5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 870
ГР. София, 12 декември 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 7.11.18 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №2862/18 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на М. С. срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр.д. №2004/17 г. в отхвърлителната за иска част и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен за размера от 6 753 лв. и отхвърлен за разликата до 20 072 лв. предявеният от касатора срещу „Поддържане чистота на морските води” АД, [населено място] иск по чл.226, ал.2 КТ – за обезщетяване на имуществени вреди от незаконно задържане на трудовата книжка на ищеца за периода 4.08.15 – 21.10.16 г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр. последно ГПК.
Намира, че въззивното решение противоречи на цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК по следните правни въпроси от предмета на спора: Длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба от касатора-ищец, които са от значение за правилното решаване на спора и са формирали решаващата воля на съда ?; Следва ли съдът да изложи фактически и правни съображения, които да позволяват преценка правилността на крайните изводи на съда, както и да изложи мотиви защо счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?; Следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните?
Намира, че от значение за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по см. на чл.280, ал.1,т.3 ГПК, поради липса на съдебна практика, е правният въпрос: Дали при смесена форма на заплащане на труда възнагражденията според изработеното, в конкретния случай наречени „обработка на товари пристанище”, са допълнителни трудови възнаграждения по см. на чл.17, ал.2, т.3 КТ или възнаграждения над основната работна заплата по см. на чл.17, ал.2,т.2 от НСОРЗ, приета с ПМС №4/2007 г. От отговора на този въпрос зависи дали това възнаграждение ще бъде включено в брутното тр. възнаграждение на ищеца за м. юни 2015 г., което е база за размера на претендираното обезщетение по чл.226, ал.2 КТ.
С изложените във връзка с въпросите по чл.280, ал.1 ГПК груби противоречия на въззивното решение с материалния закон и нарушения на съществени процесуални правила касаторът обосновава и очевидната неправилност на въззивното решение по чл.280, ал.2 ГПК.
По допускане на обжалването ВКС намира следното: При определяне на размера на обезщетението по чл.226, ал.2 КТ, въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния, че сочените от ищеца суми за „обработка на товари пристанище” не представляват възнаграждения с постоянен характер, тъй като са обусловени от обстоятелства, стоящи извън волята на работника и работодателя – дали през съответния месец ще има товари за обработка. Брутното трудово възнаграждение по чл.226, ал.3,вр. с ал.2 КТ според съда е в размер на 463,60 лв., съгл. установения от вещото лице размер на последното получено от ищеца брутно месечно възнаграждение за м. юни 2015 г. В този размер не е включена сумата от 946,38 лв., изплатена на ищеца въз основа на негова молба от 30.07.15 г. / л.132 от делото на първата инстанция/, която според довода в жалбата и поставения въпрос е възнаграждение по чл.17, ал.1,т.2 НСОРЗ.
Соченото от касатора противоречие с цитираната практика на ВКС по процесуалните въпроси, поставени в контекста на чл.280, ал.1,т.1 КТ, не се установява – първоинстанционният и въззивният съд, чрез препращане към мотивите му, макар и накратко са изложили изводи по съществото на спора и по твърденията, възраженията и доводите на страните, при отчитане на доказателствената тежест в процеса.
По материалноправния въпрос, поставен в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. В практиката на ВКС – р. по гр.д. №1558/09 г. на четвърто г.о., принципно е прието, че в брутното трудово възнаграждение като основа за обезщетението по гл. Х, р.ІІІ КТ се включват основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер – предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Според чл. 17, ал. 1 от НСОРЗ, в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл. 228 от Кодекса на труда се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. Изплащаните суми за нощен труд, труд в официални празници, увеличен нощен труд по посочените критерии, а и защото отчитането им зависи от възприетия от различните работодатели начин на отчитане на работното време – подневно или сумирано, не могат да бъдат отнесени към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Целевата награда и месечната премия поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат, явно не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер.
В р. по гр.д. №3836/17 г. на четвърто г.о. е прието, че основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107 КТ, според прилаганата система на заплащане на труда. Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните на официални празници, за времето, през което работникът или служителят е на разположение на работодателя извън територията на предприятието и др. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл. 11 НСОРЗ – за по-висока професионална квалификация (работник или служител, притежаващ образователна и научна степен „доктор“ или научна степен „доктор на науките“) и по чл. 12 НСОРЗ – за придобит трудов стаж и професионален опит. Те са задължителни за изплащане (вж. 6, ал. 1, т. 1 НСОРЗ), когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получават от конкретния работник или служител. Тях има предвид чл. 17, ал.1, т. 3 НСОРЗ. Премиалното възнаграждение (бонус) за постигнати резултати – индивиуални или общи, е включено в заплатата над основното трудово възнаграждение. Когато заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването й е извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното – по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ, и също се включва в брутното трудово възнаграждение, което е база за изчисление на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ/ и на другите в тази тази глава от КТ/.
Фактите, относими към определянето на възнаграждението като такова по чл.17, ал.1,т.2 КТ, подлежат на своевременно въвеждане и установяване в процеса, по общите правила на разпределяне на доказателствената тежест. В исковата молба ищецът е поискал обезщетение от 6 453 лв. при брутно възнаграждение от 440 лв. месечно и е уточнил размера на иска на 8212 лв. в първото по делото заседание, променяйки / удължавайки/ периода, но не и сочената сума на БТВ . С молба на л.157 от делото, в последното о.з. на първата инстанция, ищецът е изменил размера на иска си на 20 072 лв., като е включил и нов факт – нова съставка на бр. трудово възнаграждение /946 лв. за заработка по чл.17, ал.1,т.2 НСОРЗ/, която съдът законосъобразно не е изследвал, с оглед преклузията за сочене на факти по чл.147 ГПК. Произнесъл се е само относно твърдението на ищеца, че възнаграждението за обработка на товари е с постоянен характер – на л.61 накрая, на л.62 на гърба при искането за експертиза и на л.63 при формулиране задачата й по първоинстанционното дело – като е приел, че то няма такъв характер и не се включва в БТВ по чл.17, ал.1,т.3 от НСОРЗ. Освен това от заключението на в.л. по т.4 от експертизата се установява, че системата за заплащане на труда в предприятието е повременна. Не се установява във вътрешните правила за работната заплата в предприятието соченото от ищеца възнаграждение да е регламентирано като такова над основната заплата по системата за заплащане на труда според изработеното. Такава регламентация е необходима, за да бъде определено то като възнаграждение по чл.17,ал.1, т.2 от Наредбата, според цитираната по –горе практика на ВКС.
При тези данни по делото, поставеният в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК правен въпрос не обосновава общото основание за допускане на обжалването, според разясненото в ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК.
Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването по поставените в контекста на осн. по чл.280, ал.1 ГПК въпроси.
Не е налице и осн. по чл.280, ал.2, пр.последно от ГПК – касаторът се позовава в изложението си на неправилност по чл.281,т.3 ГПК, която е касационно основание и за нея ВКС не се произнася в производството по чл.288 ГПК / ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК/. Не обосновава обаче очевидна неправилност като особено тежък порок на решението на ОС, сравним с недопустимостта и нищожността му / според систематичното място на соченото основание/, който да налага допускане на обжалването.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр.д. №2004/17 г. от 5.12.17 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: