О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№487
гр.София, 17.06.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 140 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е обща касационна жалба на Р. И. Р. и В. Д. Р., подадена чрез процесуалния им представител адв.Д., срещу въззивно решение от 15.08.2018г., постановено по в.гр.д.№170/2018г. на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 12.03.2018г. по гр.д.№ 834/2017г. на Окръжен съд – Плеве, за уважаване на предявените от С. М. М. срещу Р. И. Р. и В. Д. Р. искове с правно основание чл.54 ЗЗД до размер на общо сумата 55 166лв., ведно със законната лихва, считано от 10.11.2017г. до окончателното изплащане на сумата.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по чл.280, ал.2 ГПК – недопустимост и очевидна неправилност, за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба С. М. М., чрез процесуален представител адв.П., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените от С. М. М. срещу Р. И. Р. и В. Д. Р. искове с правно основание чл.54 ЗЗД до размер на общо сумата 55 166лв., ведно със законната лихва, считано от 10.11.2017г. до окончателното изплащане на сумата.
Касаторите считат, че има вероятност въззивното решение да е недопустимо, тъй като считат, че ищцата не е активно процесуално легитимирана да предяви иска, а също и като предявен по нередовна искова молба. Въззивният съд е изложил съображения, че с оглед съдържанието на п редставеното по делото саморъчно завещание, направено от С. З., ищцата С. М. е придобила качеството на наследник на З., неин универсален правоприемник. Съдът е приел, че С. М. е предявила иска като наследник по завещание на С. З., с което е заявила правото й да получи обезщетение за това, че процесните три ниви не са върнати на прехвърлителката З. след развалянето на договора за издръжка и гледане. Върховният касационен съд вече е имал повод да прецени качеството на С. М. като правоприемник на С. З. /в производството по гр.д.№1186/2016г. на ВКС, ІVг.о., образувано по касационна жалба на Р. срещу въззивното решение по гр.д.№560/2015г. на Плевенски районен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за разваляне на договора за издръжка и гледане на основание чл.87, ал.3 ЗЗД по иск на С. З., починала в хода на касационното производство и като ответница по касационната жалба е конституирана С. М. – ищцата по настоящия спор/. Настоящият съдебен състав не намира основание за допускане на касационно обжалване при изложените доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение – поради липса на активна процесуална легитимация по предявения иск на С. М., нито като постановено по нередовна искова молба относно размера на сумата, която се претендира от всеки от тях. В случая отговорността на ответниците не е в условията на разделност /собствеността върху процесните три ниви Р. е придобил срещу задължение за издръжка и гледане, по време на брака си с Р. по силата на сключения договор за издръжка и гледане, развален на основание чл.87, ал.3 ЗЗД по предявения срещу двамата съпрузи иск за това, и това ясно и недвусмислено е отразено и в искововата молба по настоящия спор/.
Настоящият касационен състав не намира въззивното решение да е очевидно неправилно. Основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Становището на касаторите за неправилност на въззивното решение поради неизлагане на съображения относно приета за установена недобросъвестност на ответницата по иска Р., е несъстоятелно, предвид отъждествяване на неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК с очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по въпросите: 1“Получаването на покана за връщането на вещта елемент ли е от фактическия състав на отговорността по чл.57, ал.2, изр. 1 ЗЗД? При отсъствие на покана за връщане на вещта приложим ли е чл.57, ал.2, изр.2 ЗЗД“; 2“Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения на страните и за изложи мотиви по тях в решението си?“; 3“Как следва да се определи размерът на обезщетението по чл.57, ал.2 ЗЗД ако разпореждането е извършено преди получаване на покана за връщане на вещта?“; 4“Към кой момент следва да се определи дължимото обезщетение по чл.57 ЗЗД“; 5“Към кой момент акципиентът на вещта при отпаднало основание за получаването и задържането й престава да бъде добросъвестен?“
Първият от поставените от касатора въпроси предпоставя в себе си да е прието за установено, че вещта е отчуждена преди поканата за връщането й /или преди узнаването, че е получена без основание/, докато в обжалваното въззивно решение е приета за установена друга от особените хипотези на невъзможност за връщане на вещта в натура – че вещта е отчуждена след като акципиенсът е узнал, че я държи без основание. Поради това не може да се приеме, че така поставеният от касатора въпрос е разрешен от въззивния съд и следователно не отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно дадените указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, незагубили сила и при настоящата редакция на закона, допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на формулиран материално-правен или процесуално-правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос следва да е от значение за изхода по делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/ и тяхното разграничение следва да е ясно.
Вторият от поставените от касатора въпроси касаторът е отнесъл към оплакването си, че въззивният съд не е обсъдил доводите му за липса на покана за връщане на нивите. Както се посочи, въззивният съд е приел за установена недобросъвестност на получателя и е приложил последиците на тази хипотеза на невъзможност за връщане в натура. Поради това не може да се приеме, че е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. Същото се отнася и до поставения трети въпрос.
По четвъртия от поставените от касатора въпроси неоснователно се твърди противоречие с практиката на ВКС. Поставеният въпрос е общ, доколкото уредбата касае различни хипотези на невъзможност за връщане в натура. Приложените от касатора решения на ВКС се отнасят до хипотезата на отчуждаване на процесната вещ преди получаване на поканата за нейното връщане, докато в случая е прието от въззивния съд за установено друго и е приложена друга хипотеза – че ответниците при отчуждаването на процесните три ниви са знаели, че ги държат без основание. Въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС в този случай – когато обогатилият се с получена на отпаднало основание вещ е недобросъвестен, равностойността й се определя към момента на предявяването на иска. Съдът може да приеме за релевантна оценката на вещта и към по-късен момент, ако това е необходимо за пълното обезщетяване на обеднелия.
По петия от поставените въпроси не може да се приеме, че е налице соченото от касаторите противоречие на въззивното решение с приложеното решение №98 от 10.05.2018г. по гр.д.№3722/2017г. на ВКС, ІVг.о. В него е прието, че в разгледаната там хипотеза ответниците трябва да заплатят стойността на това, от което са се възползвали, към момента на предявяване на исковата молба за разваляне на договора, защото към този момент престават да бъдат добросъвестни. В случая в обжалваното въззивно решение е прието, че разпореждайки се с процесните ниви три дни преди предявяване на исковата молба, получателите са знаели за подготвения за предявяване иск и са се разпоредили с нивите със знанието за това. Предположението за добросъвестност преди предявяване на иска не би могло да доведе във всички случаи на съществуване на добросъвестност, доколкото са налице доказателства за противното по конкретния спор. Такава възможност с приложеното касационно решение не е отречена, поради което неоснователно се твърди наличие на основание по чл.280, ал.1 ГПК. Както се посочи, правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато.
Предвид изложеното касационно ожбалване не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на спора на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за касационната инстанция в размер на 4500лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 15.08.2018г., постановено по в.гр.д.№170/2018г. на Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА Р. И. Р. с ЕГН [ЕГН] и В. Д. Р. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на С. М. М. с ЕГН [ЕГН] сумата 4500лв. /четири хиляди и петстотин лева/ – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: