О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 846
гр.София, 24.11.2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3189 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на РБ срещу въззивно решение №1321/12.06.2017 г. постановено по възз.гр.д. №630/ 2017 г. на Софийския апелативен съд, с което като е потвърдено решение №8940/12.12.2016 г. по гр.д.№ 13723/2013 г. на Софийски градски съд в обжалваната му част, жалбоподателят е осъден да заплати на И. Й. К., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 10 000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане.
В касационната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на решението на въззивния съд.
В изложението си по допускане на касационното обжалване жалбоподателят поддържа, че в противоречие със задължителната съдебна практика е произнасянето на въззивния съд по материалноправния въпрос за приложението на принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за морални вреди; както и по процесуалноправния въпрос, касаещ задължението на съда да извърши цялостна преценка на конкретните факти по делото, които са от значение за установяване обема на претърпените вреди и в тази връзка да изложи свои собствени решаващи мотиви.
Ответникът по жалбата И. Й. К., представляван от адв. З. К., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, предвид следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в атакуваната му част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена за заплати на И. К., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, обезщетение в размер на 10 000 лв. за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление, за което лицето е оправдано. Прието е, че наказателното производство е образувано на 10.04.2006 г. и е приключило с влязла в сила 04.12.2012 г. оправдателна присъда, постановена по нохд №430/2006 г. на Софийския окръжен съд. В хода на производството по отношение на К. е била взета мярка за неотклонение „подписка”; случаят е придобил медийна известност, уронени са били доброто име и авторитета на ищеца в обществото; а при разглеждането на делото в съдебна фаза са проведени над 20 съдебни заседания, в които ищецът се е явявал и не е ставал причина за отлагане на делото. За да присъди обезщетението от 10 000 лв., съдът е отчел, че периода на наказателното преследване / над 6 години/ надвишава разумния срок за провеждане на това производство; че ищецът е лице, което не е осъждано и упражнената спрямо него процесуална принуда, както и широката медийна разгласа за привличането му към наказателна отговорност за тежко престъпление, са се отразили изключително негативно върху психиката му и са злепоставили доброто му име и авторитет в обществото. Съобразявайки това, както и вида на мярката за неотклонение, тежестта на престъплението, за което е било повдигнато и поддържано обвинение; обстоятелството, че ищецът е привлечен към наказателна отговорност за вреди нанесени на държавата от несъбрани пътни такси в размер на 272 300.23 лв. и в качеството му на длъжностно лице /контрольор граничен сектор/, съдът е счел, че претърпените неимуществени вреди са с по-висок интезитет от обичайните. изградена репутация на почтен и високоотговорен човек и ръководител. В заключение е направен извод, че неоснователно упражнената спрямо К. процесуална принуда е оказала негативно въздействие в личен и социален план, респ. била е източник на стрес, обида, срам и тревожни преживявания, поради което за претърпените неимуществени вреди ищецът е справедливо да бъде обезщетен със сумата от 10 000 лв.
За да обоснове допускането на касационния контрол на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК, касаторът общо е посочил в изложението си, че въззивното решение е постановено в противоречие с т. II от ППВС № 4/1968 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, по въпроса, касаещ приложението на чл.52 ЗЗД, посочвайки, че съдът не е отчел всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди. Конкретни доводи обаче, кои са необсъдените от въззивния съд обстоятелства и как те са повлияли за неправилното приложение на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, респ. върху присъдения размер обезщетение за неимуществени вреди, изложението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа.
Следва да се посочи, че както ППВС № 4/1968 г., така и константната съдебна практика на ВКС по приложението на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, последователно е приемала, че при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на ред обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от лицето; а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай, съдът е длъжен да прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с настъпилото увреждане и обема на вредите. Практиката е еднозначна в разясненията си за критериите, по които се определя размерът на обезщетението при всеки частен случай, както и че въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. Обжалваното въззивно решение не противоречи на приетите в практиката на ВС и ВКС принципни разрешения, касаещи приложението на нормата на чл.52 ЗЗД.
По процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд да изложи собствени решаващи мотиви, атакуваното решение също не противоречи на приетото по т.2 от ТР№1/2013г. на ОСГТК и т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. След обсъждане на правнолевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение.
В случая въззивната инстанция е изградила свои собствени решаващи мотиви, като по този начин е дала отговор на въведените в процеса твърдения и възражения на страните. Съдът е оценявал доказателствата като се е ръководил от общоприетите принципи за морал, начина по който увреденото лице субективно е понесло вредата и преценявайки стойността, която засегнатите блага са имали за притежателя си. След като във въззивното производство са съобразени всички доказателства, относими към реално претърпените от лицето неимуществени вреди /която дейност е намерила израз в мотивите на съда/, паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост за еквивалентно възмездяване на морално увредения, като няма спор, че размерът на обезщетението зависи от особеностите на всеки конкретен случай.
Мотивиран така, Върховният касационен съд на РБ, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1321/12.06.2017 г., постановено по възз.гр.д. №630/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.