1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 348
гр. София, 30.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4634 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Х. С., представляван от адв. Р. И., срещу въззивно решение № 353 от 01.10.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 587/2018 г. на Окръжен съд- Велико Търново. С обжалвания съдебен акт са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Професионална техническа гимназия „Васил Левски“- [населено място] искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал.1 КТ– за признаване на уволнението за незаконно и отмяната му, за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност „директор” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер на 7 410 лв. за периода 17.11.2017 г. – 17.05.2018 г.
В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, като счита, че касационното обжалване следва да се допусне по правния въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възраженията на страните, свързани с твърденията им. Счита, че този въпрос е разрешен в противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС. Поддържа се също, че въззивното решение е очевидно неправилно като необосновано.
Ответната страна по жалбата – Професионална техническа гимназия „Васил Левски“- [населено място], представлявана от адв. Т. Т., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е приел за установено, че ищецът Д. С. е заемал длъжността „директор” в Професионална техническа гимназия „Васил Левски“- [населено място] по трудов договор от 11.08.1995 г. Трудовото му правоотношение е прекратено едностранно на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ със Заповед № РД 08-8/14.07.2017 г., издадена съгласно чл. 254, ал. 2 ЗПУО от Началника на Регионално управление на образованието – Велико Търново. Заповедта за уволнение е връчена на ищеца на 17.11.2017 г. при отказ за получаване, удостоверен с трите имена и подписите на трима свидетели. Наказанието е наложено за допуснати от Д. С. тежки дисциплинарни нарушения по чл. 190, ал.1, т.3, т.4 и т.7, във вр. с чл.187, т.3, предл.1-во и 2-ро, т.8 и т.10, предл.1-во и 4 -то от КТ, установени при извършена от РУО- Велико Търново на 12.06.2017 г. проверка. Нарушенията, описани подробно в 8 точки в заповедта за уволнение, се изразяват в неизпълнение на задълженията на ищеца в качеството на директор да ръководи образователния процес в ПТГ „Васил Левски“- [населено място] в съответствие с държавната политика в областта на образованието и да планира, организира, координира, контролира и отговаря за цялостната административно-управленска и финансова дейност в гимназията съгласно изискванията на чл.19, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 12/01.09.2016 г. за статута и професионалното развитие на учителите, директорите и другите педагогически специалисти. Дисциплинарното наказание е наложено и за това, че на 06.07.2017 г. Д. С. е извършил дисциплинарно нарушение по чл.187, т.8, пр.1-во и 2-ро КТ във връзка с етичните норми за работа, предвидени в чл.35, чл.37 и чл.40 от Етичния кодекс на работещите с деца, както и т.38 от раздел III на длъжностната му характеристика.
За да отмени първоинстанционното решение, с което исковете за отмяна на уволнението като незаконосъобразно и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност са уважени, въззивната инстанция е формирала различен от първоинстанционния съд извод по отношение наличието на предпоставките за предварителна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ. Въззивният съд е приел, че дисциплинарната процедура, уредена в чл.193-чл. 195 КТ, е спазена от работодателя – наказанието „дисциплинарно уволнение” е наложено след изискване на писмените обяснения на служителя, с мотивирана писмена заповед, в която са посочени нарушителят, нарушенията, датите на извършване, наказанието и законните текстове, въз основа на които се налага, при съблюдаване на критериите по чл. 189 КТ. Посочено е, че съгласно представените по делото болнични листове, срокът на последния разрешен на ищеца отпуск поради временна неработоспособност е изтекъл на 16.11.2017 г. При тези данни, съдът е посочил, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение – на 17.11.2017 г., когато е връчена заповедта за уволнение, Д. С. не е бил в законоустановен отпуск и не се е ползвал със закрилата по чл. 333, ал.1, т. 4 КТ, поради което за работодателя не е съществувало задължение преди уволнението да вземе предварителното разрешение на Инспекцията по труда. Отчетено е още, че дисциплинарното наказание е наложено в преклузивния срок, който съгласно чл. 194, ал. 3 КТ не е текъл през времето, когато ищецът е ползвал отпуск на основание издадените болнични листове. При съвкупната преценка и анализ на доказателствата по делото, съдът е намерил, че с действията си ищецът е нарушил трудовата дисциплина и е извършил описаните в заповедта тежки нарушения, които обосновават налагането на най-тежкото наказание – дисциплинарно уволнение. В заключение е прието, че предявените от ищеца искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ са неоснователни и същите са отхвърлени.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Поставеният в изложението въпрос за задължението на съда да обсъди в тяхната съвкупност всички доказателства, възражения и доводи на страните не обуславя допускането на касационния контрол. В константната си практика ( напр. – решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г., ІV г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о., решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г., ІV г.о. на ВКС и др.; в мотивите по т.2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК) ВКС безпротиворечиво е приемал, че при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, респ. да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК. Въззивната инстанция е съобразила тези основни положения. Обсъдени са в съвкупност релевантните за спора доказателства. Несъгласието на страната с извършената преценка на събраните доказателства и формираните в тази връзка изводи на съда, касаят евентуално допуснати от въззивния съд процесуални нарушения и обосноваността на съдебния акт, които обаче съставляват касационни основания по чл.281, т.3 ГПК и се проверяват в производството по чл.290 и сл.ГПК, след допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, не е аргументирано от жалбоподателя и не се установява и при служебната проверка, която ВКС е задължен да извърши. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като предпоставка за допускане до касация, е необходимо неправилността да е съществена до степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, или необоснованост. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост, които имат за последица постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилно е решението, при което законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, както и в нарушение на основополагащи съдопроизводствени правила. Очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК е и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната и правна логика. Видно от посоченото по-горе, в случая съдът е изградил своите фактически и правни изводи, като е обсъдил всички релевантни за спора доказателства, доводите и възраженията на страните и е изложил собствени мотиви. Решаващите изводи на съда, че исковете по чл.344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ са неоснователни, тъй като дисциплинарната процедура, уредена в чл. 193 – чл. 195 КТ, е спазена от работодателя и ищецът е извършил нарушенията, за които му е наложено дисциплинарно уволнение, не са произнесени в явно противоречие с материалния и процесуалния закон, или с правилата на формалната логика. Поради това, соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационния контрол не се установява.
Ответната страна е направила искане за присъждане на разноски за касационното производство, които видно от представения договор за правна защита и съдействие от 08.11.2018 г. са определени в размер на сумата 1 200 лева – адвокатско възнаграждение. Съгласно приетото по т. 1 от ТР № 6/ 2012г. на ОСГТК само в случаите, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната го е заплатила. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, като тогава вписването за направеното плащане е достатъчно и има характера на разписка. В конкретния случай, в представения договор за правна защита и съдействие /л.12/ е отбелязано, че възнаграждението се заплаща по банкова сметка, но липсват доказателства /платежният документ/ за извършено такова плащане. Отразеното в договора, че представляваната страна е заплатила договореното адвокатско възнаграждение /1 200 лева/ по банков път няма характер на разписка и не установява реално извършен разход за разноски, поради което такива не се присъждат.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 353 от 01.10.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 587/2018 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.