О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 264
София, 18.04.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №3489 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, вр. § 74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Постъпила е касационна жалба от прокурор в Софийска апелативна прокуратура като представител на Прокуратура на Република България срещу решение от 04.07.2017г., постановено по в.гр.д.№1396/2017г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 24.01.2017г. по гр.д.№212/2016г. на Софийски окръжен съд в обжалваната част, с която е уважен иска на И. Д. М. срещу Прокуратура на Република България с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на сумата 15 000лв. – обезщетение на неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 04.12.2012г. до окончателното изплащане на сумата.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба И. Д. М., чрез процесуален представител адв.Н., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, по съображения, които излага в писмен отговор. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната част, с която е уважен иска на И. Д. М. срещу Прокуратура на Република България с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на сумата 15 000лв. – обезщетение на неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконни обвинения в извършване на престъпления по чл. 219, ал. 4 вр. с ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК – за това, че за времето от 01.01.2002г. до 31.12.2004 г. в качеството на длъжностно лице-Началник граничен сектор „К.”, при условията на продължавано престъпление не е упражнил контрол върху работата на техническите сътрудници относно събиране на пътни такси от леки автомобили с чуждестранна регистрация, от което последвала щета за ИА”Пътища” в особено големи размери – 1 874 757 щатски долара /3 235 301,81 лв./ и случаят е особено тежък, по които обвинения е изцяло оправдан с слязла в сила присъда, постановена на 16.11.2012 г. по НОХД № 430/2006 г. на СОС, ведно със законната лихва, считано от 04.12.2012г. до окончателното изплащане на сумата.
Въззивният съд е приел, че признаването на ищеца за невиновен и оправдаването му с влязла в сила присъда обосновават извод за незаконност по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а оттук – и на действията на длъжностните лица на Прокуратурата по повод образуваното предварително производство. Поради това повдигнатото и поддържано обвинение е преценено като незаконно, дори и на определени етапи на наказателното производство действията на съответния прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на лицето, предвид събраните доказателства. Изложени са изводите на съда, че ищецът е претърпял вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е отчел, относимите за това обстоятелства в конкретния случай. Отчетено е, че ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 219, ал. 4 вр. с ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от три до десет години, като съдът постановява и лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност, както и лишаване от право да се заема определена професия или дейност, и което престъпление /по смисъла на чл. 93, т. 7 НК/ представлява тежко умишлено престъпно деяние; че наказателното преследване в съдебната му фаза е продължило 6 години и седем месеца и е било разгласено от медиите пред обществото. Установени са причинените в резултат на това мъчителни емоции на ищеца – напрежение при процесуално-следствените действия, страх от осъждане, т.нар. „стигматизиране” от обществото въпреки презумпцията за невинност. Възприето е експертното заключение по делото, че хроничният стрес представлява риск за обостряне на съществуващо соматично заболяване „паническо разстройство”, за което И. М. продължава да се лекува медикаментозно и в момента се чувства добре. Посочено от съда, че следва да се съблюдава и вече присъденото по сходни /аналогични/ казуси, където справедливостта се разкрива в най-чист вид поради необходимостта от еднаквото им третиране, като в конкретния случай, за друг пострадал от същото незаконно обвинение при много близки обстоятелства и факти като тези по настоящето дело, въззивната инстанция е присъждала именно 15 000 лв. като обезвреда за неимуществените вреди, което е влязло с сила.
За да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаторът Прокуратура на Република България поддържа, че с въззивното решение в противоречие с ППВС №4/68г., т.ІІ при определяне на размера на обезщетението съдът не е взел под внимание релевантни обстоятелства, без да сочи кое конкретно обстоятелство от значение за определяне на размера на обезщетението не е взето предвид от въззивния съд, нито е посочено и във въззивната жалба релевантон обстоятелство за определяне на размера на обезщетението, което да бъде обсъдено от въззивния съд. Във въззивното решение съдът е направил преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането, за да определи размера на обезщетението. Несъгласието на страната с изводите на съда по възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290, ал.1 ГПК/. Касаторът бланкетно поддържа наличие на противоречие с ТРОСГК №3/2004г., т.3 и т.11, но не сочи въпрос, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие посочената задължителна съдебна практика. Не кореспондират със съдържанието на въззивното решение доводите за липса на мотиви в противоречие с т.19 от ТР №1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС за наличието на причинно-следствена връзка между процесното обвинение и претърпените вреди. В тази насока съдът е изложил мотиви, а правилността на изводите му може да бъде проверявана само при разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато касационното обжалване. Касаторът сочи и основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. Не може да се приеме, че поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд д противоречие с приложните от касатора решения на ВКС. Съгласно ППВС № 4/1968г. и постановени по реда на чл.290 ГПК съдебни решения, вкл. представените от касатора съдебни решения, при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване.
С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба не представя доказателства за направени разноски за касационното производство, поради което такива не следва да му бъдат присъдени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 04.07.2017г., постановено по в.гр.д.№1396/2017г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: