5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 250
гр. София, 02 април 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4498 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение №225 от 10.09.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 180/2018 г. на Великотърновския апелативен съд, в частта, с която като е потвърдено решение № 76/22.02.2018 г. по гр. д. № 698/2017 г. на Плевенския окръжен съд, Прокуратурата е осъдена на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да заплати на А. Б. В. сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление, по което с влязла в сила присъда ищецът е оправдан.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите за приложението на принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за морални вреди; за задължението да се извърши цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за дължимия размер обезщетение и за съдържанието на понятието „справедливост”. По тези въпроси се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС – т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, ППВС №4/1968 г.
Ответникът по жалбата – А. Б. В. – в срока по чл.287 ГПК не е подал писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
При определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за претърпените морални вреди, причинени вследствие на незаконно упражнената процесуална принуда, въззивният съд, след анализ и оценка на събраните по делото доказателства, е приел за установено, че през 2012 г. ищецът А. В., който тогава е заемал длъжността „младши автоконтрольор” в сектор „Пътна полиция” при ОД на МВР – Плевен, е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 302, т. 1 алт. 2 вр. чл. 301, ал. 3 пр. 1, вр. ал. 1 пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 387, ал. 1 пр.2, ал.т.1 от НК, като спрямо него е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер 2 000 лв. С постановление от 05.03.2013 г. обвинението е било изменено, а след това с постановление от 27.01.2014 г. наказателното производство за извършено престъпление по чл.387 от НК и по чл. 301, ал. 3 пр. 1 от НК е частично прекратено и е отменена мярката за неотклонение. В съда е внесен обвинителен акт срещу ищеца и други петима обвиняеми за престъпление по чл. 301, ал. 1, пр. 2, алт. 2, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, като в хода на делото са проведени 20 открити съдебни заседания, в които ищецът се е явявал лично. Основната причина за многократното отлагане е неизпълнението на международна съдебна поръчка за разпит на румънски гражданин като свидетел. С присъда №56/16.11.2016 г. ПлОС е признал ищеца за невиновен и го е оправдал по повдигнатото му обвинение, като с решение, влязло в сила на 14.06.2017 г., ВтАС е потвърдил оправдателната присъда.
Успоредно с наказателното производство срещу ищеца е било образувано и дисциплинарно производство, в което със заповед на министъра на МВР му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение”. Заповедта е оспорена от В. и с решение №14966/13.11.2013 г. по адм.д.№176/2013 г. ВАС я е отменил и лицето е било възстановено на държавна служба в МВР.
Обсъждайки в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивната инстанция е приела, че повдигнатото обвинение се е отразило негативно не само на личността на ищеца, но също и на професионалната му кариера, на репутацията му като държавен служител и полицай, на доброто му име в обществото и на професионалното му самочувствие. За да уважи предявения иск и да присъди обезщетение в размер на сумата 10 000 лв., съдът е отчел – чистото съдебно минало на ищеца; продължителността на наказателното преследване (5 години, 3 месеца и 28 дни) ; фактът, че обвинението е за извършено от В. престъпление в качеството му на длъжностно лице; вида и тежестта на престъплението; взетата мярка за неотклонение; броя и продължителността на извършените с участието на ищеца процесуални действия; интензитета на негативните преживявания; конкретното отражение на незаконно упражнената процесуална принуда върху самочувствието, честта и достойнство на ищеца; страхът от евентуално осъждане; степента на засягане и уронване на доброто му име и авторитет в обществото, на професионалната му кариера и трудова реализация, респ. как е повлияло наказателното производство върху взаимоотношенията му с приятелите и колегите; социалната изолация, в която е изпаднал; обстоятелството, че той е работил като полицай, а обвинението е накърнило името и авторитета му именно като полицейски служител.
Преценявайки релевантните за случая обстоятелства, съдът е счел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата в лицето на процесуалния й субституент – прокуратурата. Посочил е, че съгласно чл. 4 ЗОДОВ обезщетение се дължи за всички неимуществени и имуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като размерът на обезщетението следва да се определи по справедливост (чл.52 ЗЗД) и с оглед конкретните правнорелевантни факти за случая. Взети са предвид и обстоятелствата, че продължителността на наказателното производство – 5 години и 4 месеца – не е обусловено единствено от действията на прокуратурата, а и от забавянето на съдебната поръчка за разпита на свидетеля – румънски гражданин; обсъден е фактът за взетата лека мярка за неотклонение, която не е ограничила личната свобода на В.. Отчетено е, че обвинението е злепоставило ищеца сред обществото и по месторабота, като са били накърнени името и авторитетът му; но същевременно, относно ангажирането на дисциплинарната му отговорност по служебното правоотношение, съдът е счел, че липсва причинна връзка и прокуратурата не отговаря за предприетите от работодателя действия в хода на дисциплинарната процедура. В заключение е направен извод, че за претърпените морални вреди е справедливо пострадалият да бъде възмезден със сумата 10 000 лв., която е необходима и достатъчна да репарира последиците от незаконно упражнената процесуална принуда.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол. Поставените от касатора правни въпроси са релевантни, но същите не са разрешени от въззивния съд в противоречие на цитираната в изложението и задължителна за съобразяване съдебна практика. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят са данните за личността на увредения, начина му на живот, социалната среда, контактите, личния и социалния му живот, положението му в обществото, работата му; а когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия, следва да се прецени как наказателното преследване се е отразило върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, върху изградения авторитет и създаденото име на професионалист. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Следователно, размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Унификация и уравниловка при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е невъзможна, от значение е създадената от съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. В този смисъл, справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а от процесуален аспект следва да се анализират и оценят в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти.
Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл.1-во ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т.е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо да се обезщетят; както и по отношение на кои вреди липсва такава връзка и поради това не подлежат на обезщетяване. В този смисъл, обжалваното решение съответства на приетото в задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г., т.11 от ТР №3 от 22.04.2005г. на ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК) и в константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Поради това, поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не се установява и касационното обжалване не следва да се допуска.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №225 от 10.09.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 180/2018 г. на Великотърновския апелативен съд в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.