О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 201
София, 23.03.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №2830 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, вр. § 74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Постъпила е касационна жалба от И. К. В. от [населено място], чрез процесуален представител адв.М., срещу решение от 06.04.2017г., постановено по в.т.д.№15/2017г. на Окръжен съд – Разград, с което след отмяна на решение от 11.11.2016г. по гр.д.№290/2016г. на Районен съд – Кубрат са отхвърлени предявените от И. К. В. искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.8, ал.2 ЗАЗ, чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД и чл.108 ЗС.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба М. И. А. и [фирма] не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение по делото са отхвърлени предявените от И. К. В. против М. И. А. и [фирма] искове с правно основание чл.26 ал.1 пр.1 ДДЗ, вр. чл.8, ал.2 ЗАЗ и евентуален по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД за обявяване на нищожност на договор за аренда на земеделска земя от 24.11.2015г., с нотариална заверка на подписите с рег. № 6046 / 24.11.2015г., поради противоречието му със закона и накърняване на добрите нрави, както и предявените от И. К. В. против [фирма]
искове с правно основание чл.108 ЗС за осъждане на [фирма] да отстъпи собствеността и предаде владението над следните поземлени имоти по КККР на [населено място]: поземлен имот с идентификатор 40422.270.10 с площ 4 801кв.м. в мест.“Инеклер юстю“, поземлен имот с идентификатор 40422.257.11 с площ 12 145кв.м. в мест.“Ада“, поземлен имот с идентификатор 40422.202.7 с площ 15 043кв.м. в мест.“Балък ардъ“ и поземлен имот с идентификатор 40422.220.19 с площ 19 779кв.м. в мест.“Кайлии“, всички по КККР на [населено място], одобрение със заповед №РД-18-51/27.07.2009г.
Установено е, че И. К. В. и М. И. А. са наследници на К. В. И., поч. на 7.05.1969г. Първият притежава 1 / 3 ид.ч., а втората – 1 / 6 ид.ч. от наследството на К. И.. С решение № К030 / 22.12.1997г. на ПК К., на наследниците на К. В. И. е възстановено с плана за земеразделяне правото на собственост на процесните земеделски имоти – ниви, находящи се в землището на [населено място]. На 24.11.2015г. М. И. А.
е сключила договор с [фирма], по силата на който първата е отдала на втория четирите земеделски имота под аренда за срок от 9 години, считано от 01.10.2016г. до 01.10.2025г. Арендното плащане е уговорено в размер 20лв. за декар за всяка стопанска година. Договорът е нотариално заверен и вписан в СВ при РС Кубрат.
Въззивният съд е приел, че не е налице твърдяното противоречие на договора за аренда със закона – чл.8 ал.2 ЗАЗ, по съображения, че разпоредбата на чл.8 ал.2 т.1 ЗАЗ определя само базата, въз основа на която да се договаря размера на арендното плащане, като не ограничава прокламираната в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне. В съдебното решение е посочено е, че този извод следва от съдържанието на чл.8 ал.2 ЗАЗ – размерът на арендното плащане се договаря, а не определя въз основа на обстоятелствата по т.1 и 2 от същата алинея; до 1999г. размерът на плащането се е определял по методика на М., но към момента на сключване на арендния договор разпоредбата на чл.8 ал.3 ЗАЗ е отменена, което съдът е посочил като допълнително основание на да приеме, че нормата на чл.8 ал.2 ЗАЗ няма императивен характер. Посочено е в решението, че принципен аргумент в подкрепа на това схващане може да се извлече и от предвидената в чл.16 ал.1 ЗАЗ възможност след сключването на договора за аренда всяка от страните да поиска изменение, ако обстоятелствата, от които страните са се ръководили при уреждането на отношенията си, се изменят трайно и това доведе до очевидно несъответствие между поетите от тях задължения. При непостигане на съгласие, в чл.16 ал.5 ЗЗД е предвидена възможност за разрешение на спора по съдебен ред. Изложени са съображения, че това законодателно разрешение отчита както продължителното изпълнение на договора за аренда, така и невъзможността на страните при сключването на договора да предвидят всички евентуални промени на обстоятелствата, свързани с изпълнението на задълженията по него, включително свързани и със съразмерността на дължимите престации.
Въззивният съд е приел за неоснователен и предявения иск за обявяване на нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави, основан на твърдение за явна нееквивалентност на престациите. Приел е, че в настоящия случай уговореното арендно плащане в размер около три пъти по-нисък от пазарната поземлена рента, установена от съдебно-икономическата експертиза в размер 58лв. за декар към момента на сключване на договора, нееквивалентността на престациите не води до нищожност на сделката поради накърняване на добрите нрави, каквато е посочил /позовавайки се на решение № 24 / 9.02. 2016 г. по гр.д. № 2419 / 2015г. на ВКС, ІІІг.о/ би била налице в хипотезата на най-високата степен на нееквивалентност на престациите при която съществува такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева. Съдът е приел, че е налице договорена престация, която макар и по-ниска, възмездява в определена степен арендодателя за даденото от него по договора. Освен това е посочил, че следва още да се отчете, че размерът на рентата варира според особеностите на имотите – площ, категория и др.под. /в случая четирите имота са с различна площ и категория/, което предполага широка свобода на договаряне, според конкретните нужди и поставени условия от договарящите.
Въззивният съд е потвърдил решението и в обжалваната част по иска с правно основание чл.108. Въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на 1 / 3 ид.ч. от нивите по силата на наследствено правоприемство от К. И. и имотите се държат от ответника [фирма]. Приел е с оглед изхода на спора по предявените искове по чл.26 ал.1 ЗЗД, че ответното дружество държи имотите на годно правно основание – действителен договор за аренда. Посочено е, че неговото действие е започнало след предявяване на исковата молба в съда, но предвид правилото на чл.235 ал.3 ГПК, този факт следва да бъде отчетен при постановяване на решението. Прието е, че е без правно значение обстоятелството, че арендодателят М.А. е прехвърлила на трето лице собствените си идеални части след сключване на договора, т.к. същият продължава своето действие, съгласно чл.17 ал.2 ЗАЗ и представлява годно правно основание, на което се държат от ответника [фирма].
Касаторът сочи в изложението по 284, ал.3, т.1 ГПК, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на съдебна практика по въпросите: 1“какъв е характера на нормата на чл.8, ал.2 от Закона за аренда в земеделието, императивен или диспозитивен“; 2“следва ли страните при първоначалното сключване на договор за аренда да съобразят размера на уговаряното арендно плащане с размера на пазарната поземлена рента“; 3“каква е връзката между нормите на чл.8, ал.2 ЗАрЗ и чл.16, ал.1 ЗАрЗ“. Настоящият съдебен състав намира, че поставените от касатора въпроси не са от значение за изхода на конкретното дело. Предявеният установителен иск е за обявяване на нищожността на целия договор поради нищожност на отделна клаузва в договора. Дори и да се приеме, че нормата на чл.8, ал.2 от Закона за аренда в земеделието, има императивен характер, тогава намира приложение нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД за заместване от императивни норми. В тези случаи ЗЗД предвижда автоматично действие на повелителното правило като замества недействителната уговорка на страните, а именно – пазарната поземлена рента, като при спор за размера й се вземе експертно заключение. Предвид на това, нищожна уговорка няма действие мужду страните, но по аргумент от чл.26, ал.4 ЗЗД нейната нищожност не влече нищожност на целия договор.
Касаторът поставя въпроси, разрешени от въззивния съд с решението по иска за нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави, основан на твърдение за явна нееквивалентност на престациите, за които счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а именно:1“кога нееквивалентността на престациите води до нищожност на сключен двустранен договор“, 2“следва ли да се изследва действителната обща воля на страните по сделката, за да се прецени налице ли е нееквивалентност на престациите“, 3“следва ли съдът да съобрази конкретната цел на даден договор, за да прецени дали е налице нееквивалентност на престациите“. Според касатора въззивното решение е в противоречие по поставените въпроси с решение по гр.д.№485/2011г. на ВКС, Іг.о. и решение по гр.д.№1962/2014г. на ВКС, ІІІ г.о., с които е прието, че съдът е длъжен да изследва действителната обща воля на страните и конкретната цел на процесиня договор. Според касатора договорът за аренда е сключен с цел: да се навреди имуществено на останалите съсобственици, с оглед нормата на чл.3, ал.4 от Закона за аренда в земеделието. В съдебната практика се приема, че основанието по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД – нищожност поради противоречие с добрите нрави, е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на поведение. Значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл.9 ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така, при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това, дали са накърнени добрите нрави, съдът следва да преценява волята на страните, защото нормата на чл.20 ЗЗД го задължава при тълкуването на договорите да установява действителната им обща воля, формирана от всичките им уговорки, да се отчита тяхната взаимна връзка и целта на договора. Доколкото възмездните сделки и в частност договорът за аренда в земеделието е каузална сделка, то следва да се съобразява при преценката на действителността й целта, а тя най-често е свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали нееквивалентността на разменените престации е значителна следва да се извършва при съобразяване на преследваната от страните цел, т.е. дали е за удовлетворяване на допустим от закона интерес. В случая
разпоредбата на чл.3, ал.4 ЗАЗ допуска арендният договор да бъде сключван и само от един от съсобствениците на земеделските земи, като отношенията между тях се уреждат съобразно разпоредбата на чл.30, ал.3 ЗС. Друг е въпросът, но такъв не е поставян в нито един момент по делото, че основанието на ответника по ревандикационния иск е непротивопоставимо на съсобственика – ищец, т.к. договор за аренда, сключен от съсобственик, който не притежава повече от 50 % от общия земеделски имот, е непротивопоставим на останалите съсобственици, освен ако същите са го приели изрично или мълчаливо /решение №8 от 19.02.2014г. по гр.д.№5109/2013г. на ВКС, ІІг.о., решение №12 от 01.03.2018г. по гр.д.№1251/2017г. на ВКС, ІІ г.о. /.
Поради изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД.
Касаторът сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: “длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи на страните и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност“. Оплакванията са, че въззивният съд не е обсъдил: доказателство – удостоверение за наличие на родствена връзка на пълномощника на ответницата при сключване на договора за аренда, с управителя на другата страна по договора – дружеството-ответник; признанието на неизгоден факт в отговора на исковата молба, че на следващия ден дяловете на ответницата са продадени на [фирма]; на доводите в исковата молба, че договорът за аренда е сключен с цел да се навреди имуществено на останалите съсобственици. В установената практика се приема, че за да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е обсъдил относимите към спора доказателства и доводи на страните. Необсъждането на удостоверението за родствена връзка не е съществено процесуално нарушение. Останалите оплаквания – че не са обсъдени признание за неизгоден факт и на довод в исковата молба, не кореспондират със съдържанието на решението, в което е обсъдено обстоятелството, че ответницата-съсобственик се е разпоредила с правата си в съсобствените земеделки земи, отдадени под аренда, както и са изложени съображения относно довода в исковата молба. Несъгласието на страната с изводите на съда не обосновава достъп до касационно обжалване.
С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 06.04.2017г., постановено по в.т.д.№15/2017г. на Окръжен съд – Разград.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: