О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 112
ГР. София, 16.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 5.02.18 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3309/17 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивното решение на Окръжен съд Враца /ОС/ по гр.д. №197/17 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от М. У. срещу касатора искове по чл.344, ал.1, т.1 и 3 КТ, чл.128 КТ и чл.224 КТ и чл.86 ЗЗД.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, но е допустима срещу въззивното решение в частта по исковете с пр. осн. чл.344, ал.1,т.1 и 3 КТ. В частта по останалите искове, с пр. осн. чл.128 КТ, чл.224 КТ и чл.86 ЗЗД и цена под 5000 лв., въззивното решение не подлежи на обжалване на осн. чл.280, ал.3, т.3 ГПК.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че от значение за спора са въпросите: 1. Когато работникът или служителят се намира извън границите на РБ, поставя ли в невъзможност работодателя да изпълни задълженията си по чл.193, ал.1 КТ за поискване, изслушване и приемане на обясненията на работника преди налагане на дисциплинарното наказание?; 2. При уважен от първоинстанционния съд иск за отмяна на незаконно уволнение, без да се разглежда спорът по същество на осн. чл.193, ал.2 КТ, следва ли въззивният съд да се произнесе и по другите наведени в исковата молба доводи за незаконност на уволнението, които не са разгледани от първоинстанционния съд; 3. Ползва ли се със закрилата по чл.333, ал.1,т.4 КТ работник, който не е уведомил своевременно работодателя и / или представил болничен лист за разрешения му отпуск поради временна неработоспособност?
Според касатора по поставените въпроси въззивното решение противоречи на цитираните в изложението решения по чл.290 ГПК – осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Налице е и основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – преодоляването на погрешните виждания относно прилагането на закона в обжалваното въззивно решение и постановяване на касационно решение по спора като регулатор за разглеждане и решаване на делата по тъждествени казуси според точния смисъл на законите е с приносен характер и има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по см. на чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват: Въззивният съд, като инстанция по същество на спора, според приетото в ТР №1/13 г. ОСГТК, е формирал свои изводи за основателността на исковете. Не е споделил съображенията на първоинстанционния съд за нарушаване на чл.195 КТ при дисциплинарното уволнение на ищеца – приел е, че при издаването на заповедта за дисциплинарно уволнение са спазени императивните изисквания на закона. Заповедта е достатъчно мотивирана относно това кой е нарушителят, какво е нарушението, кога е извършено, законовия текст, въз основа на който се налага наказанието и самото наказание.
Съвпадащи с тези на първоинстанционния съд са изводите във въззивното решение за нарушаване на чл.193, ал.1 КТ при налагане на наказанието. Разпоредбата императивно изисква работодателят да поиска от работника обяснения за извършеното нарушение, които да приеме и обсъди преди налагане на наказанието. Въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото не се установява работодателят да е изпълнил това си задължение – докладната за неявяване на работа на ищеца е от 21.06.16 г. и на същата дата работодателят е назначил комисия, която да установи причините за неявяването на работника и да му поиска обяснения. Докладната за извършената проверка от комисията няма дата, липсват и данни на кои точно адреси е търсен работникът, по кое време, открити ли са негови близки и какви сведения за него са дали те. Показанията на свидетелите – членове на комисията, работещи при ответника, са ценени при отчитане на заинтересоваността им от изхода на спора. Заповедта за уволнение е от 22.06.16 г. и ищецът е открит веднага след издаването й, за да му бъде връчена на същата дата. При тези данни въззивният съд е приел за недоказано, че ищецът умишлено е осуетил възможността работодателят да му връчи поканата за обяснения и е констатирал неизпълнение на задължението на работодателя по чл.193 КТ.
Въззивната инстанция, макар да е приела, че следва да отмени уволнението на осн. чл.193, ал.2 КТ, е разгледала и необсъдените от първоинстанционния съд оплаквания на ищеца за нарушаване на закрилата по чл.333, ал.1,т.4 КТ при представен по делото болничен лист от 16.06.16 г. Приела е, че представеният от ответника дневник за завеждане на болнични листове е частен документ и не се ползва с материална доказателствена сила, а разпитаната като свидетел служителка на ответника е установила, че при представяне на болничен лист, на представилия го не се дава входящ номер. Така той не може да удостовери логичния и житейски правдоподобен факт на представянето на листа пред работодателя или уведомяването на последния за заболяването на работника, когато той не се явява на работа за няколко дни, съвпадащи с тези на разрешения му с болничния лист отпуск.
Първият от въпросите не кореспондира с изводите на въззивния съд – съдът е приел, че има данни за излизане на ищеца в чужбина на 18.06.16 г., но няма данни за връщането му в страната. Същевременно той е открит без усилия от работодателя на 22.06.16 г., когато му е връчена заповедта за уволнение, поради което не може да се приеме с категоричност, че е бил в чужбина и на 21.06.16 г., когато е потърсен за обяснения и не ги е дал по собствена вина. Затова този въпрос не обосновава общото основание за допускане на обжалването, според разясненията на ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Не се установява и конкретно противоречие с относимото към въпроса р. по гр.д. №3911/13 г. на четвърто г.о. на ВКС. Там е прието за установено, че ищецът не е намерен на посочения от него адрес, докато по настоящото дело е прието, че не установено на кои адреси е търсен ищецът, намерени ли са там негови близки и дадени ли са сведения от тях за местопребиваването му.
Вторият от въпросите не е от значение за спора – въззивният съд е приел, че на основание чл.193, ал.2 КТ дисциплинарното наказание следва да се отмени, без спорът да се разглежда по същество. Излагането на съображения и по неразгледаните от първоинстанционния съд оплаквания на ищеца за нарушение на чл.333, ал.1, т.4 КТ цели пълнота на изложението на втората инстанция, пред която спорът за законността на уволнението е пренесен в целостта му. Въззивният съд като инстанция по същество формира собствени изводи по предмета на спора и следи за прилагането на императивните материалноправни норми, независимо от наличието на такова оплакване във въззивната жалба или в изразената в отговора защита срещу жалбата.
Третият от въпросите също не съответства на изводите на въззивния съд, който е приел за неустановено твърдението на ответника, че болничният лист на ищеца не е бил представен в предприятието. Безспорно е, че работникът не се е явил на работа в дните, в които е бил в отпуск за временна неработоспособност, разрешен му с болничния лист. В исковата молба твърди, че е уведомил работодателя за болничния отпуск още в първия му ден – на 16.06.16 г. и му е връчил листа. От друга страна гл. счетоводител на работодателя, разпитан като свидетел, е посочил, че на работника не се дава входящ номер при представянето на болничния лист, от което следва, че той не разполага с доказателство за предаването му. Според въззивния съд няма категорични данни, които да опровергаят твърдението на ищеца, че е представил болничния си лист на ответника. Не се е явявал на работа и няма данни да е заблуждавал ответника за причината, поради която не се явява на работа / за разлика от описаното укоримо поведение на работника в р. по гр.д. №1621/11 г. и по гр.д. №1728/09 г.на четвърто г.о. на ВКС/.
Поради изложеното ВКС намира, че поставените правни въпроси не обосновават общото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК, защото не съответстват на решаващите изводи на въззивния съд за основателност на исковете. Не се установява и конкретно противоречие между тези изводи и сочената практика по чл.290 ГПК, поради което не е налице и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Поставените въпроси са широко застъпени в практиката на
ВКС и съдилищата по подобни дела, затова не е налице и осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, според разясненото за това основание в ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК.
Не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение в подлежащата на обжалване негова част и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Врачански окръжен съд по гр.д. №197/17 г. от 12.05.17 г. по исковете с пр. осн. чл.344, ал.1,т.1 и 3 КТ.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма], [населено място] срещу посоченото въззивно решение по исковете с пр. осн. чл.128 КТ, чл.224 КТ и чл.86 ЗЗД.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на М. Ц. У. деловодни разноски за касационното производство в размер на 400 / четиристотин/ лв., за адв. възнаграждение.
Определението, само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане, подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването пред друг състав на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: