О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 545
София, 03.07.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на четвърти април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 4704 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, вр. § 74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Б. Б.-Л., подадена чрез процесуален представител адв.П., срещу въззивно решение от 19.07.2017г., постановено по в.гр.д.№1738/2017г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 17.01.2017г. по гр.д.№120/2016г. на Кюстендилски окръжен съд за уважаване на предявения от Е. К. М. иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В касационната жалба излага доводи, че въззивното решение е недопустимо.
Ответникът по жалбата Е. К. М., чрез процесуален представител адв.Ч., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е осъдена Е. Б. Б.-Л. да заплати на Е. К. М. сумата от 15 000 евро, получена на неосъществено основание по предявен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, ведно със законната лихва от предявяване на иска.
Въззивният съд е приел за установено е, че между „И. –Б.“/от една страна/ и четири физически лица/едно от които е ответницата/ е сключен предварителен договор за учредяване право на строеж върху недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор № 04279.612.186 по КК на Б., целият с площ от 400 кв.м., с трайно предназначение: урбанизирана територия, с начин на трайно ползване: високо застрояване /над 15 м/, с вписан адрес: [населено място], ул.Хр.Т.“ срещу насрещната престация дружеството да финансира и построи за своя сметка и със свои средства обектите на собствениците- учредители /чл.3/. Прието е, че поради това, че съгласно чл. 4, б. „а” от този договор, собствениците-учредители имат право да изберат проектантите на обекта, а ответницата е била архитект-проектант, то е имало уговорки именно тя да направи проекта на офис-сградата, която е следвало да се построи в поземления имот. Този извод е обоснован със съдържанието на приложената към исковата молба разписка и на признанието в отговора на исковата молба за получаване на сумата, дадена от ищеца като аванс по договор за проектиране на сградата. С протокол от 01.04.2012г. страните по договора от 16.08.2010г. са прекратили действието му по взаимно съгласие.
Въззивният съд е приел, че между страните е имало неформален /устен/ договор за проектиране. Позовал се е на практиката на ВКС, че договорът за проектиране е разновидност на договора за изработка, уреден в чл. 258 и сл. ЗЗД, както и че писмената му форма е форма за доказване, а не е форма за действителност – определение № 865 от 18.11.2013 г. по т.д. № 1363/2013 г. на ВКС.
Във въззивното решение са изложени и съображания, че при положение, че е имало неформален /устен/ договор за проектиране, то съгласно разпоредбата на чл. 261 ЗЗД ответницата е трябвало не само да изпълни работата, но също така и да я предаде на поръчващия /арг. от чл. 264, ал. 1 ЗЗД/, респ. да прекрати договора или да го развали, след като е станало ясно, че до окончателен договор за учредяване право на строеж няма да се стигне, както и че не дружеството, представлявано от ищеца, ще строи сградата.Посочено е, че ако М. теоретично откаже да приеме поръчаното, налице са редица законови възможности за уреждане на облигационните отношения помежду им, но ответницата не е предавала проекти, изработени от нея на ищеца, нито е изявявала готовност да предаде такива проекти или е канила М. да получи възложените от него проекти; че тя е следвало да направи това, след като се е считала за обвързана с такова съглашение, но твърдения, че е предлагала на поръчващия предаването на поръчаните проекти или го е канила да ги получи, съдът е посочил, че нито се правят, нито са ангажирани писмени доказателства в тази насока.
Въззивният съд е приел, че платените 15 000 евро са обогатили патримониума на ответницата, а далият ги, е обеднял, без да получи насрещна престация /проекти или каквото и да било друго/.
Изложени са съображения, че през призмата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД следва да се прецени дали даденото е получено при начална липса на основание или с оглед на неосъществено основание. Според въззивната инстанция, се касае за хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, а не за чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД /както е приел първоинстанционния съд/, доколкото се установява сключен между страните договор /формален или неформален/ и даденото е било при неосъществено основание. Прието е, че е налице кондикцията по чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, тъй като се касае за несбъдване или неосъществяване на условие по вече сключена сделка между страните /съгласно указанията, дадени в ППВС 1/28.05.1979 г. на ВС на НРБ/.Посочено е от съда, че въпреки, че правната квалификация на предявения иск е различна от тази на първоинстанционния съд, обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено, но с посочване на правилната според настоящата инстанция правна квалификация. Крайните изводи за наличие на неоснователно обогатяване, са същите, макар и при друг фактически състав от трите, уредени в чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Посочено е, че въззивната инстанция е инстанция по същество и има правото и задължението да обезпечи правилното решаване на спора с посочване на вярната правна квалификация при съвпадение на крайния извод за основателност на иска.
Настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е вероятно недопустимо като постановено на непредявено основание, каквито доводи се съдържат в касационната жалба. В исковата молба се поддържа, че процесната сума е предадена от ищеца на ответницата като аванс за проектиране на сграда в съсобствения на ответницата и други физически лица недвижим имот в [населено място], с оглед предвиденото в т.4 б.“а“ от предварителния договор от 16.08.2010г. за учредяване право на строеж срещу задължение за строителство на офис сграда право на учредителите съсобственици да изберат проектант; че такъв проект не е изготвен; че собствениците учредители са изготвили и одобрили проект, но на тяхно име и водят преговори с друг предприемач за построяването на сградата. На 01.04.2012г. страните по предварителния договор са го прекратили по взаимно съгласие. Ищецът претендира връщането на сумата като дадена на неосъществено основание. Въззивният съд не е обвързан както от правната квалификация на предавения иск, посочена в исковата молба, така и от правната квалификация на първоинстанционния съд. Той е длъжен да посочи вярната правна квалифиция на спорните правоотношения /в пределите на жалбата/ във въззивното решение. Въззивният съд е приел, че се касае за хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, а не за чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД /както е приел първоинстанционния съд/, доколкото се установява сключен между страните договор /формален или неформален/ и даденото е било при неосъществено основание. Прието е, че е налице кондикцията по чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, тъй като се касае за несбъдване или неосъществяване на условие по вече сключена сделка между страните /съгласно указанията, дадени в ППВС 1/28.05.1979 г. на ВС на НРБ/. Въззивният съд в съответствие с принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмета на делото, за който е бил сезиран; определил е предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната се е позовала, поради което не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че въззивното решение е недопустимо.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, следва ли съдът да даде на страните указания относно релевантните факти и доказателствената тежест, съответни на възприетата правна квалификация“. Счита, че по този въпрос въззивното решение е в противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение по гр.д.№843/2015г. на ВКС, ІІІг.о. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото от касатора противоречие, по следните съображения: Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. Втората хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило – решение по гр.д.№1144/2010 г. на ВКС, ІVг.о. Въззивният съд е приел искът за връщане на дадения аванс за проектиране на сграда в съсобствения на ответницата с други лица имот, като даден на неосъществено основание, за основателен поради това, че ищецът е доказал даването на процесната сума, ответницата е доказала претендираното основание, на което е получила дадената сума, но е приел, че не е настъпило условието по сключената сделка. Поради това настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не е констатирал, че неправилно първоинстанционният съд не е указал на ищеца, че следва да установи, че не се е осъществило условието по сключената сделка и вместо това не е дал на ищеца указания в тази насока. С оглед на изложеното не е налице соченото от касатора противоречие на въззивното решение с приложената практика на ВКС.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „длъжен ли е съдът да обсъди всички наведени от страните възражения, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като изложи съображенията си, поради които прави своите крайни изводи“. Сочи, че по поставения въпрос въззивното решение е в противоречие с решение по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ІVг.о. и решение по гр.д.№4216/2008г. на ВКС, ІVг.о. Единственото пояснение в изложението е, че съдът не се е произнесъл по искания и оплаквания във въззивната жалба. В касационната жалба не се съдържа оплакване за неправилност на въззивното решение в тази насока. Поради това не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „може ли съдът да определи предмета на делото и да се произнесе въз основа на обстоятелства, на които ищецът не се е позовал в исковата молба, респективно обвързан ли е съдът от изложените в обстоятелствената й част правопораждащи факти и може ли да разгледа по своя преценка и факти, с които не е сезиран; ограничени ли са правомощията на решаващия съд до произнасяне по повдигнатия спор само предметната рамка на заявениет искония и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства“. Сочи, че поставените въпроси въззивното решение е в противоречие с решения по гр.д.№6875/2013г. на ВКС, ІVг.о, по гр.д.№1057/2011г. на ВКС и др. Както се посочи по-горе, въззивният съд е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната се е позовала, поради което не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че въззивното решение е постановено в противоречие с посочената практика на ВКС.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „приложими ли са указанията на т.1 от ППВС №1/1979г. за даденото по сключен между страните договор, който не е преустановил действието си“. Настоящият съдебен състав не намира да е налице соченото от касатора противоречие на въззивното решение с ППВС №1/1979г. относно действието на условието на сделката. Действително, във въззивното решение освен решаващите мотиви, че не се е осъществило условието по сключената сделка, са изложени и мотиви, които не са относими към иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД, а са изложени в отговор на доводи на страната във въззивната жалба и в отговора на исковата молба. Същото се отнася и до поставения от касатора въпрос: „намира ли приложение разпоредбата на чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД при двустранните договори, действието на които не е преустановено, но страните са в неизпълнение на договорните си задължения и изобщо при договорните отношения“.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „представляват ли условие по смисъла на чл.25 ЗЗД уговорените между страните задължения по един двустранен договор, представляващи съществен елемент от неговото съдържание“. Сочи, че по този въпрос въззивното решение е в противоречие с решения по т.д.№2/2009г. на ВКС, Іт.о. и по т.д.№1839/2015г. на ВКС, ІІт.о. Поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд /въззивният съд не е приел, че договорните задължения представляват условие на договора по смисъла на чл.25 ЗЗД/ и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 1000лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 19.07.2017г., постановено по в.гр.д.№1738/2017г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Е. Б. Б.-Л. да заплати на Е. К. М. сумата 1000/хиляда/лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: