8
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 102
гр. София, 07.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3147 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 4923/17.06.2019 г. на Община Смолян, представлявана от кмета Н. М., чрез юрисконсулт З. К., срещу въззивно решение № 72 от 08.05.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 142/2019 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на първоинстанционното решение, на основание на чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД общината е осъдена да заплати на ищцата А. А. Р. сумата 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от травматично увреждане, вследствие падане на заледен и непочистен тротоар в [населено място]; сумата 673,05 лв. – обезщетение за имуществени вреди от разходи за лекарства, санитарни материали и рехабилитация; и сумата 9 280,17 лв. – обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати доходи от неупражняването на лекарската практика на ищцата за периода от 01.02.2017 г. до 08.11.2017 г. Обезщетенията са присъдени със законната лихва от датата на увреждането (31.01.2017 г.) до окончателното им изплащане.
Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която претенцията на ищцата за имуществени вреди, произтичащи от направени разходи за лечение, е отхвърлена за разликата над сумата от 673,05 лв. до предявения размер от 3 200 лв.
В представеното от касатора изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационния контрол се обосновава с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК по въпроси, които обобщени и уточнени от състава на ВКС, касаят следното: 1/ възможността да се ангажира деликтната отговорност на общината за вреди, настъпили вследствие неизпълнение на задължението за снегопочистване на общинските улици и прилежащите им тротоарни площи, когато тези дейности са възложени за изпълнение по договор сключен с трето лице; 2/ носи ли ищецът доказателствената тежест да установи пропускането на доходи от упражняваната професия и техния размер при твърдение, че причината за настъпването им е претърпяното увреждане; 3/ претендираните за обезщетяване имуществени вреди, представляващи разходи за лечение, трябва ли да се докажат с надлежни платежни документи, или са достатъчни свидетелски показания; 4/ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съгласно законовия критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД, длъжен ли е съдът да съобрази всички конкретни за случая обстоятелства.
Поддържа се, че въпросите са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната и установената съдебна практика на ВС и ВКС – ППВС № 7/1958 г., ППВС № 17/63 г., решение № 131/ 01.11.1967г. по гр.д. № 99/1967 г. на ОСГК, решение по гр.д. № 803/2003 г., ППВС № 4/1968 г., както и в противоречие с практиката на районни и окръжни съдилища (цитирана в изложението).
Ответната страна по жалбата – А. А. Р., представлявана от адв. Н. М., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, констатира, че касационната жалба в частта, имаща за предмет постановеното въззивно решение по иска за имуществени вреди, представляващи разходи за лечение, е недопустима за разглеждане. Предявеният иск е с посочена в исковата молба цена от 3 200 лв. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1-во ГПК, не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. Претенцията на ищцата попада сред изрично посочените от законодателя изключения, поради което касационната жалба в тази част следва да се остави без разглеждане.
В останалата й част касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е приел за установено, че на 31.01.2017 г. около 17.00 часа ищцата А. Р. е претърпяла инцидент – на път за дома си се подхлъзнала и паднала на заледен и непочистен от сняг тротоар на улица в [населено място], което е довело до счупване на дясната бедрена кост на крака й. Приетата по делото съдебно-техническа експертиза е дала заключение, че мястото представлява част от тротоар, попадащ в границите на поземлен имот – публична общинска собственост. Установено е още, че съгласно договор за възлагане на обществена поръчка от 30.08.2006 г. зимното снегопочистване на улиците в [населено място] е било възложено от общината на третото лице – помагач „Клинър“ ООД. Разпитаните по делото свидетели безпротиворечиво са посочили, че тротоарът, на който е паднала ищцата, е бил непочистен от стар сняг и лед, които са затруднявали преминаването на пешеходци, а според приложената метеорологична справка за времето – към 17.00 ч. на 31.01.2017 г. в [населено място] е отчетена температура – 3 градуса по Целзий и е имало условия за замръзване на разтопен сняг. Съдебно-медицинската експертиза е установила, че получената травма – „пертрохантерно счупване на дясната бедрена кост“ е настъпила вследствие падане и усукване на долния крайник при фиксирано ходило, довели до счупване на бедрото в горния му край. Претърпяното увреждане е тежко, наложило е оперативна намеса, търпяните болки и страдания са били с висок интензитет в началния период и първите месеци, след което постепенно са отслабнали. При пострадалата са настъпили и усложнения – рана от изгаряне на лявата подбедрица, изискваща продължително лечение, а в резултат на продължителния прием на медикаменти тя е развила и неинфекциозен колит, наложил последващо болнично лечение. Вещото лице е посочило, че оздравителният процес не е приключил и ищцата се нуждае от продължаваща рехабилитация при санаториални условия. Изслушаната съдебно-счетоводна експертиза е дала заключение, че от преустановяването на медицинската си практика за периода 01.02.2017 г. – 07.11.2017 г., Р. е пропуснала да реализира доходи в общ размер на сумата 9 280,17 лева; както и че за посочения период не са й изплащани обезщетения. Неупражняването на лекарската практика за посочения период е установено с издадено от НЗОК удостоверение.
Обсъждайки в съвкупност и поотделно събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и заключенията на експертизите, съдът е приел, че са налице предпоставките по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на общината, тъй като увреждането е настъпило в резултат на установено противоправно бездействие, респ. лошо изпълнение на задълженията от страна на лицата, на които общината е възложила дейностите по снегопочистването на общинските пътища и прилежащите им тротоари и поддържането им в безопасно за гражданите състояние. Посочил е, че възлагането изпълнението на тези задължения по сключен с третото лице договор, не освобождава общината от отговорността й за вреди по чл.49 ЗЗД. Като е взел предвид характера, вида и степента на полученото увреждане; обстоятелствата, при които е настъпило; настъпилите усложнения; дългият период на лечение и високия интензитет на претърпените от ищцата болки, страдания, значителни неудобства и ограничения, които се е наложило да понася в ежедневието си; възрастта на пострадалата, възможността за адаптация; негативните психически изживявания и емоционален стрес, съпътствали физическите болки; периода на лечение и прогнозата за възстановяване, в т.ч. – нуждата от продължаващо лечение; невъзможността й да упражнява професията си на акушер-гинеколог за близо 9 месеца, отразила се негативно върху личния и социален живот на Р., въззивният съд е приел, че сумата от 15 000 лева е справедливият размер обезщетение, който следва да й се присъди. Претенцията за имуществени вреди, съставляващи пропуснати доходи от принудително преустановената медицинска практика в периода 01.02.2017 г. – 08.11.2017 г. е уважена в размера, установен със заключението на съдебно-счетоводната експертиза – за сумата 9 280,17 лв., формирана на база установеният средномесечен доход, получаван от ищцата преди увреждането. За неоснователно е счетено възражението на ответника за съпричиняване на вредата, поради липса на доказателства, установяващи подобно поведение от страна на пострадалата.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице.
По първия обобщен въпрос е налице създадена практика на ВКС (напр. – решение № 124/18.07.2019 г. по гр.д. № 3057/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 213/19.11.2019 г. по гр.д.№ 714/2019г. на ВКС, ІІІ г.о. и др.), която настоящият състав напълно споделя. Прието е, че съгласно чл.2, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 3, ал. 2, т. 1 ЗОС, вр. с § 7 ПЗР ЗМСМА, общината е длъжна да управлява предоставената и публична собственост (в т.ч. улиците) в рамките на населеното място, в интерес на населението и с грижата на добър стопанин – чл. 140 КРБ и чл. 11, ал.1 ЗОС. Дължимата грижа в полза на териториалната общност включва както изграждане, ремонт и поддържане на улици, тротоари, зелени площи и др., така и полагане на грижи за чистотата им, в т.ч. снегопочистване и осигуряването на безопасно придвижване на пешеходци и возила. Когато общинският съвет е възложил с наредба задълженията си за поддържане на чистотата на територията на съответната община на трети лица, каквито са специализираните предприятия, работещи по договор с общината и собствениците и ползвателите на имоти на територията на общината, то за вреди от техни противоправни действия или бездействия, отговорността е на общината – обективна, безвиновна, гаранционно-обезпечителна отговорност по чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД. Общината разполага с възможност да уреди с договора за възлагане на работата на съответното предприятие санкции при неизпълнение на задълженията му, както и с възможност за санкции спрямо лицата, на които е възложила изпълнение на задължения по поддържане на чистотата на територията, в т.ч. съставяне на протоколи и налагане на глоби на физически и юридически лица, отговорни за снегопочистване на тротоарните платна. За вреди от действията на изпълнителите на работата обаче, отговаря общината, която е възложител на работата, длъжна да управлява имотите общинска собственост с грижата на добър стопанин и да осигурява нормални, безопасни условия на живот на гражданите на територията й.
Въззивното решение съответства на възприетите правни разрешения. По делото е установено, че по пътя към дома си ищцата се е подхлъзнала и паднала на заледен и непочистен тротоар към улица – публична общинска собственост, което обосновава извод, че касаторът и лицата, на които той е възложил да поддържат уличната инфраструктура не са положили дължимата грижа на добрия стопанин (чл.11, ал.1 ЗОС) да изпълнят задължението си да я поддържат в изправно и безопасно за гражданите състояние. Това поведение е неправомерно и осъществява деликтния състав на чл.49, вр. с чл.45 ЗЗД, както е приел и въззивният съд. В случая е ирелевантно обстоятелството, че конкретната улица е ненаименована, след като е установено, че тя и прилежащият тротоар, където е настъпила злополуката, съставляват част от имот – публична общинска собственост. С оглед на изложеното, не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селектиране на жалбата.
Вторият изведен въпрос също не обуславя допускането на касационния контрол. В случая, съдът е приел, че ищцата е установила както периода, в който не е могла да упражнява лекарската си професия, така и размера на пропуснатия доход. В този смисъл, когато се претендират вреди, представляващи пропуснати ползи, респ. доходи, ищецът носи тежестта да установи както размера на пропуснатото увеличение, така и сигурното му настъпване, което в случая въззивната инстанция е счела за доказано. Несъгласието на касатора с този извод касае обосноваността, по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Третият въпрос е относим за претенцията за имуществени вреди, представляващи разходи за лекарства, санитарни материали и рехабилитация. Както се посочи по-горе, в тази си част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, поради което въпросът не следва да бъде обсъждан.
Четвъртият въпрос – за приложението на законовия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, при съобразяване на всички конкретни за случая обстоятелства – e релевантен, но също не обуславя селектирането на жалбата, тъй като не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В създадената по приложението на чл.52 ЗЗД съдебна практика на ВС и ВКС (ППВС №4/1968 г. и множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК на състави на ВКС) се приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Техният размер се определя според вида, характера и тежестта на увреждането. Съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Многократно в практиката на ВКС е посочвано, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, не е абстрактно понятие, а се базира винаги на конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В тази връзка съдът е длъжен да съобрази характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено, последиците в настоящ и бъдещ план, продължителността и степента на интензитета, възрастта на увредения, обществено и социално положение, обществено-икономическите условия към датата на увреждането и др. Обезщетението за неимуществени вреди трябва в най-пълна степен да възмезди увреденото лице, без да става източник на неоснователно обогатяване. Освен това, при делата за претърпени неимуществени вреди от деликти, практиката на съдилищата по сходни казуси може да служи като ориентир, но водещо значение по всеки отделен спор за деликт имат конкретните установени и доказани в процеса факти и обстоятелства. Те са обективните характеристики, на базата на които принципът на справедливостта се прилага и намира израз в присъждане на еквивалентно парично обезщетение.
Въззивното решение не е постановено в отклонение на тези правни разрешения. В мотивите на решението са обсъдени подробно всички обстоятелства, имащи значение за размера на дължимото на ищцата обезщетение, с което съдът е изпълнил процесуалните си задължения.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е бланкетно посочено и при липсата на конкретна аргументация от страна на касатора, не следва да бъде обсъждано (вж. – т.4 от ТР№1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Релевираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. В случая, нито служебно, нито от изложението към касационната жалба не може да се изведе правен въпрос обуславящ допускането на касационния контрол на соченото основание. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на въззивното решение, която предполага видимо тежко нарушение на материалния и/или процесуалния закон, или явна необоснованост на изводите на съда, поради грубо нарушаване на правилата на формалната и правна логика. В случая, аргументацията на касатора се основава на неправилно разрешаване от страна на въззивния съд на изведените в изложението правни въпроси. По същите, както се посочи по-горе, въззивният съд се е произнесъл в съответствие със създадената задължителна съдебна практика на ВС и ВКС, поради което твърдяната „очевидна неправилност” на решението не би могла да се констатира.
С оглед на всичко изложено, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото, основателно е искането на ответната страна за присъждане на разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 1 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като процесуално недопустима касационната жалба на Община Смолян в частта й, имаща за предмет въззивно решение № 72/08.05.2019 г. по възз.гр.д. № 142/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, постановено по предявения от А. А. Р. иск по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД с цена 3 200 лв. – претендирано обезщетение за имуществени вреди, представляващи направени разходи за лечение и ПРЕКРАТЯВА касационното производство в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 72 от 08.05.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 142/2019 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Община Смолян, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на А. А. Р. направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 1 500 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му на страните с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС, а в останалата част – определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.