О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№400
гр.София 22.05.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №3923 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Л. Л. П. от [населено място], чрез процесуален представител адв.В., срещу решение от 28.05.2018г., постановено по гр.д.№2271/2018г. на Софийски градски съд, в частта, с която след частична отмяна на решение от 20.11.2017г. по гр.д.№29939/2017г. на Софийски районен съд, е отхвърлен предявения от Л. Л. П. срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за размера над 3000лв. до 5000лв. – присъдени с първоинстанционното решение, както и в частта на въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната част.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Сочи също, че решението е очевидно неправилно.
Ответникът по касационната жалба Прокуратура на Република България не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлен предявения от Л. Л. П. срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за размера над сумата 5000 лв. до пълния претендиран размер 25000лв. – обезщетение на неимуществени вреди, претърпени в резултат на повдигнато му обвинение за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, във вр. с чл.130, ал.1 НК, по което е оправдан по нахд № 18650/2013 г. по описа на СРС, влязло в сила на 12.08.2016г., когато е потвърдено с решение на СГС по внахд № 1527/2016 г. Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната част, искът е отхвърлен и за размера над 3000лв. до присъдения с първоинстанционното решение размер от 5000лв.
Въззивният съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е отчел конкретните обстоятелства от значение за определяне на размера – характера на престъплението по повдигнатото обвинение и свързания с него размер на наказанието, така и основателния страх у ищеца от налагането му, самооценката на индивида за собствената му социална значимост, накърняването на моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване, взета е предвид и продължителността и интензитета на претърпените негативни преживявания, като тази продължителност е неголяма – приблизително 3 години, както и краткия срок на провеждане на наказателното производство в досъдебната фаза – ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем на 25.05.2013 г. и на 10.07.2013 г. досъдебното производство е било внесено в съда, т.е. налице са разумни срокове на досъдебното производство. Относно мярката за неотклонение е съобразено, че след изменение на най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ – 30.07.2013г. /наложена с определение на СГС като задържането под стража е от 07.06.2013г./ до приключване на наказателното производство, ищецът е бил с най-леката мярка за процесуална принуда – „подписка“. Отчетено е също и, че поради съвпадането на времевия период на водени срещу ищеца други наказателни производства не може да се приеме, че всички претърпени от ищеца вреди са били причинени именно от воденото срещу него производство, предмет на настоящето дело, както и че от своя страна тези обстоятелства сочат и на по-нисък интензитет на търпените вреди. Прието е от съда, че твърденията за нанесен побой над ищеца от непознати арестанти и полицаи, както и обстоятелството, че не е могъл да бъде лекуван, освен, че не са конкретизирани като дата кога е нанесен такъв побой от една страна, от друга не може да се установи, че това е довело до влошаване на здравословното му състояние, обстоятелство, което се установява и с други доказателствени средства. Същото е прието и относно твърдението за извършена мозъчна операция на ищеца през 2005 г. и за нейното остатъчно влияние приблизително 10 години по-късно, за което се изискват специални познания и съответно СМЕ, каквато по делото липсва. Приети са за недоказани и твърденията за свързаността на кончината на двамата родители на ищеца следствие воденото срещу него наказателно дело, както и за влошаване на семейните отношения, довели до развод между съпрузите и отношения на децата към техния баща/ищеца/. Прието е, че наказателното производство срещу ищеца е продължило в разумен срок, а що се отнася до публичното му разгласяване и свързаните с това последици – че по делото няма данни, доколкото е било налице публично разгласяване на престъплението, то да е било извършено от органите на Прокуратурата, за да носят отговорност за същото. Съдът е изложил съображения, че преценката на конкретните обстоятелства от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди дават основание за присъждане на обезщетение в размер на 3 000 лв. Прието е, че претърпените психически преживявания от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение с оглед тежестта на престъплението и продължителността на наказателното преследване, както и на другите по-горе изброени фактори, безспорно са се отразили негативно върху психиката на ищеца. Прието е също, че от друга страна, не се установява ищецът да е претърпял съществени терзания, психически преживявания, които да се отразили изключително негативно на неговите близки и той да е преживявал и страдал за това, да е уронен неговия престиж и този на семейството му в обществото.
Съгласно дадените указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, незагубили сила и при настоящата редакция на закона, допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на формулиран материално-правен или процесуално-правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос следва да е от значение за изхода по делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/ и тяхното разграничение следва да е ясно.
Касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по петнадесет въпроса. Както се посочи, в производството по чл. 288 ГПК касационният съд не се произнася по правилността на обжалваното въззивно решение, а преценява дали формулираните въпроси отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и дали са налице претендираните специални предпоставки. Дали са правилни са конкретни разрешения на въззивната инстанция се преценява при произнасяне по същество на спора, едва в случай, че делото бъде допуснато до касационно обжалване. Въпросите, формулирани от касатора изразяват несъгласието му с решаващата воля на въззивния съд както по отношение на вредите, които подлежат на обезщетение, така и относно определения размер на справедливото им обезщетение. Последователно в практиката на ВКС се приема, че по дела за обезщетение на неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконно обвинение в престъпление, съдът дължи да установи конкретни данни и да събере доказателства относно това как повдигнатото обвинение се е отразило на личността на обвиняемия, личния, обществения и професионалния му живот, включително и по отношение на здравословното му състояние, какви мерки за процесуална принуда са били употребени, каква е била продължителността на наказателното преследване, за какво престъпление е бил незаконно обвинен, станало ли е наказателното производство обществено достояние. Несъмнено наличието на множество наказателни производства срещу едно лице в еднакъв период от време се отразява неблагоприятно върху личността му, но същевременно при обезщетяване на вреди, настъпили вследствие на конкретно незаконно обвинение следва да се вземе предвид факта, че вредите са настъпили в резултат на повече от един фактор, а именно – различните производства. Оценката на касатора, че не са събрани доказателства относно конкретен факт не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Дали са налице доказателства относно други наказателни производства по отношение на ищеца е въпрос по същество на спора. Следователно въпросите: „Допустимо и правилно ли е при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, без да са налице доказателства за това, въззивният съд да намали размера на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение само въз основа на предположението, че ищецът е преживял негативни изживявания не само във връзка с това наказателно производство, което е предмет на спора, а и с друго водено срещу него наказателно производство?“ /т.1/, „При наличието и на друго наказателно производство, водено срещу ищеца, за което той има право да претендира обезщетение по реда на ЗОДОВ, необходимо ли е ищецът да е вече обезщетен за вредите от другото наказателно производство или това е без значение при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди в настоящото производство?“ /т. 2/, „В съдебната практика е възприето, че критерият справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД, обхваща конкретни обективни факти, за да се определи обезщетението за неимуществени вреди. Налице ли е, обаче, нарушение на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, ако съдът е проявил неправилно своето субективно отношение към тези обективни факти и обстоятелства при определяне на обезщетението за неимуществени вреди?“ /т.4/, „Каква е тежестта на взетата спрямо ищеца мярка за неоотклонение „задържане под стража“ в период около 2 месеца спрямо останалите факти и обстоятелства, подложени на преценка от съда, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?“, „Допустимо и правилно ли е съдът да приеме, че по отношение на ищеца има и други полицейски преписки и поради това да намали размера на обезщетението, след като не е допуснал и съответно не са събрани доказателства за резултата от тези полицейски преписки, а съгласно събраните доказателства друга група са приключени с положителен резултат за ищеца, като съответно той никога не е осъждан за извършено от него престъпление?“ /т.8/, „Следва ли съдът да вземе предвид пи определяне на размера на обезщетението по реда на ЗОДОВ негативните изживявания на ищеца, свързани с това, че поради задържането му под стража и воденото на наказателно производство срещу него, той не е могъл своевременно да се снабди с необходимите му документи, за да осъществи свое инвестиционно намерение, в случая да си подготви документите и да започне изграждането на автосервиз? /т. 9/, „Длъжен ли е съдът да вземе предвид при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди смъртта на родителите на ищеца и развода с неговата съпруга, за които са налични доказателства, че са се случили поради воденото срещу ищеца наказателно производство?“ /т.11/ не отговарят на изискванията по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване. Нещо повече въпросите под т. 2 и т. 4 са общотеоретични въпроси, които не кореспондират с конкретно правно разрешение на въззивния съд. Въпросът в т. 6 изисква преооценка на установени по делото доказателства във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД. Основание за възникване отговорността на държавата в случая е незаконното обвинение за извършено конкретно престъпление, значението на други наказателни производства е само по отношение на това дали нематериални блага на ищеца са били засегнати от действията на Прокуратурата във връзка с други обвинения. Смисълът е, че ограниченията и засягането на личната му сфера, които той търпи, може да са вследствие на повече от един фактор и това обстоятелство е от значение, тъй като претърпените вреди са кумулирани.Освен това на обезщетение подлежат само вредите, които са установени. Твърденията на касатора, че не е могъл да осъществи инвестиционните си намерения или че кончината на родителите му е в причинно-следствена връзка с воденото наказателно дело, както и разривът в семейството му, не обвързват съда, а следва да бъдат установени по делото с допустими доказателствени средства, те своя страна подлежат на оценка и въз основа на тях съдът формира вътрешното си убеждение.
Необосноваността на изводите на решаващия съд води до неправилност на постановения съдебен акт. Според установената съдебна практика на Върховния касационен съд по приложението на чл.2 ЗОДОВ и на чл.52 ЗЗД държавата отговоря за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, и се определя по справедливост. Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат под внимание при определяне на размера, след като обуславят вредите. В мотивите си съдилищата трябва да посочват конкретните обстоятелства и значението им за размера на неимуществените вреди. В този смисъл са и решенията на ВКС, постановени по уеднаквяване на съдебната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД във вр. с чл. 2 ЗОДОВ, в които е прието, че справедливостта, като критерии за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател и в този смисъл не е абстрактно понятие. Така поставени въпросите – „Достатъчно ли е само изброяването на отделните обстоятелства, релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди или е необходимо съдът да изложи по всяко едно от тях своето становище как и доколко това всяко едно от обстоятелствата е допринесло за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалия?“ – т. 3, „Необходимо ли е въззивният съд да посочи и обсъди в тяхната съвкупност всички обективни факти и обстоятелства, въз основа на които да определи обезщетението за неимуществени вреди?“ – т. 5, „Длъжен ли е съдът да се съобрази и да изложи мотиви във връзка със социално – икономическите условия и стандарт на живота при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди ?“ – т. 10, съдържат в себе си оценка на мотивираността на постановеното въззивно решение. Дали изводите са обосновани или не е въпрос, включващ се в преценката за правилност. Нещо повече при постановяване на атакуваното решение въззивният съд подробно и обосновано е анализирал относимите обстоятелства, установени чрез събраните по делото доказателства. Несъгласието на касатора с крайното му разрешение не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
Искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е предявен против Прокуратурата на РБ и е постановено съдебно решение спрямо този ответник, който действа като процесуален субстиуент на държавата. Не е бил повдиган спор относно пасивната процесуална легитимация на ответника. Следователно въпросът „Кой държавен орган носи отговорност за незаконното задържане под стража на ищеца като мярка за неотклонение и как тази мярка за неотклонение се отразява на размера на обезщетението за неимуществени вреди?“ – т. 7, не се отнася към конкретно правно разрешение и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
Въпросите, поставени в т. 12 и 13 – „Справедливо ли е обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв. за лице, на което е било повдигнато обвинение за извършени две престъпления, впоследствие променено основанието на обвинението и поддържано само за 1 престъпление, като по отношение на същия е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от почти 2 месеца, и подсъдимият е бил оправдан, като се има предвид, че той е изложил в исковата молба и е доказал в хода на производството вреди над обичайните?“ и „Какви са процесуалните задължения на съда при прилагането на критерия за справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД за формирането на волята му при определяне на размера на справедливо обезщетение за неимуществени вреди?“, представляват питания, чиято цел е да получат отговор съобразно оплакванията на касатора за неправилност на въззивното решение. Чрез тях той се домогва да получи различно правно разрешение по спора относно дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Такива въпроси обаче не представляват основания за допускане на касационно обжалване, а се разглеждат при произнасяне по същество на жалбата, едва в случай, че то бъде допуснато.
Въпросите „Задължен ли е съдът да обсъди и съобрази всички правно релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от трудова злополука?“ и „Как следва да се прилага принципът за справедливостта, уреден в чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при увреждане от трудова злополука?“ не кореспондират с предмета на настоящото дело – иск за обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление. А и дори да се приеме, че се касае за техническа грешка, вече беше подробно обсъден методът за обезщетение на неимуществени вреди по справедливост.
Настоящият съдебен състав не намира обжалваното решение да е очевидно неправилно. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдъбен състав не намира да са допуснати такива нарушения. Предвид изложеното следва да бъде заключено, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.
С оглед изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3373 от 28.05.2018 г., постановено по гр.д. № 2271/2018 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: