О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№376
гр.София 14.05.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №4502 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. А. Г., чрез процесуален представител адв.К., срещу въззивно решение от 25.06.2018г., постановено по в.гр.д.№638/2018г. на Окръжен съд – Бургас, в частта, с която е потвърдено решение от 07.03.2018г. по гр.д.№ 6726/2016г. на Районен съд – Бургас за отхвърляне на предявените от Д. А. Г. срещу „Сичес Полска СП. З.о.о.“ – Полша, чуждестранно юридическо лице с място на стопанска дейност в страната, искове с правно основание чл.362 КТ и чл.86 ЗЗД за размерите над 5635,18лв. и 2757,31лв. до претендираните размери.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба „Сичес Полска СП. З.о.о.“ – Полша, чуждестранно юридическо лице с място на стопанска дейност в страната, не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. А. Г. срещу „Сичес Полска СП. З.о.о.“ – Полша, чуждестранно юридическо лице с място на стопанска дейност в страната, искове с правно основание чл.362 КТ и чл.86 ЗЗД за размерите над общо сумата 5635,18лв. – за възнаграждение за положен извънреден труд след работно време, през почивните дни и през дните на официални празници , за периода от 01.10.2013 год. до 30.06.2014 год. в общ размер от 5635,18 лв., ведно със законната лихва от предявяване на исковете до окончателното изплащане на сумата, както и над общо сумата от 2 757,31 лв.– мораторна лихва за периода 30.06.2014г. – 02.11.2016г., до претендираните размери за възнаграждения за положен извънреден труд през периода 29.08.2013г. – 30.06.2014г. в размер на общо сумата 11 574,47 лв.; както и до претендираните размери общо сумата от 4 428,64 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху земанията за извънреден труд, дължимо за периода 30.06.2014г. – 02.11.2016г.
Установено е, че през процесния период Д. А. Г. е изпълнявал длъжността „монтьор, тръби за продуктопроводи” с място на работа на територията на „Л. Н. Бургас“АД – Бургас, по силата на сключен при условията на българското законодателство трудов договор със „Сичес Полска СП. З.о.о.“ – Полша, чуждестранно юридическо лице с място на стопанска дейност в страната.
Въззивният съд е приел за доказано, че работодателят е следвало да заплати на ищеца сумата от общо 13327,17 лв. за положен извънреден труд за процесния период. Приел е за основателно възражението за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията на ищеца за извънреден труд за м.09.2013 г. в размер на общо 1752,47лв. Въззивният съд е приел за основателно и релевираното възражение за прихващане с вземания на работодателя срещу ищеца с вземанията за възнаграждение за извънреден труд, в общ размер на 5 939,29 лв. – за разходи за настаняването на ищеца в хотел за срока на трудовото правоотношение; разходи за предоставяна на ищеца храна в хотела и разходи за осигурен от работодателя транспорт и за заплатени на ищеца от работодателя автобусни и самолетни билети. Прието е, че тези суми са изплатени извън задълженията на работодателя по трудовия договор , поради което са предоставени на ищеца без основание и подлежат на връщане на основание чл.59 ЗЗД . Въззивният съд е приел, че няма пречки за извършване на прихващането и че в случая е неприложима разпоредбата на чл.272 КТ, уреждаща забрана за работодателя да прави удръжки от трудовото възнаграждение на работника без съгласието му, освен в посочените в ал.1 случаи . Позовал се е и на практиката на ВКС – определение № 1042 от 25.10.2010 год. по гр.д. № 745 / 2010 год. на ВКС, ІІІ г.о. , че забраната по чл.272 КТ е установена само за работодателя , но не и за съда по направено пред него възражение за прихващане; както и на решение № 295 от 18.06.2012 год. по гр.д. № 251 /2012 год. на ВКС, ІV г.о., че работодателят не е длъжен да предяви иск когато може да се брави с възражение /дори , когато възражението за прихващане касае реализиране на пълна имуществена отговорност на работника , какъвто не е настоящия случай /, обаче решението на съда трябва да е съобразено с правилата на несеквестируемостта, към които чл.105 ЗЗД препраща. Въззивният съд е приел, че в случая е допустимо принудително изпълнение върху конкретното вземане на ищеца за извънреден труд, по съображения, че вземането за извънреден труд за съответния месец е част от вземането за трудово възнаграждение за съответния месец, като двете вземания формират общия размер на работната заплата на ищеца за съответния месец /чл.3 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата/, при което за всеки от процесните месеци вземанията на ищеца за извънреден труд, след добавяне към съответното вземане за всеки месец на останала част от трудовото възнаграждение в размер на 3378,36 лв., са извън предвидения несеквестируем доход съгласно правилата на чл.446 ГПК, поради което не попадат в хипотезата на чл.105 ЗЗД и с тях може да бъде извършено съдебно прихващане с други установени и доказани насрещни вземания на работодателя .
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи следните въпроси, по които счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение: 1„допустимо ли е извършване на прихващане въз основа на недоказано и неиндивидуализирано по основание и размер вземане” и
2„извънредният труд извън предвидения несеквестируем доход съгласно правилата на чл.446 от ГПК ли е”. Според касатора по тези въпроси въззивното решение е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Настоящият касационен състав не намира поставените от касатора правни въпроси да са обусловили обжалваното решение. Въззивният съд не е приел, че е допустимо да се извършва прихващане с недоказано и неиндивидуализирано по основание и размер вземане. Приел е, че вземането на ответника срещу ищеца е надлежно релевирано, изложени са твърдения за правнорелевантните факти, от които е възникнало и тези факти са доказани от доказателствата по делото. Вторият въпрос също не е разрешен във въззивното решение. Въззивният съд не е приел, че не се прилагат правилата за несеквестируемост по чл.446 ГПК по отношение на вземане на работник за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд. Съдът по конкретния спор е приел, че несеквестируемостта не се засяга от извършеното прихващане, тъй като не надвишава предвидената в ГПК като неподлежаща на принудително изпълнение част от трудовото възнаграждение.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 25.06.2018г., постановено по в.гр.д.№638/2018г. на Окръжен съд – Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: