е изпълнил дадените указания по реда на чл. 129 ГПК, а недопустимо е подменил предмета на делото относно фактите, въз основа, на които се твърди да е възникнало вземането. Повторно са дадени указания да се посочи на какво основание ищецът се намира в затвора или без основание е задържан, указани са добрите адвокатски практики, както и че се предоставя последната възможност за изпълнение на дадените указания, а в противен случай исковата молба ще бъде върната. С молба с вх. № 36733/14.03.2018 г., подадена от адв. И. Ю., е посочено, че ищецът се намира в затвора в изпълнение на влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 2262/2005 г., като същият намира, че присъдата е незаконосъобразна поради извършени редица престъпни деяния – фалшифициране на подписи, издаване на неавтентични официални документи, престъпления по служба, търговия с влияние. Поради това С. А. Д. многократно е сезирал Главния Прокурор, но разследване по сигналите му не е извършено, в резултат на което институционално бездействие, ищецът е лишен от адекватно правосъдие. Счита, че ако ПРБ беше реагирала на сигналите му, щяха да се установят твърденията му за престъпни деяния и щеше да е налице възможност за осъществяване на процедурата по чл. 422, ал. 1, т. 1 – т. 3 НПК. Ищецът също намира, че липсва произнасяне по касационната му жалба, както и по искането с вх. № 32489/28.12.2007 г. чрез СГС до ВКС за възобновяване на наказателното дело. С разпореждане от 22.03.2018 г. съдът е констатирал, че въпреки дадената възможност не е отстранена изцяло неяснотата относно деликта/деликтите, за които се ангажира отговорността на ответника. Предоставена е последна възможност на ищеца чрез процесуален представител да посочи дали всички вреди, които претендира са от бездействия на ПРБ по с вх. № 1952/19.03.2010 г. и по молба с вх. № 32489/28.12.2007 г., като бездействието се изразява в отказ да бъде възобновено наказателно производство, приключило с осъдителна присъда, както и отказ да се разследват престъпления, извършени в хода на наказателното производство, в случай, че поддържа фактическите твърдения в исковата молба за бездействие по „Втора-жалба-протест“ с вх. № 49909/16.10.2017 г. да посочи конкретното действие, което е следвало да бъде извършено по повод тази жалба от ответника и конкретните вреди, които са му причинени. В срока за изпълнение е постъпила молба от страна С. А. Д., с която е поискан отвод на първостепенния съдия. Постъпила е и молба с вх. № 48018/04.04.2018 г., подадена от адв. И. Ю., в която е посочено, че претендираните вреди произтичат от бездействието на ПРБ по предходните сезирания от ищеца, така и от бездействието по „Втора жалба-протест“ с вх. № 49909/19.10.2017 г., конкретните неимуществени вреди са описани в исковата молба, а конкретните действия на ПРБ, които е следвало да бъдат предприети във връзка с „втора-жалба-протест“ с вх. № 49909/16.10.2017 г. са: да се разпореди проверка по жалбата, ПРБ да изпълни конституционните си задължения по чл. 127 КРБ като следи за спазване на законността, упражни надзор за законосъобразност по воденото срещу ищеца разследване, упражни надзор относно незаконосъобразното изпълнение на наказателните и други принудителни мерки спрямо ищеца, да предприемем необходимите действия за отмяна на незаконосъобразни актове, ако такива бъдат установени, да се произнесе по оплакването на ищеца за незаконното му лишаване от свобода, както и задълженията си по чл. 146, ал. 1, т. 1 ЗСВ да освободи незабавно ищеца, който е задържан незаконно, по чл. 146, ал. 1, т. 2 ЗСВ да се осъществи разговор насаме с ищеца и по чл. 146, ал. 1, т. 3 ЗСВ да разгледа всички предходни сигнали, жалби и молби във връзка с изпълнението на наказанието и другите принудителни мерки. Постановено е определение от 13.04.2018 г. по гр.д. № 15157/2017 г. по описа на СГС, с което исковата молба на С. А. Д. е върната, поради недопустимост на предявения иск. Първоинстанционното определение е било обжалвано с частна жалба пред въззивния Софийски апелативен съд от ищеца и с определение № 1589/22.05.2018 г. по ч.гр.д. № 2121/2018 г. по описа на САС е отменено, като делото е върнато на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия. Въззивният съд е посочил, че искът е допустим, въпреки че е констатирал, че исковата молба не отговаря на изискванията по чл. 127 и чл. 128 ГПК, които не е разглеждал подробно, тъй като исковата молба не е върната на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Горният съд изрично е указал, че следва да бъдат отстранени нередовностите на исковата молба, като се конкретизират действията на служителите на ПРБ, които според ищеца представляват нарушения на установени нормативни правила и какъв е конкретният вредоносен резултат от незаконосъобразните действия, както и да се извърши служебна проверка по хода на цитираното в исковата молба гражданско дело с оглед преценката по чл. 126 ГПК. След като делото е върнато на първоиснатцнионния СГС е постановено разпореждане от 27.07.2018 г. Съдът е констатирал, че многократно са давани указания за отстраняване на констатирани нередовности на исковата молба, като последваща възможност за отстраняването им не следва да бъде давана и на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върнал исковата молба с вх,. № 156558/22.11.2017 г. и е прекратил производството по делото. С атакувнорто в настоящото производство определение № 672/21.02.2019 г. по ч.гр.д. № 4687/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд е потвърдено първостепенното разпореждане. Прието е, че не е посочено какво е конкретното вредоносно бездействие, от което ищецът е претърпял вреди, както и какви действия е следвало да бъдат предприети от ответника.
По отношение искането за отправяне на преюдициално запитване настоящият състав намира, че същото е неоснователно по съображения, че случаите, в които е допустимо да се отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС, са изрично регламентирани в чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз, респ. чл. 628 и сл. ГПК и по настоящото дело не е налице такава хипотеза. Освен това се иска до Съда на ЕС да бъде отправено питане дали е нарушено правото на справедлив процес, предвидено в чл. 6, т. 1 ЕКЗПЧОС, а процедурата пред СЕС се прилага единствено по отношение на тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или на тълкуването на валидността на акт на органите на ЕС.
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая липсва основание за допускане на касационно обжалване.
Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. За яснота на жалбоподателя следва да се посочи, че съгласно чл. 7, ал. 2 ГПК съдът изпраща на страните преписи от актовете, които подлежат на самостоятелно обжалване. Оригиналите на актове, подписани от постановилите ги съдии, се намират в кориците на делото. Поради което и оплакванията му в този смисъл са несъстоятелни.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че констатираните нередовности на исковата молба са отстранени, а като е приел противното САС е постановил необоснован акт, във връзка с което оплакване е формулиран въпросът „Необоснован ли се явява крайният съдебен акт, когато изводите на съда не са в съответствие с установените фактически положения, когато са нелогични и когато има противоречие и грешки в мотивите?“. Жалбоподателят счита, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с Постановление № 7/27.12.1965 г. на Пленума на ВС. Настоящият състав намира, че така формулирано питането съдържа оценъчно съждение и не може да послужи като общо основание за допускане до касационно обжалване, а единствено съдържа твърдение на жалбоподателя за неправилност на обжалвания съдебен акт. Несъгласието с решаващите изводи обаче не представлява основание за допускане до касационно обжалване, а единствено може да се възприеме като основание за отмяна,. Очевидно въззивният съд е приел, че нередовностите на исковата молба не са отстранени и противното становище на жалбоподателя не е основание за отмяна на атакуваното определение. Отделно касаторът намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 134/20.03.2018 г. на ВКС, I т.о. по т.д. № 2471/2017 г. по въпросите: „В частното въззивно производство по обжалване на определение, с което е върната исковата молба на ищеца, поради неотстраняване на нередовности по нея, въззивният съд има ли право да се произнася по въпроси по същество на спора?“ и „Ако исковата молба действително е била нередовна, това предпоставя ли съдът, включително и въззивният да я остави без движение за отстраняване на констатирани нередовности или има право директно да я върне и да прекрати делото?“. Поставените въпроси са общи и не се отнасят към конкретно правно разрешение на въззивния съд, освен това в себе си те отново съдържат оценка на процесуалните действия на съда. Твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по същество на спора съдържа в себе си становище, че исковата молба отговаря на изискванията по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК и съдът по частната жалба е преценил основателността на претенциите на ищеца. Такъв извод не е направен от САС, напротив констатирано е, че въпреки дадените указания, отстраняване на констатираните нередовности не е постъпило и е налице основанието по чл. 129, ал. 3 ГПК. Вторият въпрос отново почива на тезата за редовност на исковата молба, която изисква настоящият състав да извърши проверка на правилността на постановения акт. Тази проверка обаче може да бъде извършена единствено в случай, че са налице основанията за допускане до касационно обжалване. Въпросът е общотеоретичен и не кореспонедира с конкретно правно разрешение на въззивния съд. Освен това в разпоредбата на чл. 129 ГПК изрично е разписна процедурата за проверка на редовността на искова молба, а както вече беше посочено СГС многократно е давал указания за отстраняване на констатирани нередовности и уточнения. Липсата на поставен въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане до касационна проверка без да се разгледа наличието на допълнителните предпоставки. За изчерпателност следва да се посочи, че в приложеното определение № 134/20.03.2018 г. по т.д. № 2471/2017 г. по описа на ВКС, I т.о. съдът в производство по чл. 288 ГПК се произнесъл по наличието на предпоставки за допускане до касационно обжалване на въззивно решение. Независимо от изложеното, следва се подчертае, че производството по делото е прекратено на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, след като съдът е констатирал, че въпреки дадените указания нередовностите на исковата молба не са отстранени, поради което и не е налице основание за даване на последващи указания от въззивната инстация. По изложените съображения следва изводът, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване.
При този изход на спора в тежест на касатора е на основание чл.78, ал. 3 във вр. ал. 8 ГПК да заплати на насрешната страна претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение, определени от съда в размер на 50 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 672/20.02.2019 г. по ч.гр.д. № 4687/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд
ОСЪЖДА С. А. Д. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Прокуратурата на Република България на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: